„Той умее да създава атмосфера на нечестив страх“ – казва Лъвкрафт за американския си колега по перо Абрахам Мерит. Независимо дали става дума за хорър, фентъзи или фантастика, историите му за изгубени цивилизации, древни магии и свръхестествени същества не спират да вълнуват читателите. Романът „Обитателите на миража“ не прави изключение: написан в поджанра „изгубен свят“, той напомня на популярната „Земя, забравена от времето“ на Бъроуз, съчетана майсторски с хорър. Поемаме на фантастично приключение в загадъчен свят, скрит сред планините на Аляска. Водят ни двама пътешественици – Лейф Лангдън и неговият приятел индианец, които ни въвличат в епичен сблъсък на тайнствени племена, могъщи магьосници и създания от други измерения. С двамата приятели ще преминем през невероятни премеждия, за да стигнем до последното изпитание – да намерим изход от Миража...
256 с., мека корица, 19.90 лв.
Откъс
Надигнах глава и се ослушах – напрегнах не само слуха, но и всеки квадратен инч от кожата си в очакване звукът, който ме беше събудил, да се повтори. Наоколо бе станало тихо, съвсем тихо. В клоните на смърчовете, скупчени около малкия лагер, не се долавяше никакъв шум. Никакво раздвижване на скрито в храсталака същество. В краткия здрач между залеза и изгрева на ранното лято в Аляска звездите блестяха слабо през заострените корони на дърветата.
Внезапен вятър огъна върховете на смърчовете и отново довя звука – звън от наковалня.
Измъкнах се от одеялото си и заобиколих гаснещата жарава на огъня, за да се приближа до Джим. Гласът му ме спря.
– Всичко е наред, Лейф. Чувам го.
Вятърът въздъхна и замря, а заедно с него заглъхна и напевното ехо от удара по наковалнята. Преди да успеем да си кажем нещо, вятърът отново се надигна. С него се понесе и звукът от наковалнята – слаб и далечен. После поривът отново затихна, а с него и звънтенето.
– Наковалня, Лейф!
– Слушай!
По-силен порив разлюля смърчовете и донесе далечен напев – гласовете на множество жени и мъже, припяващи странен, печален мотив. Напевът завършваше с плачевен акорд, архаичен, нехармоничен.
Последва продължително думкане на барабани, което се издигна в забързано кресчендо и внезапно замря. След него остана едва различим шум от неясна суматоха.
Той беше заглушен от нисък, продължителен тътен, като от много далечен гръм, в който се долавяше непокорство, предизвикателство.
Чакахме и се ослушвахме. Смърчовете бяха неподвижни. Вятърът не се върна.
– Странни звуци, Джим – опитах се да прозвуча небрежно.
Той седна. В гаснещия огън припламна съчка. Светлината ѝ очерта лицето му на фона на тъмнината – слабо, мургаво и с ястребов профил. Не ме погледна.
– Всеки окичен с пера прародител от последните двадесет века е буден и крещи! По-добре ме наричай Цантау, Лейф. Ци’ Ца’лаги – аз съм чероки! А точно сега – всички индианци.
Той се усмихна, но все пак не ме погледна и аз се зарадвах на това.
– Беше наковалня – казах аз. – Адски голяма наковалня. И стотици хора, които пееха... А как би могло да се случи в тази пустош... не звучаха като индианци...
– Барабаните не бяха индиански. – Той приседна до огъня и се загледа в него. – Когато спряха да бумтят, нещо продължи да свири пицикато с ледените висулки по гърба ми.
– И аз настръхнах от тези барабани! – Мислех, че гласът ми не трепва, но спътникът ми рязко погледна към мен и този път аз отклоних очи и се загледах в жаравата. – Напомниха ми за нещо, което чух... и ми се стори, че видях... в Монголия. Също и пеенето. По дяволите, Джим, защо ме гледаш така?
Хвърлих една съчка в огъня. За нищо на света не можех да спра да се взирам в сенките, докато тя се разгаряше. След това го погледах право в очите.
– Доста лошо място, нали, Лейф? – попита тихо той.
Не отговорих нищо. Джим стана и отиде до вързопите ни. Върна се с малко вода и я лисна върху огъня. Подритна малко пръст върху съскащите въглени. Потрепнах, когато сенките се втурнаха към нас, но той не показа, че го е забелязал.
– Този вятър дойде от север – рече. – Така че звуците долетяха оттам. Следователно каквото и да ги е издало, то се намира на север от нас. При това положение накъде ще поемем утре?
– На север – отвърнах аз.
Гърлото ми се сви, докато го изричах.
Джим се засмя. Отпусна се върху одеялото и го уви около себе си. Аз седнах, облегнат на ствола на един от смърчовете, и се загледах на север.
– Предците са гръмогласни, Лейф. Долавям, че ни обещават скръб, ако тръгнем на север... Лош избор, казват предците... лош избор за теб, Цантау! Отиваш в Усунхи’и, Страната на мрака, Цантау! В Цусгина’и, Страната на духовете! Пази се! Откажи се да вървиш на север, Цантау!
– О, лягай да спиш, обладан от духове червенокож!
– Добре, просто ти казвам.
Малко по-късно той се обади пак:
– И чух гласовете на предците, които пророкуваха война – моите предци пророкуват нещо по-лошо от война, Лейф.
– По дяволите, ще млъкнеш ли!
От тъмнината се дочу кикот, след това настъпи тишина.
Облегнах се на ствола на дървото. Звуците, или по-скоро зловещият спомен, събуден от тях, ме бяха разтърсили повече, отколкото бях готов да призная дори пред себе си. Нещото, което от две години носех в торбичка от еленова кожа, провесена на верижка около врата ми, сякаш се размърда; стана студено. Чудех се доколко може да е усетил Джим това, което се опитвах да прикрия...
Защо беше изгасил огъня? Защото знаеше, че се страхувам? За да ме принуди да се изправя пред страха си и да го победя? Или го направи заради индианския инстинкт да търси прикритие в тъмнината? Сам призна, че пеенето и думкането са се отразили на нервите му, както и на моите...
Страх! Разбира се, че страхът накара дланите ми да се изпотят и стегна гърлото ми така, че сърцето ми задумка в ушите като барабан.
Като барабан... да!
Но... не като онези барабани, чийто ритъм бе донесъл до нас северният вятър. Беше като трополенето от краката на мъжете и жените, младежите, девойките и децата, които все по-бързо тичаха към ръба на един кух свят, за да се гмурнат бързо в празнотата... изчезвайки в нищото... изгубвайки се при падането... погълнати от небитието...
Като онова проклето барабанене, което бях чул в тайния храм на оазиса в Гоби преди две години!
Нито тогава, нито сега чувството беше само на страх. Страхът действително си беше страх, но примесен с непокорство... непокорството на живота срещу неговото отрицание... бушуващия, ревящ гняв на живота... неистовия бунт на удавника срещу давещата го вода, гнева на пламъка на свещта срещу надвисналия над нея похлупак...
Толкова безнадеждно ли беше? Ако подозренията ми се окажеха верни, да допускам подобна мисъл означаваше да бъда победен в самото началото!
Но Джим също е тук! Как да го предпазя от това? Дълбоко в себе си никога не съм се присмивал на подсъзнателните му възприятия, които той нарича „гласове на предците“, каквото и да представляваха те. Когато ми заговори за Усунхи’и, Страната на мрака, по гръбнака ми пропълзяха ледени тръпки. Защото нали старият уйгурски жрец също беше говорил за Страната на сенките? Все едно чух ехо от думите му.
Погледнах към мястото, където лежеше Джим. Беше ми по-близък от собствените ми братя. При тази мисъл се усмихнах, защото те никога не са ми били близки. Като изключим скандинавската ми майка, за всички останали в родната ми стара къща аз бях чужд. Най-малкият син и нежелан натрапник; подхвърлено дете.
Не бях виновен, че съм се появил на света с атавистичните белези на русокосите, синеоки и мускулести предци на майка ми – викингите. Изобщо не бях Лангдън. Мъжете от семейство Лангдън бяха мургави и слаби, с тънки устни и навъсени, сякаш са излизали от една и съща матрица в продължение на поколения. Те ме гледаха от семейните портрети – мен, подхвърления – с лека насмешка и високомерна враждебност. Точно както баща ми и четиримата ми братя, всеки от тях истински Лангдън, ме гледаха, когато непохватно се опитвах да сместя едрата си фигура на тяхната маса.
Това ми беше донесло нещастие, но пък бе накарало майка ми да ме обикне с цялото си сърце. Зачудих се, както се бях чудил много пъти, как е могла да се отдаде на мрачния ми и егоцентричен баща, след като кръвта ѝ копнееше за морски пътешественици. Тя беше тази, която ме кръсти Лейф – име, толкова неподходящо за един Лангдън, колкото и самото ми раждане сред тях.
Двамата с Джим бяхме постъпили в „Дартмът“ в един и същи ден. Спомням си какъв беше тогава – високо, мургаво момче с лице като на ястреб и неразгадаеми черни очи. Чистокръвен чероки от клана, от който произхождаше великият вожд Секвоя – клан, в който от векове се раждаха най-мъдрите членове на племенния съвет, силни и хитри воини.
В регистъра на колежа беше записан като Джеймс Т. Игълс, но в списъците на племето чероки името му бе Два Орела, а майка му го беше нарекла Цантау. От първия момент бяхме разпознали духовното си родство. По силата на древните ритуали на неговия народ бяхме станали кръвни братя, а той ми беше дал тайно име, известно само на двама ни: Дегатага – онзи, който стои толкова близо до друг, че двамата са едно цяло.
Единствената дарба, освен силата ми, е умението да уча езици. Скоро говорех черокски така, сякаш съм роден в племето. Годините в колежа бяха най-щастливите от живота ми. През последната от тях Америка се включи в Световната война. Двамата заедно напуснахме „Дартмът“, постъпихме в тренировъчен лагер и отплавахме за Франция с един и същи кораб.
Докато седях там, под бавно нарастващата зора на Аляска, прехвърлях наум изминалите години: смъртта на майка ми в Деня на примирието... завръщането ми в Ню Йорк в един откровено враждебен дом... отзоваването на Джим в неговия клан... завършването на курса ми по минно инженерство... странстванията в Азия... второто ми завръщане в Америка и търсенето на Джим... тази наша експедиция до Аляска, повече заради другарството и спокойствието на безкрайната пустош, отколкото заради златото, което се предполагаше, че търсим...
Изминах дълъг път от войната насам – най-щастливи за мен бяха последните два месеца от него. Той ни беше водил от Номе през опасните тундри, после до Коюкук и накрая до този малък лагер сред смърчовете, някъде между изворите на Коюкук и Чандалар, в подножието на неизследваната планинска верига Ендикот. Дълъг път... а имах чувството, че именно тук започва истинската пътека на живота ми.
Книгата "Обитателите на миража", от Абрахам Мерит, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
