Дийн Кунц е автор на десетки бестселъри, четиринайсет от които са били на първо място в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Сп. „Ролинг Стоун“ го нарича „най-популярния автор на трилъри в Америка“, а книгите му са публикувани на трийсет и осем езика и са продадени в над петстотин милиона по целия свят.
Когато Дилън О’Конър и неговият брат аутист Шепърд спират да пренощуват в мотел на междущатската магистрала, всичко, което младият художник иска, е да се наспи добре. Ала час по-късно той се събужда вързан, със запушена уста и инжектиран с мистериозна течност от лекар лунатик, който твърди, че Дилън ще бъде носител на „делото на живота му“.
Комикът Джилиан Джаксън пътува към поредния долнопробен клуб в компанията на любимото си растение Фред. Но нейните планове за слава се променят драматично, когато тя също става жертва на ексцентричния „лекар“.
Той предупреждава жертвите си, че е преследван и че те също са мишени. Ако ги хванат, ще ги убият.
И Дилън, и Джилиън са скептични. Ала не след дълго започват да се чудят дали лудият наистина е луд…
Кунц е не само господар на най-мрачните ни сънища, но и литературен фокусник. – Таймс
Читателите ще разгръщат трескаво страниците чак до финала. – Денвър Пост
416 с., мека корица, 24.90 лв.
Откъс
„Можеш да ми вярваш.“
Бяха толкова далеч от реалността, че Дилън почти очакваше мебелите в стаята да омекнат и да се изкривят като предметите в картина на Салвадор Дали.
Усмихвайки се все така замечтано, непознатият умело заби иглата във вената, веднага разхлаби възела на гумената тръба и спази обещанието за безболезнено убождане.
Върхът на палеца му се зачерви, докато натискаше буталото.
Навързвайки толкова невероятна поредица от думи, каквито Дилън някога бе чувал, Док каза:
– Инжектирам те с делото на живота си.
В прозрачния цилиндър на спринцовката тъмният уплътнител започна бавно да се движи от края към върха, вкарвайки златистата течност в иглата.
– Сигурно се чудиш какво ще ти причини това нещо.
„Спри да го наричаш нещо!“ – щеше да заяви Дилън, ако устата му не беше пълна с неизвестен парцал.
– Невъзможно е да се каже какво точно ще ти причини.
Въпреки че иглата можеше да е с обикновен размер, Дилън осъзна, че поне що се отнася до размерите на цилиндъра на спринцовката, въображението му все пак не му беше изиграло лоша шега. Той беше огромен, ужасно огромен. Черната маркировка върху прозрачното пластмасово тяло показваше обем от 18 куб.см – доза, по-вероятно да бъде предписана от ветеринарен лекар в зоологическата градина, теглото на чиито пациенти надхвърляше двеста и седемдесет килограма.
– Това нещо е психотропно вещество.
Тази дума беше голяма, както и екзотична, но Дилън подозираше, че ако можеше да мисли ясно, щеше да разбере какво означава. Разчекнатите му челюсти обаче го боляха и от подгизналата топка плат в устата му се стичаше струйка кисела слюнка, която заплашваше да предизвика пристъп на задушаване, а устните му горяха под лепенката, така че го обзе по-голям страх, докато гледаше как мистериозната течност изтичаше в ръката му, и беше сериозно раздразнен от натрапчивото махане на Шеп, въпреки че го долавяше само с крайчеца на едното си око. При тези обстоятелства не беше лесно да мисли ясно. Отеквайки в съзнанието му, думата психотропен остана гладка, лъскава и непроницаема като стоманен лагер, движещ се от колче до преграда, до броня, до флипер в мигащия лабиринт на машина за пинбол.
– То действа на всеки различно. – В гласа на Док прозвуча остро, но перверзно научно любопитство, което обезпокои Дилън като намирането на парченца стъкло в мед. Въпреки че този човек изглеждаше като грижовен селски лекар, той имаше обноските на Виктор фон Франкенщайн. – Ефектът без изключение е интересен, често удивителен и понякога положителен.
Интересен, удивителен и понякога положителен. Това не звучеше като дело на живота, сравнимо с това на Джонас Солк. Явно Док се вписваше по-добре в традицията на безумните, злонамерени, страдащи от мания за величие нацистки учени.
Последният милилитър от течността изчезна от цилиндъра на спринцовката в иглата и после в Дилън.
Той очакваше да почувства парене във вената, ужасна химическа топлина, която бързо ще се разпространи в кръвоносната му система, но парене не последва, нито го побиха студени тръпки. Очакваше да изпита ярки халюцинации, да се побърка от усещането, че паяци пълзят по нежната повърхност на мозъка му, да чуе илюзорни гласове, отекващи в черепа му, да бъде засегнат от конвулсии или от силни мускулни спазми, или от болезнени крампи, или от инконтиненция, да има пристъпи на гадене или да му се завие свят, да започнат да му растат косми по дланите на ръцете, да гледа как стаята се върти, докато очите му се движат като детска въртележка, но инжекцията нямаше някакъв забележим ефект, освен може би да накара трескавото му въображение да регистрира завишаване с няколко степени върху скалата на невероятното.
Док извади иглата.
На мястото на убождането се появи капчица кръв.
– Един от двамата трябва да плати дълга – промърмори Док не на Дилън, а на себе си, забележка, която изглеждаше безсмислена. Той се придвижи зад Дилън, като се скри от погледа му.
Алената перла потрепваше в сгъвката на лявата ръка на Дилън, сякаш пулсираше в знак на съпричастност с учестеното биене на сърцето му, което я бе изтласкало до най-отдалечения капиляр и от което тя сега и завинаги беше отделена. Искаше му се да може да я абсорбира отново, да я засмуче обратно през дупчицата от иглата, защото се страхуваше, че в предстоящата трудна борба за оцеляване ще му трябва всяка капка здрава кръв, която можеше да събере, ако се надяваше да победи всяка заплаха, която му бе инжектирана.
– Обаче плащането на дълга не е парфюм – каза Док, като се появи отново с лепенка за рани, от която свали опаковката, докато говореше. – Няма да прикрие вонята на предателството, нали? Ще прикрие ли нещо?
Въпреки че отново говореше на Дилън, мъжът сякаш говореше със загадки. Тържествените му думи изискваха мрачен тон, но той си оставаше весел, полупричудливата усмивка на сомнамбул продължаваше да играе върху устните му, като ту ставаше по-широка, ту помръкваше, и отново се появяваше, както пламъчето на свещта се движеше и трептеше под въздействието на всеки едва доловим полъх.
– Разкаянието ме гризе толкова дълго, че сърцето ми е разбито. Чувствам се празен.
Действайки забележително добре без сърце, празният мъж отлепи двете защитни хартии от лепенката и я залепи на мястото на инжекцията.
– Искам да се разкая за това, което направих. Няма истински покой без покаяние. Разбираш ли?
Въпреки че не разбра нищо от казаното от този луд, Дилън кимна от притеснение, че несъгласието му ще предизвика маниакален изблик, включващ не игла за подкожна инжекция, а брадва.
Гласът на мъжа беше все така мек, но някаква глухота от мъка най-накрая го лиши от всякакъв оттенък, дори когато – странно как – усмивката му се запази:
– Искам да се покая, да отхвърля напълно ужасното нещо, което направих, и ми се иска да мога да кажа честно, че не бих го направил отново, ако трябва повторно да преживея живота си. Ала разкаянието е единственото, на което съм способен. Бих го направил отново, ако ми се даде втори шанс, бих го направил отново и бих прекарал още петнайсет години, измъчван от вина.
Единствената капка кръв попи в марличката, оставяйки тъмен кръг, видим през дишащото покритие на лепенката. Този конкретен анкерпласт, предлаган на пазара за деца, беше украсен с лудуващо усмихнато анимационно куче, което не успя нито да повдигне духа на Дилън, нито да отвлече вниманието му от нараняването му.
– Имам твърде много гордост, за да се разкайвам. Там е проблемът. О, знам недостатъците си, познавам ги добре, но това не означава, че мога да ги поправя. Твърде късно е за това. Твърде късно, твърде късно.
След като пусна обвивката на анкерпласта в малкото кошче за боклук до бюрото, Док бръкна в джоба на панталона си и извади нож.
Въпреки че обичайно Дилън не би използвал думата „оръжие“, за да опише обикновено джобно ножче, в този случай нямаше да е подходящо някое по-малко заплашително съществително. На човек не му беше нужна кама или мачете, за да пререже нечие гърло или сънна артерия. Едно обикновено джобно ножче щеше да свърши работа.
Док смени темата, като премина от неуточнените минали грехове към по-належащи въпроси:
– Те искат да ме убият и да унищожат цялата ми работа.
С нокътя на палеца си той измъкна късото острие от дръжката.
Усмивката най-после изчезна от пухкавото му лице и на него бавно се появи намръщена гримаса.
– Точно сега около мен се затваря мрежа.
Дилън си помисли, че с мрежата ще има значителна доза торазин, усмирителна риза и предпазливи мъже в бели униформи.
Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху острието на ножа от полирана стомана.
– Няма изход за мен, но проклет да съм, ако им позволя да унищожат делото на живота ми. Да го откраднат е едно. Бих могъл да приема това. В края на краищата аз самият съм го правил. Ала те искат да изтрият всичко, което съм постигнал. Сякаш никога не съм съществувал.
Намръщен, Док стисна в юмрук дръжката на джобното ножче и заби острието в страничната облегалка на стола, на по-малко от инч от лявата ръка на пленника си.
Това не се отрази благоприятно на Дилън. Шокът от страха, който го обзе, беше толкова мощен, че полученият от него мускулен спазъм повдигна от пода най-малко три от краката на стола, а може би дори го повдигна целия за част от секундата.
– Те ще пристигнат след половин час, може би по-скоро – предупреди Док. – Ще гледам да избягам, но няма смисъл да се залъгвам. Копелетата вероятно ще ме хванат. И когато намерят дори само една празна спринцовка, ще затворят този град и ще тестват всички в него, един по един, докато научат кой носи това нещо. А това си ти. Ти си преносителят.
Той се наведе и приближи лицето си до това на Дилън. Дъхът му миришеше на бира и фъстъци.
– Най-добре вземи присърце това, което ти казвам, синко. Ако се намираш в карантинната зона, ще те открият, а като те открият, ще те убият. Умен човек като теб би трябвало да може да измисли как да използва това джобно ножче и да се освободи за десет минути, което ти дава шанс да се спасиш, а на мен възможност да изчезна, преди да можеш да се докопаш до мен.
Червени люспички и бледи парченца от фъстъци запълваха пространствата между зъбите на Док, но не беше толкова лесно да се намерят доказателства за лудостта му, колкото такива за неотдавнашната му закуска. Очите му с цвят на избелели дънки бяха изпълнени единствено с печал.
Той отново се изправи, втренчи се в джобното ножче, забито в облегалката на стола, и въздъхна.
– Те всъщност не са лоши хора. На тяхно място и аз бих те убил. Във всичко това има само един лош човек и това съм аз. Не храня илюзии за себе си.
Док пристъпи зад стола и се скри от погледа му. Съдейки по звуците, които издаваше, той събираше своята екипировка на луд учен, обличаше сакото си и се готвеше да напусне.
И така, вие шофирате за фестивал на изкуствата в Санта Фе, Ню Мексико, където през предишните години сте продали достатъчно картини, за да платите разходите си и да си осигурите печалба, и спирате за нощувка в чист и порядъчен мотел, след това купувате вечеря за вкъщи с толкова високо калорийно съдържание, че ще ви приспи също толкова ефикасно, колкото предозирането с пентобарбитал, защото единственото, което искате, е да прекарате спокойна вечер, излагайки мозъчните си клетки на риск, като гледате обичайните идиотски телевизионни програми в компанията на вашия редящ пъзели брат, а след това да прекарате спокойна нощ, смущавана колкото се може по-малко от метеоризъм, предизвикан от изядения чийзбургер, но съвременният свят е западнал до такава степен, че се оказвате завързан с изолирбанд за стол, със запушена уста, инжектиран с бог знае каква отвратителна болест, набелязан от неизвестни убийци... И въпреки това приятелите ви се чудят защо се превръщате в млад темерут.
Иззад Дилън, сякаш беше телепат, колкото и луд, Док каза:
– Не си зарàзен. Не в смисъла, който си мислиш. Няма бактерии, няма вируси. Това, което ти дадох... не може да се предава на други хора. Синко, уверявам те, ако не бях такъв страхливец, щях да се инжектирам сам.
Това уверение не подобри настроението на Дилън.
– Срамувам се да призная, че страхливостта е друг недостатък на моя характер. Аз съм гений, разбира се, но не съм подходящ модел за подражание за никого.
Оправданието на мъжа чрез самоунижение беше загубило и малкото блясък, който може да е притежавало в началото.
– Както обясних, това нещо има различно въздействие върху всеки субект. Ако не унищожи личността ти или не разруши способността ти за линейно мислене, или не намали коефициента ти на интелигентност с шейсет пункта, има вероятност да направи нещо, което значително да подобри живота ти.
При по-обстойно разглеждане този човек нямаше обноските на д-р Франкенщайн, а на доктор Сатана.
– Ако то подобри живота ти, тогава ще съм платил известно обезщетение за това, което направих. Разбира се, в ада ме чака легло, но един успешен резултат тук би компенсирал поне малко най-лошите престъпления, които съм извършил.
Предпазната верига на вратата на мотелската стая издрънча и се разнесе стържене на метал, когато Док я откачи и дръпна резето.
– Делото на живота ми зависи от теб. Сега си ти. Така че остани жив, ако можеш.
Вратата се отвори и след това се затвори.
Книгата „На лунна светлина“, от Дийн Кунц, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
