За книгата
Книгата на Уилям Макнийл „Възходът на Запада“, известна с амбициозния хронологически обхват и научна прецизност, печели Националната награда за историческо изследване през 1964 г. Авторът представя световната история като единно цяло – в духа на концепцията за взаимопроникването на културите, разработена от американските антрополози през 30-те години на ХХ век. Според него контактът с чужди култури е основен двигател на социалните промени. Именно взаимодействията между отделните цивилизации определят посоката на историческото развитие. Макнийл доказва убедително теорията си с живо описание на ключови моменти от световната история.
В първата част на том 1. се разглежда разпространението на неолитното земеделие и селищния живот в Стария свят и подемът на цивилизациите в долините на Тигър и Ефрат, Нил и Инд; високите постижения на месопотамската цивилизация; появата на космополитна световна система в периода 1700–500 г.пр.Хр.; развитието на зороастризма и юдаизма; вълната от варварски нашествия, променила картата на Близкия изток и послужила като отправна точка за развитието на цивилизациите в Индия, Гърция и Китай след 1500 г.пр.Хр.
Втората част на книгата е анализ на епохата на културно равновесие в Евразия: етапите на културен разцвет на средиземноморския елинизъм, Индия и реинтегрирания от исляма Близък изток; настъплението на елинизма към източната цивилизация; влиянието на космополитната Римска империя; затварянето на евразийската ойкумена; забележителния културен разцвет на Индия в периода 200–600 г. и влиянието ѝ в Югоизточна Азия и Китай; нахлуването на номадски орди в Римската империя и Северен Китай; трансформацията на обществената организация и културата под натиска на варварските нападения; промените в пограничните райони на цивилизования свят.
Възходът на Запада е едно от най-важните исторически изследвания на развитието на човешката цивилизация, запазило своята актуалност и до днес.
За автора
Уилям Харди Макнийл (1917–2016) е американски историк и автор, известен с теорията си, че контактът и взаимодействието между цивилизациите са движещата сила на човешката история, за пръв път постулирана във „Възходът на Запада“ (1963). Той е почетен професор по история на Чикагския университет, където преподава от 1947-а до пенсионирането си през 1987 г.
Макнийл придобива бакалавърска степен по изкуствата през 1938 г. в Чикагския университет, където е редактор на студентския вестник и е вдъхновен от антрополога Робърт Редфийлд. Получава магистърска степен по изкуствата през 1939 г. (също в Чикагския университет) и написва дисертацията си за Тукидид и Херодот. Заминава в университета „Корнел“ при Карл Л. Бекер, за да работи за докторска степен по история, но през 1941 г. е призован в армията на САЩ и служи във Втората световна война. След края ѝ се връща в „Корнел“ и през 1947 г. защитава докторска дисертация.
През 1947 г. Макнийл започва да преподава в Чикагския университет, където остава през цялата си преподавателска кариера. Става професор през 1957 г. и ръководи катедрата по история от 1961 до 1967 г., утвърждавайки международната ѝ репутация.
През 1988 г. е гост-професор в колежа „Уилямс“, Масачусетс, където води семинар на тема „Възходът на Запада“, като заявява, че преподаването „е най-прекрасният начин да научите нещата“. Според Джон У. Бойър, бивш негов студент и декан на Чикагския университет, Макнийл е бил „един от най-важните историци, преподавали в Чикагския университет през ХХ век“. Той се оттегля от преподавателската дейност през 1987 г. и се премества в Колбрук, Кънектикът.
Най-известният труд на Макнийл е „Възходът на Запада: история на човешкото общество“, публикуван през 1963 г., сравнително рано в кариерата му. За него през 1964 г. авторът е удостоен с Националната награда на САЩ за исторически и биографични книги.
От 1971 до 1980 г. Макнийл е редактор в „Списание по съвременна история“. Неговият труд „Чуми и народи“ (1976) е важен ранен принос към изследване въздействието на болестите върху човека. През 1982 г. той публикува „Стремежът към власт“, където разглежда ролята на военните сили и технологии и войната в човешката история. През 1989 г. публикува биография на своя ментор Арнолд Дж. Тойнби.
В статия от 1992 г. Макнийл се противопоставя на тезата на Франсис Фукуяма, представена в „Краят на историята и последният човек“, че краят на Студената война означава, че американският модел на капиталистическа либерална демокрация се е превърнал в „окончателната форма на човешко управление“.
През 2003 г. заедно със своя син и колега историк – Джон Робърт Макнийл, написва „Човешката мрежа: световната история от птичи поглед“.
Освен Националната награда на САЩ за исторически и биографични книги, Макнийл получава и други награди и отличия. През 1996 г. печели престижната награда „Еразъм“, която престолонаследникът на Нидерландия Вилем-Александър му връчва в Кралския дворец в Амстердам. През февруари 2010 г. президентът Барак Обама, бивш преподавател в Чикагския университет, награждава Макнийл с Националния медал за хуманитарни науки като признание за „изключителния му талант като учител и учен в Чикагския университет и като автор на повече от 20 книги, включително на „Възходът на Запада: история на човешкото общество“, която проследява цивилизациите през 5000-годишната им история“.
Откъс
„Възходът на Запада“
двайсет и пет години по-късно
Историците разглеждат обекта на своите изследвания през призмата на променящото се настояще, затова в трудовете им миналото също непрекъснато изменя своите очертания. Затова всеки, който доживее отново да прочете собствения си труд, безпогрешно разпознава признаците на промените в разбирането за историята, които неизбежно се появяват с течение на времето. Тази банална истина ме осени внезапно през 1988 г., когато бях гост-професор в колежа „Уилямс“, Масачусетс, във връзка със семинара, посветен на труда на живота ми – „Възходът на Запада“. Тогава за пръв път след двайсет и пет години прочетох тази книга и изпитах чувството, че се срещам със стар приятел – или с призрак от миналото, – което едновременно ме зарадва и разочарова.
През 1963 г., когато беше публикувана за пръв път, книгата неочаквано пожъна голям успех. Щедрите похвали на Хю Тревър-Роупър в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“ и наближаващите коледни празници бързо я включиха в списъка с бестселърите на годината. И оттогава непрекъснато я преиздават. Първото евтино издание с меки корици (струваше само 1,25 долара за 828 страници!) беше изчерпано само за една година и досега са продадени над 75 000 екземпляра от книгата в пълния ѝ обем.
Днес, поглеждайки назад във времето, ми се струва очевидно, че „Възходът на Запада“ трябва да се разглежда като израз на имперските настроения в Съединените щати след Втората световна война. И обхватът, и замисълът на книгата отразяват нещо като „интелектуален империализъм“: световната история е представена като единно цяло и е интерпретирана в духа на концепцията за „културната дифузия“, или взаимопроникването на културите, разработена от американските антрополози през 30-години на ХХ век. В частност „Възходът на Запада“ се опира на разбирането, че основният фактор, който води до исторически значими социални промени, е контактът с представители на чужди култури, които притежават нови и непознати до този момент знания и умения. Естественият извод при този подход е, че центровете на висока култура (т.е. цивилизациите) предизвикват тревога и объркване у своите съседи, като им демонстрират своите привлекателни нововъведения. Тогава по-малко развитите народи се стремят да придобият новите знания и умения, за да получат достъп до богатството, властта, истината и красотата – всичко това, което предлагат благата на цивилизацията. Но те също така са изправени пред болезнения и сложен избор между усвояването на новото и желанието да запазят непокътнати старите обичаи и институции, отличаващи света на онези, които се стремят към цивилизацията, от покварата и несправедливостта, съпътстващи цивилизования живот.
Вторият извод от предположението, че контактът с чужди култури е основен двигател на социалните промени, е, че всеки изследовател на световната история би трябвало да обърне специално внимание на контактите между едновременно съществуващи цивилизации, тъй като именно тези контакти водят до промени в асортимента и общия сбор на високоразвитите умения, които притежава всяка цивилизация, и следователно оказват влияние върху описания по-горе локален модел на културна дифузия. Освен това, когато една цивилизация – благодарение на своето очевидно превъзходство – въздейства на всички, с които влиза в контакт, тогава световната история протича, така да се каже, в една посока; именно тогава, като наблюдава и изследва как протича възприемането на новите знания и идеи в отдалечени части на света, историкът успява да се ориентира в този лабиринт от отделни елементи и детайли, който прави световната история – съвсем в буквалния смисъл – така непознаваема.
В годините от 1954-та до 1963-та, когато бе написана тази книга, Съединените щати се намираха – напълно естествено – на върха на своето следвоенно могъщество и оказваха силно влияние на останалите страни благодарение на своето богатство и технологично превъзходство. Оттук следва, че моето виждане за миналото на света може да се оспорва като нещо, което е само опит за осмисляне на американската хегемония и проекция на ситуацията в десетилетията след Втората световна война върху миналото на света като цяло, като при това се твърди, че винаги са съществували аналогични модели на културно доминиране и дифузия. (Разбира се, може да се посочи и очевидният контрааргумент, че следвоенната епоха е неразделна част от световната история и напълно съответства на прецедентите, въпреки че по онова време американците не го осъзнават.)
Нито един историк не може да отрече, че собствените му възгледи за миналото отразяват опита на неговото време и са продукт на научна традиция, която, на свой ред, носи всички белези на времето и мястото, където се е зародила. Едно поне мога да кажа със сигурност: докато пишех тази книга, аз изобщо нямах представа доколко моят метод за осмисляне на световната история съвпада с международното положение на Съединените щати. В ретроспектива сега ми се струва, че топлият читателски прием, който получи тази книга в началото на 60-те години на ХХ век, до голяма степен се дължи именно на това съвпадение. Но дори да е така, тогава не го забелязахме нито аз, нито рецензентите. Следователно поразителната прилика между моя подход към историята на човечеството и световната роля на Съединените щати по онова време се усещаше – ако изобщо някой ѝ е обърнал внимание – само на подсъзнателно ниво.
Като се има предвид посоката, в която се развива историографията през изминалите двайсет и пет години, второто възражение срещу моя подход към миналото изглежда още по-очевидно. „Възходът на Запада“ има склонност да марширува в авангарда на големите армии, разглеждайки историята от гледна точка на победителите – тоест на можещите и привилегировани управляващи съдбите на народите, – и почти не проявява интерес към страданията на жертвите на историческите промени. Това несъмнено е отражение на лични предразсъдъци – семейни, етнически, класови и други прояви на самоопределение, – което ме накара да ценя високо плодовете на натрупания опит и способностите на човечеството да контролира природната и обществената среда и да я оформя по свое желание. Извличайки полза от подобни умения, както непрекъснато прави всеки от нас, включително най-бедните слоеве на населението, мисля, че трябва да се възхищаваме на онези, които първи са поели по този път, и да се отнасяме към прогреса на човечеството като към удивителна история на успеха въпреки всички съпътстващи страдания. Очевидно идеалният случай е да се постигне разумно равновесие в оценката на постиженията и загубите, присъщи на всяко ново човешко начинание. Разбира се, аз се постарах да бъда безпристрастен, но онова, което на мен ми се струва справедливо равновесие, за останалите може да изглежда като жалко оправдание на онези по върховете (предимно мъже на зряла възраст), които управляват великите световни цивилизации.
Всички тези най-общи съображения изобщо не ме занимаваха по време на семинара в „Уилямс“. По-скоро, докато се борех с редактирането по една глава седмично, изведнъж болезнено осъзнах колко са различни като качество отделните глави. Най-ниско беше нивото на IV глава: „Възникване на космополитна цивилизация в Близкия изток, 1700–500 г.пр.Хр.“. След кратко въведение, в тази глава се описват военно-политическите промени, административните системи, социалните структури и запазването на културите на десетки народи и държави, засегнати от тези процеси, при това в продължение на дванайсет столетия.
Книгата "Възходът на Запада. Том 1" от Уилям Макний, можете да закупите с 20% намаление, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
