Карлос Руис Сафон (1964–2020) е един от най-значимите съвременни автори и най-четеният испански писател след Сервантес. Творбите му са преведени на повече от петдесет езика. Тетралогията Гробището на забравените книги съдържа четири романа – „Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“, Затворникът на рая“ и „Лабиринтът на духовете“. Всеки от тях е едновременно мистерия, трилър, фантастика, мелодрама, кримка, историческо четиво… но най-вече: гениална литература. Авторът води действието в различни видими и невидими пространства, в непознатите и потайните кътчета на любимата му Барселона, карайки читателя да следва обратите на сюжета със затаен дъх. Мнозина смятат тетралогията за шедьовър, а авторът й за виртуоз на словото, но именно нейните читатели ѝ вдъхват живот. Защото, както казва Сафон, изкуството на четенето е интимен ритуал, книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност.
Новите издания от тетралогията „Гробището на забравените книги“ са изработени с твърда подвързия и кожен гръб, което ги прави особено подходящи за подарък. Четирите книги от поредицата са обединени в два тома:
„Гробището на забравените книги. Том 1“, който включва:
- „Сянката на вятъра“ – излиза през 2001 г. в Барселона и за съвсем кратко време става най-успешната книга, публикувана в Испания от времето на „Дон Кихот“ на Сервантес. Вече над двадесет години, книгата достига до читатели от над 40 държави. Преведена е на повече от 30 езика, в тираж от над 10 милиона копия.
- „Играта на ангела“ – е втората книга и е най-продаваната за цялата история на книгоиздаването в Испания. Още през първата седмица след издаването ѝ са продадени над 200 000 екземпляра.
и
„Гробището на забравените книги. Том 2“, който включва:
- „Затворникът на Рая“ – третата книга от поредицата, която ни повежда назад във времена и събития, които постепенно ще споят повествованието от „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“. Оттук започва и пътят към миналото, към Фермин Ромеро де Торес и писателят Давид Мартин – без които Гробището на забравените книги няма да е същото...
- „Лабиринтът на духовете“ е епическият завършек на изумителния цикъл романи. Тук се срещаме с прокълнатия писател Виктор Матаиш, със спиращата дъха Алисия, любимото протеже на кукловода Леандро; съдбите им се преплитат с тези на познатите ни до момента персонажи и заедно с тях препускаме през готическите улици на Барселона, стигайки задъхани до Гробището на забравените книги...
712 с. / 768 с., твърда корица, 49 лв.
Из „Гробището на забравените книги“
...Това място, Даниел, е една загадка, едно светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш тук, има душа. Душата на онзи, който го е писал, и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците ѝ, неговият дух израства и укрепва. Още преди много години, когато моят баща ме доведе тук за пръв път, това място вече беше старо. Старо колкото самия град, навярно. Никой не знае със сигурност откога съществувало или кои са неговите създатели. Ще ти кажа същото, което баща ми каза на мен. Когато някоя библиотека изчезне, когато някоя книжарница затвори дверите си, когато някоя книга потъне в забрава ние, пазителите, които познаваме това място, имаме грижата те да пристигнат тук. Тук книгите, които никой вече не си спомня, книгите, изгубили се във времето, живеят вечно – в очакване на онзи ден, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух...
…малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път до сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно – независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили – ни предстои да се завърнем.
Една история няма нито начало, нито край, а само входни врати. Една история е безкраен лабиринт от думи, образи и духове, призовани да ни разкрият невидимата истина за самите нас. Тя в крайна сметка е разговор между разказвача и слушателя и разказвачът може да я изложи само дотам, докъдето стига опитът му, а читателят може да я прочете само дотам, докъдето е написана в душата му.
Това е основното правило, на което се крепи цялото изкуство от хартия и мастило; защото, когато светлините угаснат, музиката стихне и салонът се опразни, остава само миражът, отпечатал се в театъра на въображението, който всеки читател носи в ума си.
Изкуството на четенето бавно умира; то е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден.
...в деня, когато тази искра на любознателността угасне и младежите се задоволят с лустросаните боклуци, които им пробутват търговците – било то миниатюрен електроуред, или нощно гърне с батерия, – и станат неспособни да проумеят нещо по-висше от задниците си, ще се върнем в ерата на голите охлюви.
Докато има малчугани с къси панталонки, които умеят да си служат с многосрични думи, има и надежда.
...добрата литература няма почти нищо общо с банални химери от рода на „вдъхновението“ или „да имаш история за разказване“, а по-скоро с инженерството на езика, с архитектурата на повествованието, с живописта, багрите и звуците на конструкцията, с фотографията на образите и с музиката, която може да роди един оркестър от думи.
Ако книгите можеха да говорят, нямаше да има толкова глухи на света.
Човек пише за себе си, а пренаписва за другите.
Ако съм научил нещо в тоя скапан свят, то е, че съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла, досущ като джебчия, проститутка или продавач на лотарийни билети – трите ѝ най-чести въплъщения.
Повечето смъртни люде никога не успяваме да опознаем своята истинска съдба; просто биваме прегазени от нея. Когато вдигнем глави и я видим да се отдалечава, вече е късно, а остатъка от пътя трябва да извървим в онази канавка, която фантазьорите наричат зрялост. Надеждата е просто вяра, че този момент още не е дошъл, че ще успеем да зърнем истинската си участ, когато се задава, и да я яхнем, преди шансът да бъдем самите себе си да изчезне завинаги и да ни обрече на празен живот в копнеж по несбъднатото.
Хората хранят надежди, но със съдбата се разпорежда дяволът.
Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети; че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.
Няма втори шансове в живота, освен за угризенията.
Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара.
Мъдър е онзи, който не разбужда вулкани, революции и бременни жени.
Светът е просто огледало на онези, които го образуваме, той е ни повече, ни по-малко онова, което правим от него с общи усилия.
Бъдещето не е обект на желание; то трябва да се заслужи.
Книгите „Гробището на забравените книги. Том 1“ и „Гробището на забравените книги. Том 2“, от Карлос Руис Сафон, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
