„Технологията. Залогът на века“ има особена съдба. Отказана от две издателства, в крайна сметка тя е публикувана в университетска поредица с оскъден тираж и много бързо се изчерпва. Без да претърпи второ издание (освен пиратско), тя не престава да се чете и краде, а използващите я невинаги я цитират. В САЩ я преиздават постоянно в джобна поредица и я вписват в програмата за задължителни четива и учебници на повечето университети. Също така тя оказва силно влияние върху дисидентите от Източна Европа.
Жак Елюл постоянно задълбочава размислите си за технологията в книги, станали класика: „Пропагандата“ (1962), „Политическата илюзия“ (1963), „Технологичната система“ (1977), „Технологичният блъф“ (1988), но няма начин да се разбере делото му, ако не се обърнем към тази основополагаща книга. Пророческа по времето на написването, неговото виждане за технологията като централен факт в нашите общества запазва удивителна и понякога тревожеща актуалност след повече от 50 години.
През 1960 г. авторът подготвя второ редактирано и допълнено издание. Като един от класиците на социалните науки Жак Елюл ви представя един поразяващ анализ на нашата цивилизация на технологиите и на ефекта им върху бъдещето на човека.
Машини и технология
(откъс)
Щом човек види думата технология, спонтанно се сеща за машина – и винаги разглежда нашия модерен свят като свят на машината. Например тази грешка се открива при Дюкасе и Олдъм. Причината е в това, че машината е най-очевидната, най-обемна, най-впечатляваща форма на технологията. Друга причина е в това, че машината е примитивната, древна, историческа форма на тази сила. Това, което се нарича история на технологиите, обикновено се свежда до история на машината. Така се сблъскваме с изоставане, обичайно за интелектуалците, които смятат нещата на нашето време за идентични на формите от миналото.
И най-сетне – технологията наистина води началото си от машината. Напълно вярно е, че точно от механиката се развива всичко останало. Напълно вярно е, че без машината светът на технологиите нямаше да съществува.
Но ако все пак тази ситуация може да бъде обяснена по такъв начин, това обяснение ни най-малко не я легитимира. Несъмнено погрешно е да се занимаваме с тази заблуда, още повече че тя довежда до следната мисъл: щом машината е в корена и центъра на проблема, значи заниманието с машината по обратен ред води до занимание с целия проблем. Точно така се стига до още по-голяма грешка. Днес технологията е постигнала почти пълна автономия от машината, а последната доста е изостанала от отрочето си.
Трябва да отбележим принципно, че днес технологията се прилага в области, които вече нямат почти нищо общо с промишлеността. Към настоящата дата разпространението на тази сила не е свързано с развитието на машините. И балансът по-скоро е обърнат: днес машината зависи във всичко от технологията и е представителна само за малка част от нея. Ако искаме да характеризираме отношението между машина и технология, бихме могли да кажем не само че днес машината е резултат от дадена технология, но и че нейното социално и икономическо приложение е станало възможно чрез други форми на технологичен прогрес: тя е вече само един аспект на технологията.
Машината вече дори не е най-важен аспект в реалността (ако и да остава най-зрелищен), защото в днешно време технологията побира в себе си цялостната човешка дейност, а не само производството.
Но от друга гледна точка машината си остава изключително симптоматична, тъй като представя идеалния тип на приложение на технологията. Тя е само и изключително това. В нея не се намесва никакъв друг фактор: тя е, да кажем, технология в чист вид. Във всички ситуации, в които се среща технологична мощ, тя несъзнателно се опитва да елиминира всичко, което не може да асимилира. Иначе казано, където и да срещнем този фактор, вероятно предопределен от произхода си, той неизбежно работи в посока механизация. Целта е всичко, което все още не е машина, да стане машина. Следователно можем да кажем, че машината е решаващ фактор.
Впрочем съществува и друга връзка между технологията и машината, която ни допуска в самата сърцевина на проблема на нашата цивилизация. Ние знаем – и всички са съгласни с това, – че машината е създала нечовешка среда. Този характерен за XIX в. инструмент внезапно избуява в едно общество, което не е готово да го приеме от политическа, институционална и човешка гледна точка. Ние сме се приспособили към него толкова, колкото сме могли.
Човекът е заживял в античовешка атмосфера. Струпване в големи градове, мръсни къщи, липса на простор, липса на въздух, липса на време, унили тротоари и призрачна светлина, заличаваща времето, дехуманизирани заводи, неудовлетворени сетива, работещи жени, отдалечаване от природата. Животът вече няма смисъл. Обществен транспорт, в който човекът е по-неуважаван от багаж, болници, в които сме само номер три по осем часа, а това се приема и за прогрес... И шумът – това чудовище, бръмчащо и стържещо по всяко време на нощта, без да остави и най-мизерния отдих. Пролетарии и алиенирани – това е положението на човека пред лицето на машината.
Излишно е да хулим капитализма: не той създава такъв свят, а машината. Мъчителните и принудителни демонстрации, за да се докаже противното, са затрупали тази очевидност под тонове напечатана хартия – макар и с честни подбуди – и ако не искаме да се занимаваме с демагогия, е редно да посочим истинския виновник. „Машината е антисоциална – казва Мъмфорд. – Поради прогресивния си характер тя се стреми към най-острите форми на експлоатация на човека.“
Машината заема място в свят, който не е създаден за нея, и чрез този факт създава нехуманното общество, през което преминахме. Тя е антисоциална спрямо обществото на XIX в., а капитализмът е само един аспект на този дълбок безпорядък. Всъщност – за да възстановим реда – се налага да поставим под въпрос всички данни на това общество. То имаше социални и политически структури, свое изкуство и свой живот, свои търговски организации; но ако оставим машината да действа, тя преобръща всичко, което не може да понесе огромната тежест, огромните изисквания на машинния свят.
Всичко трябва да се преразгледа въз основа на механичния ред. И тъкмо в това е ролята на технологията. Във всички области тя прави предимно огромна ревизия на всичко, което все още става за употреба, всичко, което може да се съгласува с машината. Последната не можа да се интегрира в обществото на XIX в.: технологията се заема с тази интеграция. От една страна, тя взривява старите къщи, които не могат да поберат производителя, а от друга, строи необходимия нов свят.
По самата си природа технологията съдържа тъкмо нужния механизъм, за да бъде адекватна на машината, но далеч я надминава, трансцендира я, тъй като остава в тясна връзка с човешкото. Металното чудовище не можеше да продължи твърде дълго да измъчва хората; и то намери правило – също толкова твърдо и толкова неумолимо като самото него, – което господства и над човека, и над партньора му, сдвоявайки ги по необходимост.
Технологията интегрира машината в обществото, прави я социална и социабилна. Едновременно с това създава света, който ѝ е необходим, слага ред там, където несъгласуваните удари на лостовете са струпали куп развалини. Тя осветява, подрежда и рационализира; тя извършва в абстрактните сфери онова, което машината е сторила в сферата на труда. Бидейки ефикасна, тя внася навсякъде закона на ефикасността. Впрочем тя прави машината икономична; последната често се използва, за да намали вредата от липсата на организация. „Машините санкционираха социалната неефикасност“, казва Мъмфорд. Колкото повече се прилагат технологии, толкова по-рационална е употребата на машините, следователно имаме по-малко нужда да ги използваме как да е. Организацията поставя машината точно там, където трябва, и изисква от нея точно това, което трябва.
Така се оказваме принудени да противопоставим две форми на развитие на обществото. „За разлика от някогашния рефлекторен и инстинктивен – тоест несъзнателен – растеж, новите необходимости (машината) ни принуждават да формулираме условията за един рационален, интелигентен и съзнателен растеж... Можем да си зададем въпроса дали не започва не само времето на пространствено завършения свят, но и времето на съзнателния свят“ (Гитън). Това осъзнаване на механизирания свят не е нищо друго освен обобщената технология.
Технологията интегрира в себе си всичко. Тя избягва сблъсъците и драмите: човекът не е адаптиран към този стоманен свят, а технологията го адаптира. Но също така е вярно и че тя едновременно променя и разположението на този сляп свят, за да може човекът да влезе, без да се нарани до кокал, и да престане да изпитва тревога, че е предаден във властта на нечовешкото.
Така технологията вдига завеса, определя веднъж завинаги приемливите нагласи. Дискомфортът, предизвикан от механичната турбулентност, се умиротворява под утешителното мъркане на единството.
Докато технологията е представена единствено от машината, можем да казваме „машината и човекът“. Машината си остава обект, а човекът, който в някаква степен е повлиян от машината (и дори в голяма степен – в професионалния си живот, в личния си живот, в психиката си), все пак продължава да бъде самостоен – той може да се утвърди независимо от машината. Той може да вземе позиция спрямо машината.
Но когато технологията навлезе във всички сфери и в самия човек, който става неин обект, тя престава да бъде обект за човека, а става негова субстанция: тя не стои пред човека, а се интегрира в него и постепенно го абсорбира. В това отношение положението на технологията е радикално различно от това на машината. Тази трансформация, на която сме свидетели днес, е резултат от факта, че технологията е станала автономна.
Книгата „Технологията. Залогът на века“, на Жак Елюл, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
