Дийн Кунц е автор на десетки бестселъри, четиринадесет от които са били на първо място в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Сп. „Ролинг Стоун“ го нарича „най-популярния автор на трилъри в Америка“, а книгите му са публикувани на тридесет и осем езика и са продадени в над петстотин милиона копия по целия свят.
Единадесетгодишният Уди Букман не е изрекъл и дума през целия си живот. Не го прави и когато баща му загива при странен инцидент. Нито когато майка му Меган му казва, че го обича. За нея е важно той да бъде в безопасност и да е щастлив. Но Уди е разтревожен и уплашен, защото вярва, че зад смъртта на баща му стои чудовищно зло. Зло, което заплашва да погуби и тях двамата с Меган.
Кип е необикновено куче със сърце, златно като породата му. Когато чува тревожните мисли на момчето, което умее да общува като него без думи, Кип разбира, че трябва да го намери, преди да е станало твърде късно. Междувременно страховитите подозрения на Уди започват да стават реалност. Някой идва за момчето и майка му. И не е сам... Само сила, по-голяма от злото, може да спре това, което предстои.
„Трудно е да се намери по-симпатичен герой във фантастиката от Кип. Този роман е бъдеща класика.“ – Асошиейтед прес
„Дълбоко завладяваща история... Не е за изпускане.“ – Провидънс джърнъл
„Умението на автора да създава напрежение достига нови висоти.“ – AARP
336 с., мека корица.
Откъс
1.
Три години след инцидента сърцето и разумът на Меган Букман бяха в добро състояние, макар че често я обземаше тревога – чувство, че времето изтича, че всеки момент под краката ѝ ще зейне дупка. Това не беше действаща интуиция, а резултат от овдовяване на трийсетгодишна възраст. Любов, която бе смятала за трайна; мъж, с когото бе вярвала, че ще остарее... всичко това ѝ бе отнето без предупреждение. Но настоящото чувство, че някъде камбани оповестяват със звъна си последния ѝ час, щеше да отмине; то винаги отминаваше.
Тя стоеше на прага на спалнята на единственото си дете и гледаше как то работи на компютъра, проучвайки нещо, което го е заинтересувало.
Удроу Букман, когото всички наричаха Уди, не беше обелил нито една дума през своя единадесетгодишен живот. При раждането и в течение на следващите няколко години той плачеше, но когато чукна четири, престана. Макар и рядко, се смееше на нещата, които му говореха, или на комични гледки. Причините за веселието му обикновено бяха вътрешни, неразбираеми за майка му. Уди беше диагностициран с рядка форма на аутизъм, като докторите се чудеха какво лечение да предприемат.
За щастие, при него не се наблюдаваха най-проблематичните форми на поведение, свързвани с аутизма. Той не вдигаше скандали и не беше опърничав. Когато беше в компанията на познати хора, не се стряскаше при докосване, физическият контакт като цяло не го затормозяваше, но Уди гледаше с подозрение непознатите и често се плашеше от тях. Слушаше съсредоточено онова, което му говореха, и беше послушен – поне колкото Меган като дете.
Той не ходеше на училище и не получаваше домашно образование. Умееше да се самообразова. Няколко месеца след четвъртия си рожден ден вече четеше гладко; три години по-късно достигна колежанско ниво.
Меган обичаше Уди. Че как иначе? Той беше заченат с любов. Неговото сърце започна да бие, докато тялото му се оформяше в утробата ѝ. Според нея през всичките тези години сърцата им биеха в синхрон.
Освен това той беше миличък като хлапетата в рекламите за бисквити и любящ по свой специфичен начин. Позволяваше да го прегръщат и целуват, но не прегръщаше и не целуваше. Случваше се неочаквано да се пресегне и да положи дланта си върху нейната, или да докосне катраненочерната ѝ коса, а сетне своята, сякаш за да покаже, че знае от кого я е наследил.
Уди рядко срещаше погледите ѝ, ала когато го стореше, очите му понякога заблестяваха от избилата влага. В тези случаи, за да не си помисля тя, че е тъжен, той винаги я награждаваше с усмивка, наподобяваща ухилване. Когато го питаше дали сълзите му са от щастие, той кимаше утвърдително. Но не можеше – или не желаеше – да обясни какво го прави щастлив.
Заради трудностите при общуването те не можеха да живеят така, както на Меган ѝ се искаше, което силно я натъжаваше. Това дете беше разбило сърцето ѝ хиляди пъти, но и хиляди пъти го беше излекувало със своята ласкавост.
Тя никога не си пожелаваше Уди да е „нормален“, незасегнат от поведенчески проблеми, защото тогава той щеше да е различно момче. Обичаше го въпреки – а и отчасти заради – предизвикателното пътуване, което двамата бяха предприели.
Сега, докато го наблюдаваше от прага на стаята, Меган попита:
– Наред ли е всичко, Уди? Добре ли си?
Както се беше съсредоточил в екрана на компютъра си и беше с гръб към нея, той вдигна дясната си ръка и посочи тавана с показалец – жест, който тя отдавна се бе научила да разпознава като позитивен, означаващ нещо като: „На луната съм, мамо.“
– Хубаво. Осем часът е. В десет да си в леглото.
Той завъртя вдигнатия си високо показалец, сетне върна ръката си върху клавиатурата.
2.
След като затвори документа, озаглавен „Отмъщението на сина – старателно събрани доказателства за чудовищно зло“, върху който беше работил почти две години, единайсетгодишният Уди Букман изключи компютъра си, отиде в банята и се зае да измие зъбите си с електрическата четка „Соникеър“. Не му беше разрешено да ползва обикновена четка, понеже беше вманиачен и щеше да търка усърдно зъбите си двайсет минути, ако разчиташе на личната си преценка. С течение на времето лошият навик щеше да повреди венците му и да наложи слагането на трансплантанти. Когато беше на десет години, зъбен хирург спаси така три от зъбите му долу вляво.
Напоследък зъболекарите използваха за подобни корекции стерилизирана, обработена радиационно тъкан от трупове. Уди вече имаше такава тъкан от венци около три зъба, повече не му трябваше. Не че полученото от мъртвеца беше довело до нещо странно. Уди не виждаше в съзнанието си моменти от живота на донора, нито изпитваше желание да изяде някого като в „Живите мъртви“. Трансплантантите не го бяха превърнали в зомби. Подобна идея беше глупава от научна гледна точка.
Уди се втрещяваше от хора, вярващи в такива псевдонаучни глупости, а те хич не бяха малко. Втрещяваше се също така от хора, които се ядосваха за дреболии, които ругаеха и обиждаха, които се отнасяха зле към животните. По множество причини много хора предизвикваха смут у него.
Смущаваше се и от себе си, от факта, че увреждаше собствените си зъби. Четката „Соникеър“ имаше таймер, нагласен на две минути: не ти се налага да търкаш, просто оставяш звуковите вълни да отстранят плаката. Без таймера устата на Уди щеше да представлява гробище за гниещи венци.
Притесняваше го и това, че искаше да целуне момиче, а доскоро подобни мисли не бяха минавали през главата му.
Целуването му се струваше отвратително – пфу, размяна на слюнка. Явно нещо лошо ставаше с него, щом копнееше за подобна гадост. Освен това за пореден път се тревожеше, че ако помоли някое момиче да му позволи да го целуне, няма да може да ѝ каже за венците на мъртвеца от страх, че тя ще повърне и ще избяга. Той щеше да излъже, като премълчи истината, а това беше потресаващо, защото лъжата бе основен източник на всички човешки страдания. Думата „потрес“ можеше да бъде дефинирана като чувство за болезнено унижение, много по-тежко от смущението.
Откакто се помнеше, Уди се смущаваше от себе си и от другите хора. Това беше причината, поради която не говореше. Ако набереше смелост да говори, щеше да каже на хората кои техни действия го притесняват, както и какво намира за притеснително в собственото си поведение – тук списъкът бе дълъг. Той го беше закъсал. Наистина го беше закъсал. А хората не желаеха да слушат нито за неговите, нито за своите проблеми. Но премълчаването беше форма на лъжа, а мисълта да излъже толкова го огорчаваше, че чак му се гадеше. Мълчи си, не приказвай, и хората вероятно ще те харесат. Ако не им кажеш колко си зле, те сигурно няма да забележат колко си зле.
Едно от най-притеснителните неща беше липсата на наблюдателност у хората.
След като си изми зъбите, той легна и изгаси нощната лампа. Не се страхуваше от тъмното. Не съществуваха призраци, вампири, върколаци и други подобни, и нямаше никаква вероятност мъртвецът да се промъкне в стаята му, за да поиска венците си.
Чудовища бяха хората. Е, не всички хора. Само някои от тях. Като онези, които убиха баща му. Баща му беше в гроба от три години, а никой не беше вкаран в затвора за убийство. Засега всички вярваха, че смъртта му е нещастен случай. Уди беше на друго мнение. Вече беше завършил „Отмъщението на сина – старателно събрани доказателства за чудовищно зло“ и виновните щяха да отидат на съд.
Уди беше изключително умен. Той четеше на колежанско ниво, откакто навърши седем години, което вероятно не беше голямо постижение, като се има предвид колко много колежани не знаеха нищо. Беше талантлив хакер. През последните две години беше прониквал в добре защитени компютърни системи, вкарвайки кодове, които му позволяваха да плува в техните мрежи, без защитата да усети, че тайна рибка изследва базите данни. Проучванията му го бяха отвели до странни места в Тъмната мрежа.
Книгата „Мистериум“, от Дийн Кунц, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
