За книгата
Когато негов приятел умира при съмнителни обстоятелства, д-р Алън Карънак е въвлечен в забранен свят на ужасяващи тайни, от който може никога да не избяга.
Какво кара четирима богати нюйоркчани да отнемат един след друг живота си без видима причина?
Имат ли пръст в самоубийствата загадъчният психиатър Дьо Керадел и неговата дъщеря?
И кой – или какво – са Алкар-аз и Събирача?
Възхищавам се на творчеството му... Той умее да създава атмосфера на нечестив страх.
Лъвкрафт
За автора
Абрахам Мерит (1884–1943) е американски писател на хорър, фентъзи и фантастика. Творбите му, в които често става дума за изгубени цивилизации, древни магии и свръхестествени същества, са вдъхновени от Х. Райдър Хагард, Едгар Бъроуз и Робърт Чеймбърс, а Мерит на свой ред оказва значително влияние върху автори като Робърт Блох, Майкъл Муркок и Х. Ф. Лъвкрафт. На българските читатели е познат с романите „Седем стъпки до Сатаната“, „Гори, вещице, гори!“, „Живият метал“ и „Лунният вир“.
Откъс
Глава 1
Четири самоубийства
азопаковах багажа си в клуб „Експлорърс“ в мрачно настроение. Изключително неприятната депресия, с която се бях събудил в койката си снощи, отказваше да ме пусне. Тя наподобяваше ехо от кошмар, чиито детайли бях забравил, макар че те продължаваха да се спотайват на ръба на съзнанието ми.
Появи се и друго основание за раздразнение.
Естествено, не бях очаквал да ме посрещне комисия на градския съвет. Но фактът, че не ме чакаше нито Бенет, нито Ралстън, ми заприлича на огромно пренебрежение. Бях писал и на двамата, преди да отплавам; очаквах, че поне единият ще се появи на дока.
Те бяха най-близките ми приятели и странната враждебност помежду им често ме озадачаваше. Хем се харесваха, хем не можеха да се понасят. Струваше ми се, че по принцип са по-близки един с друг, отколкото с мен; че вероятно щяха да са като Дамон и Питий, ако взаимно не харесваха нагласата си към живота. А може и наистина да бяха като Дамон и Питий.
Старият Езоп формулира техните разногласия преди столетия в баснята „Мравката и щурецът“. Бил Бенет беше мравката. Сериозният, трудолюбив син на доктор Лайънел Бенет, доскоро един от петимата най-големи експерти в модерния цивилизован свят на тема мозъчна патология. Правя разграничение между модерен и цивилизован, понеже имам доказателства, че онова, което си позволяваме да наричаме „нецивилизован свят“, разполага с много повече подобни експерти, освен това имам основания да вярвам, че древният свят е разполагал с много по-напреднали хора в тази област от съвременния, бил той цивилизован или нецивилизован.
Старият Бенет беше един от малкото специалисти, фокусирани върху работата, а не върху банковите си сметки. Известен човек, но беден. Младият Бенет беше на около трийсет и пет години, на моята възраст. Знам, че баща му разчиташе много на него. Подозирах, че в някои области, особено в областта на подсъзнателното, синът бе изпреварил бащата, бидейки с по-гъвкав, непредубеден разум. Преди година Бил ми беше писал, че баща му е починал и че се е сдружил с доктор Остин Лоуел, заемайки мястото на доктор Дейвид Брейл, който бе загинал от паднал полилей в частната болница на доктор Лоуел. (Вижте романа „Гори, вещице, гори!“)
Дик Ралстън беше щурецът. Той беше наследил огромно състояние, което зъбите на Голямата депресия едва засегнаха. Общо взето обикновен син на богаташ, от добрия тип, но нямащ радост, полза и удовлетвореност от работата. Безгрижен, умен и щедър, но все пак първокласен безделник.
Аз бях компромисът – мостът, на който те можеха да се срещнат. Имах диплома за лекар, но и достатъчно пари, за да се отърва от еднообразието на практикуването. Достатъчно, че да правя каквото си искам, тоест да се мотая по света, занимавайки се с етноложки проучвания. Интересите ми бяха основно в областите, които моите научни братя наричат суеверие – туземска магия, вещерство, вуду и други подобни неща. Аз бях сериозен в своите проучвания колкото Бил в неговите. И той знаеше това.
От друга страна, Дик отдаваше скиталчеството ми на неспокойния дух, наследен от моите бретонски предци, сред които имаше пират, който бе отплавал от Сен Мало и се бе покрил със слава в Новия свят. Е, пиратът накрая бе увиснал на бесилото. А странните ми разсъждения Дик отдаваше на факта, че две мои прапрабаби са били изгорени като вещици в Бретан.
Напълно разбирах логиката му. Не и тази на Бил обаче.
Навъсен, си мислех, че макар да съм отсъствал три години, не е редно да ме забравят. Сетне успях да се отърся от мрачното настроение и да се надсмея над себе си. Навярно те не бяха получили съобщенията ми, бяха налегнати от неотложни ангажименти или пък бяха разчитали един на друг за посрещането.
На леглото лежеше следобеден вестник. Забелязах, че е от вчера. Погледът ми се спря на част от заглавията. И тогава престанах да се радвам. Ето какво прочетох:
Наследник на 5 милиона долара
от медодобив се самоуби
Ричард Дж. Ралстън-младши се застреля в главата
Не са ясни причините. Четвърти богат нюйоркчанин отнема живота си без очевидна причина през последните три месеца. Полицията намеква, че може да става дума за клуб на самоубийци.
Зачетох нататък:
Ричард Дж. Ралстън-младши, който преди две години наследи около 5 милиона долара, когато баща му, богат собственик на мина, почина, беше открит тази сутрин мъртъв в леглото си в къщата на Седемдесет и осма улица. Беше се прострелял в главата, умирайки на място. Пистолетът му лежеше на пода, точно под ръката му. Детективите откриха пръстови отпечатъци на Ралстън върху дръжката.
Трупът бе намерен от иконома, Джон Симпсън, който заяви, че е влязъл в спалнята в 8 часа, както обикновено. По състоянието на тялото съдебният следовател д-р Пийбоди определи, че Ралстън се е застрелял някъде към 3 сутринта, около пет часа преди Симпсън да открие трупа му.
Три сутринта? Кожата по гърба ми настръхна. Съобразявайки часовата разлика между Ню Йорк и кораба, осъзнах, че трагедията бе станала точно когато се бях събудил странно депресиран.
Продължих да чета:
Ако казаното от Симпсън е вярно, а полицията няма основания да мисли, че не е, самоубийството не е планирано, а е резултат от внезапен импулс. Това, изглежда, се потвърждава от писмото, което Ралстън е започнал да пише, но е скъсал, без да довърши. Късчетата хартия бяха открити под бюрото в спалнята. Текстът гласеше:
„Драги Бил,
Съжалявам, но не можах да остана. Ще ми се да гледаш на нещата обективно, а не субективно, независимо колко невероятно изглеждат. Де да беше Алън тук. Той знае повече...“
Явно в този момент Ралстън е размислил и е скъсал писмото. Полицаите се опитват да разберат кой е този „Алън“ и какво повече знае. Те се надяват, че адресатът, Бил, ще се идентифицира. Няма никакво съмнение, че става дума за самоубийство, но е възможно нещата, на които трябва да се гледа „обективно, а не субективно, независимо колко невероятно изглеждат“, да хвърлят някаква светлина върху мотива.
Към момента като че ли няма обяснение защо господин Ралстън е отнел живота си. Неговите адвокати от известната фирма „Уинстън, Смит и Уайт“ са уверили полицията, че с имуществото му всичко е наред и че в личния му живот няма усложнения. Факт е, че за разлика от мнозина други синове на богати хора, Ралстън никога не се е забърквал в скандал.
Това е четвъртото самоубийство за период от три месеца на богати мъже на възраст почти колкото тази на Ралстън, със сходни навици в живота. Четирите случая толкова си приличат, че полицията подозира, че става въпрос за съглашение за самоубийство.
Първата от четирите трагедии се случи на 15 юли, когато Джон Марстън, световноизвестният играч на поло, се простреля в главата в къщата си в Локъст Вали, Лонг Айланд. Не е изяснена причината за самоубийство. Марстън беше ерген, подобно на Ралстън. На 6 август тялото на Уолтър Сейнт Клеър Калхун беше открито в колата му близо до Ривърхед, Лонг Айланд. Калхун беше свил встрани от главния път, на това място заслонен от гора, и бе излязъл насред поле. Там се бе застрелял в главата. Все още не е ясно защо. Той е разведен от три години. На 21 август Ричард Стантън, милионерът пътешественик и яхтсмен, се гръмна в главата на палубата на плаващата в океана яхта „Тринкуло“. Това се случи ден преди планираното му заминаване за Южна Америка.
Четях, четях... спекулациите за съглашение за самоубийство, дължащо се вероятно на отегчение и нездраво желание за постигане на сензация... историите на Марстън, Калхун и Стантън... некролога на Дик.
Четях, без да разбирам напълно прочетеното. Продължавах да си мисля, че това не може да е истина.
Нямаше причина Дик да се самоубие. На света едва ли имаше човек, който да обича повече живота. Теорията за съглашение за самоубийство бе направо фантастична, поне що се отнася до неговото участие. Аз бях онзи „Алън“ от писмото, естествено. А Бенет беше „Бил“. Но кое известно ми нещо бе накарало Дик да съжалява, че ме няма?
Книгата "Пълзи, сянко!" от Абрахам Мерит, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
