Книгата на Уилям Макнийл „Възходът на Запада“, известна с амбициозния хронологически обхват и научна прецизност, печели Националната награда за историческо изследване през 1964 г. Авторът представя световната история като единно цяло – в духа на концепцията за взаимопроникването на културите, разработена от американските антрополози през 30-те години на ХХ век. Според него именно взаимодействията между отделните цивилизации определят посоката на историческото развитие и служат като двигател на социалните промени.
В том 2. на това мащабно изследване се разглежда възраждането на Близкия изток и развитието на Китай и Далечния изток в периода 600–1000 г.; завоеванията на степните народи до 1500 г. и реакцията на ислямския свят, както и положението на индийци, християни и евреи под мюсюлманска власт; проследява се културният подем на Западна Европа през Късното средновековие и се изтъква уникалният характер на западноевропейската цивилизация.
В последната, трета част на книгата се анализира епохата на господството на Запада от 1500 г. до наши дни: великите географски открития и тяхното световно значение; промененият облик на Европа и развитието на Северна и Южна Америка в периода 1500–1650 г.; проследява се динамиката в международните отношения между 1500–1700 г. вследствие на Иберийския кръстоносен поход, подема на Русия и конфликта между сунити и шиити; обръща се специално внимание на нестабилния световен баланс в периода 1700–1850 г.; усвояването на нови земи и разпространението на европейските заселници; реформите в Османската империя и въстанията на християните; разпадането на империята на Моголите в Индия и кризата в Далечния изток; възхода на Запада и промените в останалата част на света от 1850-а до 1950 г.
Възходът на Запада е едно от най-важните исторически изследвания на развитието на човешката цивилизация, запазило своята актуалност и до днес.
496 с., твърда корица
ISBN: 978-619-01-1148-1
Откъс
Възраждане на Близкия изток, 600–1000 г.
Увод
В течение на седем века Близкият изток е поделен между Рим и Персия – разделителната линия минава по Сирийската пустиня и горното течение на Ефрат. Тази граница се оказва забележително устойчива. Въпреки многобройните войни тя не се променя от 64 г.пр.Хр., когато Помпей засилва контрола на Рим над Палестина, Сирия и Анатолия, до 636 г., когато Халид ибн ал Уалид разгромява византийската армия в битката при Ярмук и римската граница се отдръпва в Анатолия. Малко след това арабите превземат Месопотамия (641 г.), влизат в Египет (642 г.) и през 651 г. завладяват Иран и окончателно премахват династията на Сасанидите.
Бързината, с която се осъществяват тези завоевания, е забележителна, но още по-впечатляващо е настъпилото впоследствие трайно разместване на културните граници и народите. Близкият изток, където се заражда първата в света цивилизация, а по-късно е залят от елинистичната вълна и е разделен в политическо отношение между Иран и Рим, отново е обединен. В новите политически рамки скоро се формира специфичен мюсюлмански културен синкретизъм, включващ елементи от всички цивилизации, които в течение на хиляда години са се срещали и смесвали на този кръстопът на ойкумената. В новата ислямска империя се обособяват регионални варианти, особено когато към нея са присъединени отдалечени райони като Испания (ок. 711 г.) и индийската провинция Синд (ок. 715 г.). Но на цялата територия доминират един език и една вяра. Поради водещата роля на религията в този необикновен културен синтез резултатът най-точно може да се определи като „ислямска“ цивилизация.
Не може да се каже обаче, че с възстановяването на политическото и културното единство на Близкия изток той си връща старото превъзходство над останалите цивилизации. Ислямската култура и общество не притежават толкова явни предимства, че да принудят или убедят наследниците на други културни традиции да приспособят своя начин на живот към мюсюлманския модел. Преди 1000-ната г. в ислямския свят не се забелязва нищо, наподобяващо смесването на елементи от отдалечени в географско отношение култури, предизвикало например появата на гандхарския художествен стил или китайския вариант на будизма. Отделни индивиди и общности или приемат исляма, или изцяло го отхвърлят. Няма половинчато решение, нито възможност да се заимстват избрани елементи от ислямската традиция и да се приспособят към местните култури. Причината за това очевидно е централното и основополагащо място, което се отрежда на официалната религия не само в ислямската, но и в съседните цивилизации на християнството и индуизма. Цивилизации, изградени на основата на религии с развита доктрина, изискват спазването на принципа за ортодоксалност, а това означава приемане на един-единствен културен модел и отхвърляне на всички останали като еретични или водещи до ерес.
Централното място, което заема религията в живота на Европа, Близкия изток и Индия през първите векове на мюсюлманската ера, придава на взаимоотношенията между тези три големи цивилизации известна непримиримост. При наличието на строга религиозна догма даже продължителните и близки търговски и военни контакти между представителите на трите вери оказват слабо влияние върху културните им предпочитания. Намирайки се в много по-тесен контакт, отколкото преди или след това, цивилизованите общества на Евразия живеят в културна изолация и всяко от тях е убедено, че „неверниците“ не могат да предложат нищо стойностно на последователите на „истинската вяра“. Едва след 1000-ната г. в цивилизования свят отново започва да се осъществява по-свободен културен обмен.
От друга страна, в Далечния изток се запазват относително либерални и не толкова догматични културни традиции. При династията Тан (618–907 г.) Китай изживява може би най-големия си и всестранен културен разцвет през цялата си дълга история. Именно тогава будизмът се приспособява към китайската действителност, а последователите на традиционните школи на даоизма и конфуцианството частично преосмислят и реформират своите учения в светлината на будистките идеи и практики. Друг стимул идва откъм степните народи, които вече са излезли от етапа на примитивното варварство и благодарение на удобното си географско положение пренасят в Китай елементи от предислямската иранска култура. Китайското изкуство и литература процъфтяват под въздействието на тези стимули, а китайското влияние в Корея, Япония, Юннан, Тибет и прилежащите части на степите се засилва още повече.
Разцветът на Китай при управлението на династията Тан в много отношения напомня културния подем в Индия при династията Гупта. Но за разлика от индийската култура при Гупта, културата при династията Тан не оказва същото влияние извън границите на Китай. Основната причина за това е, че догматичните и ясно формулирани религии на Западна Азия поставят почти непреодолима психологическа преграда за популяризирането на китайския начин на живот в западна посока. Втората причина е намаляването на трафика по Пътя на коприната, след като Византия започва да произвежда достатъчно коприна, за да задоволи средиземноморския пазар. Въпреки това търговските и военните контакти между Китай и Западна Азия се запазват и религиозните предразсъдъци не пречат на разпространението на някои китайски производствени тайни, например изкуството за изработването на хартия, което стига до арабите чрез военнопленници, заловени в Централна Азия (през 751 г.).
И така, строго погледнато, ислямът не успява да разруши четириполюсното културно равновесие в Евразия, въпреки че рязко очертава границите между неговите компоненти и увеличава относителната тежест на Близкия изток. Първите арабски завоевания всъщност възстановяват много древни културни демаркационни линии и правят равновесието в ойкумената коренно различно и ново, като в същото време се запазват и вече съществуващите форми. Точно това би могло да се очаква от възраждащия се Близък изток.
През първите векове на мюсюлманската ера в културната карта на Евразия настъпва още една голяма промяна. Вековните процеси на експанзия на цивилизацията излизат извън рамките на тесния пояс на цивилизованите общества, които в началото на периода се простират – с незначителни разклонения – през цялата територия на Евразия от Атлантическия до Тихия океан. На юг Мухаммад за пръв път успява да превърне Арабския полуостров в неразделна част от цивилизования свят. Освен това държавите на чернокожите в Западен Судан, мюсюлманските общности по източноафриканското крайбрежие и новите или придобилите нови възможности за развитие държави в Кашмир, Тибет, Бирма и Юннан разширяват зоната на цивилизованите или полуцивилизовани общества и запълват почти всички пролуки, които преди са изпълнявали ролята на буфер между основните цивилизации на Евразия. Но с изключение на Арабия и Тибет, където се появяват мощни, но краткотрайни империи, всички тези нови държави на южния край на ойкумената, заедно с някои от старите – Етиопия, Нубия и индуистките държави в Югоизточна Азия, имат второстепенно значение за световния културен баланс.
В степите и покритите с гъсти гори територии на север обаче проникването на цивилизацията има по-съществено, а в дългосрочен план – дори революционно значение. Степите отдавна са най-големият източник на войнствени варварски племена и от XVIII век пр.Хр. цивилизованите общества неведнъж са изпитвали силата на техните нападения. Условията на номадския начин на живот не позволяват да се създаде стабилно политическо единство и икономическа диференциация, необходими за преминаването към цивилизован начин на живот. Ситуацията остава непроменена и след 600 г., но условията все пак съществено са се променили и влиянието на цивилизацията върху степните народи е много по-голямо отпреди. Навсякъде в степите се формират относително големи и стабилни племенни съюзи, например на авари, прабългари, хазари и уйгури. Съчетавайки набези за плячка, събиране на данъци и мирна търговия, тези народи придобиват все повече стоки от цивилизовани страни. От една страна, това спомага за укрепването на самите съюзи, тъй като вождовете имат възможност да си осигурят лоялността на своите съратници с щедри дарове, а от друга, допринася за запознаването с благата на цивилизацията на все по-широки слоеве от номадските общества.
Търговията създава условия за проникването и на други, нематериални аспекти на цивилизования живот. В частност степните народи влизат в досег с чужди религиозни идеи и институции, което може да доведе до приемането на нова вяра, но тя рядко е религията на най-близките цивилизовани съседи, тъй като това крие опасност от загуба на собствената им духовна независимост. Така хазарите приемат юдаизма, а уйгурите стават манихеи, запазвайки своята обособеност от съседните цивилизовани общности, като същевременно получават предимствата на цивилизованата религия, т.е. писмена култура и политическа легитимност, които допълват и дори започват да доминират в традиционния племенен начин на живот.
В европейския Далечен запад няма степи, които да отделят северните гори от цивилизованите и полуцивилизовани селски райони на юг от Дунав и западно от Рейн. Но по войнственост племената от европейските гори не отстъпват на източните степни народи; и двете групи са си отвоювали място в покрайнините на цивилизования свят в рамките на един и същ процес. Уменията и стоките, получени чрез грабежи, данъци и търговия, както и примерът на цивилизованите съседи, променят живота на скандинавските, германските и славянските народи повече, отколкото на тюркоезичните жители на степите, тъй като в залесените зони на Европа съществуват условия за развитие на земеделие. Откакто започват да се занимават със селско стопанство, тези народи преминават към уседнал цивилизован живот, който не само пуска корени, но приблизително след 1000-ната г. вече процъфтява в предишните девствени гори.Книгата „Възходът на Запада. Том 2“, от Уилям Макнийл, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
