Адвокат Мартин Костов от платформата "Имаш право БГ" дава правни съвети
Всяка тежка катастрофа по разбитите ни пътища повдига болезнен въпрос: кого да държим отговорен, коментира адвокат Мартин Костов от платформата "Имаш право БГ".Официалните доклади често сочат „несъобразена скорост" като причина, прехвърляйки вината изцяло върху човешкия фактор. Но когато асфалтът е осеян с дупки, маркировката липсва, а сигналите за опасни участъци отлежават „в чекмеджетата" на администрацията, виновните не са ли и извън автомобила? Какви са правните възможности и отговорности при инциденти, причинени от лоша пътна инфраструктура – за всеки участник в движението? Кого можем да съдим, какви опасности крие лошият асфалт, как да постъпят пострадалите пешеходци и защо „несъобразената скорост" често неправилно се сочи за единствен виновник?
Време е отговорността да се носи от тези, които допускат нередности, а гражданите да не мълчат пред опасностите.
Кого да съдим при инциденти по лошите пътища?
Когато катастрофа настъпи заради дупка на пътя, аквапланинг от непочистена вода или липсващ знак, отговорен е собственикът и стопанин на пътя - държавата или общината. Те носят законово задължение да поддържат пътя в безопасно състояние. Републиканските (национални) пътища се управляват от Агенция „Пътна инфраструктура" (АПИ), а общинските – от съответната община. Това означава, че при инцидент, причинен от лоша инфраструктура, можем да потърсим отговорност от институцията, която отговаря за този път – например АПИ за магистрала или общината за улица в града.
Законът предвижда, че държавните органи и общините дължат обезщетение, ако с незаконосъобразно бездействие нанесат вреди на граждани.
Неотстраняването навреме на известна опасност на пътя е точно такова бездействие. Практиката познава случаи, в които държавата или община са осъдени за лоша поддръжка на пътната инфраструктура – макар и всяко дело да зависи от конкретните доказателства. За да спечели такъв иск, пострадалият трябва да докаже няколко неща: че пътят е бил в лошо състояние (напр. наличието на дупка или разлято масло), че това е в пряка причинно-следствена връзка с катастрофата и че отговорният орган не е изпълнил задълженията си да обезопаси участъка. Събирането на годни доказателства – снимки на мястото, свидетели, експертизи – тук е от решаващо значение.
Потърпевшият може да предяви иск пряко към отговорната институция – тя от своя страна може да потърси регрес от небрежния си подизпълнител, но това не бива да е грижа на жертвите.
Пример: При случай на аквапланинг на магистрала, където кола се обръща заради голяма локва, пострадалият решава да съди държавата. Оказва се, че на същото място вече са станали няколко аналогични инцидента, довели до преобръщане на автомобили. Това ясно сочи, че участъкът е опасен. Ако се докаже, че пътната агенция е знаела или е трябвало да знае за проблема (например чрез сигнали) и не е взела мерки, съдът може да я признае за отговорна.
Нерядко след тежки катастрофи виждаме реакция от институциите чак постфактум. След смъртта на 12-годишната Сияна край Телиш през 2025 г. – случай, при който баща ѝ посочи липсващ предупредителен знак като фактор – АПИ спешно постави 12 знака и табели на фаталния участък и ограничи скоростта до 60 км/ч. "Един знак можеше да я спаси" - заяви бащата Николай Попов, питайки защо мярката е взета чак след трагедията. Казусът „Сияна" доведе и до управленски санкции – директорът на дирекция „Поддържане на пътната инфраструктура" в АПИ беше освободен, а цялото ръководство на Областното пътно управление – Плевен – отстранено за проверка. Тези действия показват признаване на вина от страна на отговорните органи, макар и след неизбежната загуба. Въпросът е можем ли да накараме институциите да поемат отговорност, преди да се стигне до съд и свещи на пътя.
Какви са опасностите заради лошия асфалт?
Лошата пътна инфраструктура не е дребен дискомфорт – тя е реална опасност за живота и здравето. "Разбитият асфалт" означава не просто неравно возене, а повишен риск от катастрофи по всяко време. Ето някои от най-честите рискове, дебнещи по необезопасените пътища:
• Дупки и неравности: Внезапната голяма дупка може да спука гума или разбие ходовата част, водейки до рязка загуба на контрол. Мотоциклетист или велосипедист, ударил дълбока дупка, почти сигурно пада.
• Липсващи или нечетливи знаци и маркировка: Когато маркировката е изтрита, а знаците – откраднати или скрити в храсти, шофьорът може да не забележи навреме остър завой, пешеходна пътека или ремонтни дейности. В случая със Сияна местните казват, че от години са подавали сигнали за опасния завой и нуждата от предупредителни знаци, останали без отговор.
• Аквапланинг и лед: Неотводнените участъци, при които се събира вода, създават условия за аквапланинг – буквално колата "плава" и спирачките не помагат. Ако отводнителните шахти са запушени или наклонът на пътя е неправилен, при всеки по-силен дъжд участъкът се превръща в капан. През зимата пък водата се заледява; ако пътят не е опесъчен и изчистен, дори бавен автомобил може да поднесе.
• Лошо проектиране и липса на обезопасителни съоръжения: Острите завои без мантинели, стръмните отсечки без достатъчно отбивки и липсата на осветление в критични зони увеличават шанса дребна грешка да завърши фатално. Дори опитен шофьор може да катастрофира на т.нар. „отсечки на смъртта" – черни точки, където инфраструктурата предпоставя тежки инциденти. Неслучайно след серия трагедии държавата изготви списък на 36 критични пътни участъка, които спешно да бъдат обезопасени.
Тъжната статистика е, че подобни опасности съвсем не са изключение. Само през 2024 г. Министерството на вътрешните работи е подало 13 000 сигнала за лоши пътища до отговорните органи, а само за първите два месеца на 2025 г. – още над 2 000. Представете си: полицаите, които разследват произшествията, сами алармират хиляди пъти за дупки, пропадания, липсващи знаци и т. н. навред из страната. Тези числа показват, че проблемът е системен. Всеки един от тези 13 000 сигнала е потенциална катастрофа, ако остане без действие
„Колективната безотговорност убива нашите деца", пишеше на плакатите на протестиращи след смъртта на Сияна – т. е. когато много хора по веригата си затварят очите, резултатът е трагедия на пътя.
Опасният път не е абстракция – той лично засяга всеки, който шофира или се вози. Дори изрядният водач може да стане жертва, ако „късметът" му е да попадне на грешното място в грешното време.
Какво да правят пострадалите пешеходци?
Пътната безопасност не касае само шофьорите и пътниците в коли. Пешеходците също страдат от лошата инфраструктура – било пряко, било косвено. Затова е важно да знаем какви са правата и възможностите, ако един пешеходец пострада заради разбит път или тротоар.
На първо място, ако ви се случи злополука като пешеходец – например подхлъзване на заледен необработен тротоар, спъване в разбита плочка или падане в незатворена шахта – постарайте се да обезопасите себе си и другите, и незабавно потърсете медицинска помощ. Уведомете полиция или поне съберете контакти на свидетели, защото при последващо търсене на отговорност ще ви трябва доказване на обстоятелствата. Документирайте мястото: снимайте дупката или леда, причинили инцидента, в идеалния случай със свидетел, който може да потвърди дата и час. Тези доказателства ще са ценни, ако решите да предявите иск.
Кого да съдим, когато пешеходецът е пострадал от инфраструктурата?
Принципът е същият: отговорен е стопанинът на мястото. Ако става дума за градски тротоар или улица – това е общината. При инцидент на междуселищен път – държавата (чрез АПИ).
Ако пешеходецът пострада вследствие на ПТП – например, блъснат е от автомобил, който е излязъл от пътя заради дупка или хлъзгав участък – ситуацията е по-сложна, но пак има начини за защита. На първо време отговорност носи водачът на превозното средство и неговата застраховка "Гражданска отговорност" ще покрие щетите на пострадалия пешеходец. Но това не изключва вината на пътя: шофьорът от своя страна може да предяви регресен иск към отговорната институция, ако пътните условия са допринесли съществено за катастрофата. А пострадалият пешеходец също би могъл, паралелно или след наказателното дело, да заведе иск срещу пътната агенция или общината, показвайки че лошата инфраструктура е съ-причинила вредите му. Например, ако кола ви е ударила на пешеходна пътека, защото шофьорът не ви е видял навреме в тъмното – може да се окаже, че лампите на улицата не са работили. Отговорност тогава имат и шофьорът (за недоброто внимание), и общината (за неосветения път).
Българският съд допуска т.нар. "съпричиняване", при което повече от един фактор могат да са виновни – в такъв случай обезщетението се разпределя по справедливост между виновните.
Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и общите разпоредби на облигационното право – дава възможност да бъдат обезщетени всички вреди (имуществени и неимуществени), претърпени по вина на институциите. Ако не сте сигурни от къде да започнете, консултирайте се с юрист; много адвокати вече имат опит точно с дела за инциденти, причинени от дупки и непочистени тротоари.
Защо МВР често посочва „несъобразена скорост" като единствена причина?
След почти всеки пътен инцидент у нас в полицейските сводки се появява изразът „несъобразена скорост". Това означава, че според органите шофьорът не е съобразил скоростта си с пътните условия – било превишил ограничението, било карал прекалено бързо за конкретната ситуация (дъжд, завой, тъмнина и т.н.). Безспорно е, че човешката грешка и неподходящата скорост са чест фактор в катастрофите. Проблемът обаче е, че твърде често тази формулировка се използва като удобна "въртележка" за вина, която изцяло пренебрегва ролята на инфраструктурата.
Официалните лица обичат да изтъкват, че в над 95% от инцидентите причина е човешкият фактор – поведението на водачите. Когато на опасен пътен участък катастрофите следват една след друга, да се оправдава всичко с грешките на различни шофьори е нелогично и неправдоподобно. Обикновено повтарящите се инциденти на едно и също място са сигнал, че условията там са предпоставка за произшествия. Пътни експерти дори признават, че инфраструктурата може да създаде "участъци с висока концентрация на произшествия", макар официално да държат човешкия фактор на преден план.
Защо МВР го прави? Има няколко причини, предполагащи такова поведение:
• Легална презумпция: Законът за движението по пътищата (чл. 20, ал. 2) задължава водача да контролира МПС-то си и да се съобразява с условията така, че да може да спре пред всяко предвидимо препятствие. Това е много общо и строго изискване. На практика излиза, че винаги, когато стане катастрофа, може да се твърди, че шофьорът е могъл да "съобрази" по-добре – да кара още по-бавно или да е още по-внимателен, тогава инцидент нямало да има. Тази неизбежна истина обаче не бива да служи за извинение на други пропуски.
• Статистика и имидж: Като изтъква човешкия фактор, МВР до известна степен се освобождава от отговорност и избягва темата за инфраструктурата, която е в ресора на пътните служби и общините. Ако всяка втора катастрофа бъде отчасти приписана на дупка или лош завой, това означава системен проблем и институционална вина – нещо, което държавните органи не биха признали лесно. Много по-удобно е да се каже: "Шофьорите карат бързо, затова стават бели". Така фокусът се измества към гражданите (да бъдат по-внимателни), вместо към правителството (да ремонтира пътищата).
• Липса на задълбочено разследване: Установяването на инфраструктурна причина изисква време, експертизи и понякога конфликт между ведомства. По-лесно и бързо е дознателят да напише в протокола "несъобразена скорост" – шаблонна фраза, която се приема навсякъде. Отворена шахта на пътя може да бъде пренебрегната като фактор, ако се запише, че шофьорът е бил длъжен да я види и да спре навреме. Така случаят се приключва без главоболия за пътната администрация.
Разбира се, това едностранно посочване на скоростта като причина не остава необжалвано. Все повече пострадали шофьори оспорват в съда актове и наказателни постановления, които ги винят изцяло. Често се стига до съдебно-технически експертизи, които доказват, че при конкретния пътен дефект произшествието е било практически неизбежно дори и при по-ниска скорост.
Важно е да се отбележи: дори полицията да е записала „несъобразена скорост" като причина, това не блокира възможността да се търси отговорност от институциите за инфраструктурата. В гражданския съд пострадалият (или неговите близки) могат да представят всички доказателства за лошото състояние на пътя. Ако те убедят съда, че пътят е допринесъл значително, обезщетение може да се присъди. В такива случаи може да има споделена вина – примерно 70% пътят, 30% водачът – и съответно институцията да плати 70% от щетите, вместо 0%.
Защо това има значение за обществото? Защото, ако всяка катастрофа се обяснява само с лоши шофьори, проблемите по пътищата никога няма да се отстранят. Ще продължим да караме по разбити мостове и осеяни с дупки магистрали, мислейки си, че само нашата неопитност е проблемът. Истината е, че отговорността е споделена – и докато институциите не поемат своя дял, трагедиите ще се повтарят.
Вместо да приемаме войната по пътищата като печална даденост, трябва да си спомним, че пътищата са на всички ни и се поддържат с нашите данъци. Имаме право да изискваме те да са безопасни. Когато това право е нарушено и някой пострада, виновните трябва да понесат последиците – било то в съда или чрез административни санкции. Гражданите не бива да се примиряват с дупките и опасните участъци. Както каза бащата на Сияна, "виновни сме цялото общество... защото сме мълчали".
Нашият призив е ясен и двупосочен: към институциите и към обществото. Към институциите – поемете отговорност! Време е компетентните органи превантивно да поправят рисковите пътища, да реагират на сигналите навреме, да не пестят от безопасността. Нека не чакаме нови жертви, за да се сложи един знак или за да се запълни една яма. Държавата и общините трябва да помнят, че служат на гражданите, и че живота на хората на пътя е по-ценен от всеки бюджетен икономисан лев.
А към обществото – бъдете будни и активни! Всеки от нас може да подаде сигнал за опасен път, да подкрепи пострадал в търсенето на справедливост, да участва в граждански инициативи за безопасност. Натискът отдолу е този, който ще накара отговорните отгоре да си свършат работата.
Ако продължим да търпим бездействието, „корупцията ще оцелява, а деца като Сияна ще загиват" – както гласяха плакатите на протестиращите. Време е да прекъснем този порочен кръг. Животът и здравето на хората на пътя зависят от отговорността на институциите – и от гласа на нас, гражданите, който настоява тази отговорност да бъде понесена.
