През зимни замъци, села, манастири, градове, празници, кухни, спални, площади, игри, войни и какво ли още не Цочо Бояджиев продължава да гради пътя на нетривиалността. Опрян на огромен куп източници и рафинирана методология, той изследва другостта в без друго „другата ни“ епоха на т.нар. Средновековие.
Зимата е за човека от тогавашна Западна Европа – проблематично време, травматичен сюжет. Тя е не само природен феномен, но и символ, изискващ разчитане. Зимата е интервалът на прокъсаност на битието, проходът между световете на живите и мъртвите. Тя е тежка метафора на неосветените части на света и на човешкото присъствие в него.
Цочо Бояджиев обръща внимание на фрагментарността на текста и изразява надежда читателят да има пред себе си вкусно четиво. Резултатът? Истинско пиршество на ума.
– Георги Каприев
136 с., мека корица: 12 лв., твърда корица.
Откъс
Зимата, също като нощта, е в някакъв смисъл „другото“, „обратното“ време на човешкия живот. Студът, също като тъмнината, възпрепятства пълното разгръщане на човешките активности. Зимата, също като нощта, трябва да бъде надмогната, да бъде подчинена на специален регламент, който да ѝ възвърне статуса на пригодно човешко обиталище.
След детайлното описание на средновековното възприемане и третиране на нощта в следващите страници ще се опитам да очертая макар и в най-груби щрихи начините, по които средновековието включва зимата, този „мъртъв сезон“, в рамките на обикновения живот. И тук, както и в книгата за нощта, ще бъдат използвани източници от най-различен вид: исторически хроники и юридически документи, морализиращи проповеди и манастирски правилници, литературни произведения и живописни изображения. В тази връзка бих искал да поясня нещо важно. Разбира се, по степен на достоверността си източниците се различават помежду си. Историческият разказ претендира да представи събитията такива, каквито те наистина са били, докато например „примерите“, събрани от Цезарий от Хайстербах, са чисто фикционални. И въпреки това в едно изследване като представеното тук тази разлика може, а очевидно и трябва да бъде игнорирана, доколкото става дума за изследване на манталитетите, на общите светогледни представи на човека от средновековния Запад, а тези представи се изграждат в практически еднаква степен от историческите факти и от очевидно съчинените разкази за чудесата. За средновековния човек, казано с две думи, еднаква степен на достоверност има историята за действителното сражение и чисто фикционалното съобщение за появата на дявола в таверната, край масата за игра на зарове. При изследването на манталитетите е нелепо да припомняме на съвременния читател, че дяволът не съществува. За човека от средните векове обаче неговото съществуване е безспорно, още повече, че той се явил във въпросната таверна само преди няколко месеца, и то в близкия град Кобленц, както съобщава, при това като очевидец, един благочестив и заслужаващ пълно доверие старец. Въпросът при изследване като предложеното тук е не дали дяволът действително съществува, а в каква степен неговото присъствие допълва и определя представата на средновековния човек за обитавания от него свят.
Настоящото изследване отстъпва значително по обем на книгата за нощта. То и не претендира да изчерпи темата. Моето намерение е да набележа само някои по-важни аспекти на възприемането и мисленето на зимата през средните векове. Това обяснява – и оправдава – фрагментарността на изложението. Изборът на тази именно стилистика беше донякъде принуден от външни обстоятелства, но той беше направен съзнателно, опирайки се на убеждението, че фрагментът е „носителят на целия смисъл“.
Този текст може да бъде гледан и като своеобразно допълнение към книгата за нощта; допълнение, което уплътнява донякъде голямата тема за „другостта“, към която могат да бъдат отнесени и студиите върху идеята за далечност, публикувани в списанието „Архив за средновековна философия и култура“, а също в книгата ми Loca remotissima.
Нека за начало се спрем на една поема. На самата граница между тринадесетото и четиринадесетото столетие ломбардският поет Бонвезин да Рива (ок. 1240 – ок. 1313) създава едно от знаменитите си произведения, поемата „Спорът на месеците“. В стилистиката на школската дискусия, чрез противопоставяне на аргументи от двете спорещи страни, е проблематизирано привилегированото положение на януари като първи месец в годината. Основният довод срещу първенството му, единогласно привеждан от всички останали месеци, е принудителното безделие, на което най-зимният месец осъжда хората. Така той и не принася нито едно от благата, които другите месеци, всеки в своята мяра, доставят на човеците. На това обвинение януари отвръща, позовавайки се на обстоятелството, че неговата власт не е наложена насилствено или придобита чрез подкуп, а му е присъща по природа. Самият му статут на властник го освобождава от задължението да работи, тъй като трудът е естествено отреден за подчинените. За него самия остава единствено разумно да се разпореди с нещата, които следва да бъдат извършени през годината, всяко в подобаващото му място и време. Що се отнася до неговата суровост, тя е всъщност възпитателна за людете, защото, понасяйки зимните студове, те се приучват на търпение и по този начин избягват клопките на преизподнята и подготвят за себе си пътя към небесното царство. Впрочем януари съвсем не е напълно бездеен. Той е месецът на сватбите, когато и се зачева най-добрият плод на земята. Тези аргументи изглежда да са достатъчно убедителни, защото те принуждават останалите месеци да признаят чрез думите на говорителя си април първенството на януари.
Изящната поетична игра разкрива зад себе си действителен травматичен сюжет. За човека в средновековна Европа зимата е без съмнение проблематично време – проблематично с оглед практическото преодоляване на свързаните с нея несгоди, но и с оглед идеологическото ѝ вместване в ритъма на човешкия живот. Защото за човека, осъден в този тук свят с мъка и пот на лице да изкарва хляба си (Бит. 3:17–19), трудът е без друго нормата на живота му и как в такъв случай той следва да се разпорежда с времената, когато тази същностна негова дейност е крайно ограничена и понякога дори напълно невъзможна? Защото, от друга страна, „нищо не е напразно у Бога“ и значи, щом Бог е отредил „мъртвите“ сегменти на времето, такива като нощта и зимата, то той безусловно ги е натоварил с някакъв смисъл и предназначение, и дълг на човека е правилно да разчете този божествен код. В по-универсален, вече чисто метафизически смисъл човешката съдба е постоянно, ежечасно и ежеминутно усилие по пътя към спасението, недопускащо никакво разхлабване и немара, никакво отпадане от мярата на праведния живот, щом дори когато сме в някакъв смисъл извън себе си, например в съня, ние трупаме грехове или заслуги. Така зимата ни освобождава от обичайните ни задължения, но за добрия християнин няма собствено „свободно“ време, безусловен otium, а значи пред него с цялата си драматичност се изправя въпросът за оправдаността на това привидно изпразнено откъм обичайните човешки дейности време и съответно за допустимите поведенчески жестове, способни да съхранят както личната ни добропорядъчност, така и ефективността на социалното общежитие.
Зимата, както всяка реалия в подчертано символично натоварения свят на средновековния човек, е – разбира се – компонент от една своеобразна репрезентативна система. Но тя е и непосредствено обстоятелство на човешкия живот, нещо, което естествено ни спохожда. Ето защо изследването ни може да започне с една макар и бегла и провизорна бележка върху историята на климата през средните векове. Изработването на един вид климатична карта е осъществимо, доколкото средновековните хронисти сравнително често, макар и в повечето случаи съвсем лаконично отбелязват необичайните атмосферни явления, в това число особено суровите зими. Дори в съвършено краткословните ранносредновековни анали те се третират като събитие, равнозначимо на военните походи, смъртта или интронизацията на кралете, появата на комета или земетресенията, като в отделни случаи свръхмерно мразовитата зима е оценена дори като единственото достопаметно събитие за цялата година. По-систематична информация за времето получаваме след дванадесетото столетие, а най-старият метеорологичен дневник, съставен в Оксфорд и приписван на Роджър Бейкън, е за времето между август 1269 и февруари 1270 година.
Проблемът тук е в каква степен можем да се доверим на наличната информация. Ето например какво ни съобщава за зимите в северна Италия през последните десетилетия на тринадесетото и първите на следващото столетие анонимната хроника на Парма: през месец февруари 1275 година снегът достигал височина от около два лакътя; зимата на 1281 година първоначално била влажна, с множество дъждове, след което настанало студено време с дълбоки снегове; през следващите две години месеците ноември и декември били мъгливи и дъждовни без особени застудявания; около средата на февруари 1286 година паднал дълбок сняг; от празника на свети Антоний и света Либерата до края на месец февруари полетата били покрити със снежна покривка от един лакът, която се стопила за кратко в началото на март, ала мъгливото и дъждовно време траело само няколко дни, след което отново паднал сняг, дълбок около лакът, и земята останала скована от силен студ от Богоявление до края на месеца; през 1289 година студеното време продължило от Рождество чак до април, като силен снеговалеж засипал земята дори на единадесети март; от 1291 до 1295 година следва период с меки и безснежни зими; за сметка на това незапомнен жесток мраз сковал земята в продължение на тринадесет дни през януари 1306 година, реките замръзнали и ледът бил толкова дебел, че плавателните съдове останали притиснати между ледените блокове, а хората преминавали пеша от единия на другия бряг на По; мека била зимата на 1311 година, което – отбелязва хронистът – облекчило особено много бедняците; такава била тя и през 1314 година, ала през следващата след топлия януари около средата на февруари настанали студове, така че всичко замръзнало. Тежката зима на 1316 година е вече свързана с недостиг на храна и отопление. През нощта срещу празника на свети Иоан Кръстител на 27 декември 1317 година сух и силен сняг валял в цяла Ломбардия и най-вече в Парма и околностите. Вятърът бил толкова силен, че на сутринта снегът не се виждал нито на покривите, нито по улиците, а бил сметен в домовете, в хамбарите и църквите, изобщо навсякъде, където били забравени отворени врати или прозорци. През цялата нощ хората не мигнали от страх. Сетне целият февруари и целият март били мразовити и снежни, на празника на света Мария през март паднал дълбок сняг и дори на самия Великден, на трети април, времето било много студено, с дъжд и сняг. Също толкова жестока е и зимата на 1319 година. Студът през януари и февруари бил такъв, че замръзнало дори виното в бъчвите, измръзнали много дървета, а на самия ден на карнавала, който се падал в сряда на 20 февруари, задухал бурен вятър и завалял обилен сняг, така че хората не били в състояние да излязат на улицата. Лошото време обхванало цяла Ломбардия и продължило до средата на март, като и дълго след това слънцето не се появявало. Дървата за огрев поскъпнали извънредно много. Мнозина умрели от студ. Поради изобилието на диви свине ловът бил повсеместно разрешен, така че градът бил наводнен от селяни и други ловци, дошли да продават улова си. Ледът, сковал улиците, бил с дебелина една педя. Смокините измръзнали. Измръзнали и лозята, което впоследствие довело до недостиг на вино. Големи снегове и студове са засвидетелствани и за 1322 година. Тежката зима продължила от ноември почти до април. Снегът бил толкова дълбок, че човек не можел да види другиго от отсрещната страна на улицата. Движението из града се осъществявало през специално прокопани в снега коловози. Някои преспи достигали дори до покривите на къщите и много домове били разрушени от стегналия ги замръзнал сняг. Следващите няколко зими са меки и топли. Голям сняг навалял в събота на 14 февруари 1329 година, след което последвали още няколко години без особени застудявания или валежи от сняг. В края на декември 1333 година, след няколко сухи и студени дни, паднал дебел сняг, който замръзнал и се запазил в този си вид през следващите мразовити, макар и слънчеви дни. Сухо и студено е времето и през зимата на 1335 година.
Представената в Пармската хроника картина е достатъчно плътна и позволява проследяване на климатичните особености в диахронен разрез. Но достоверна ли е тя и доколко можем да се осланяме на нея, когато говорим за зимите във въпросния регион през тези години? Сравнението със свидетелствата на друг автор за същия период явява съществени разлики. В знаменитата хроника на Салимбене акцентите са разставени по друг начин. За 1275 година по-впечатляващи са като че огромните наводнения в дните преди Рождество. В планините паднал дълбок сняг, достигащ пет и дори шест лакътя, който се задържал в продължения на много месеци. Такава е и зимата на следващата 1276 година, за която Пармската хроника не споменава и дума. „Пропусната“ се оказва и 1284 година, когато в нощта на Христовото Рождество и в деня на свети Стефан паднал голям сняг, който изпочупил поради прекомерната си тежест множество плодни дръвчета, след което силен мраз сковал земята. През следващата 1285 година привечер в събота в началото на март се дочули ужасяващи гръмотевици, небето било покрито със светкавици, след което завалял град, смесен със сняг, който унищожил плодните дървета. Пак през същата година е споменат и „снегът на света Агата“, наречен така, понеже паднал в посветения на светицата ден, а на височина преспите достигали човешки бой. Тежка била и зимата на 1287 година, когато само през февруари сняг валял седем пъти, така че се потвърдила истинността на поговорката: „Краткият февруари е най-лош от всички.“
Подобни разминавания ни припомнят иначе добре известния факт, че историческите съчинения не са просто и само документален разказ за едно или друго събитие, а и литературни произведения, моделирани от проницателността, почтеността и вкуса на техните автори, а също подчинени на определена реторика, на конвенционални словесни модели и естетически правила. В нашия случай свидетелството за ужасяващи зими зависи не само от травматичността на случващото се, но и от уязвимостта, чувствителността и общата жизнена нагласа на свидетеля. Този чисто литературен пласт трябва да бъде отчетен, в противен случай ще сме принудени да признаем – поради драматизма на описанието им – за най-губителни зимите на Апенинския полуостров и за сравнително безобидни тези на Скандинавието, за които сагите говорят без каквато и да е екзалтация. Така или иначе, ние не разполагаме с точно установими данни за температурните изменения през епохата на средновековието и нямаме друг път за описанието на климата през тези векове, освен този, който преминава през литературата с нейната условност и конвенционалност и който е израз на личното отношение на свидетеля към случващото се пред очите му. Изискването на науката за обективност е трудно удовлетворимо в рамките на историческия дискурс – трудно или по-скоро невъзможно е авторът на историческия разказ да бъде отмислен от съобщаваните факти. Само при тези условия е възможно да се състави климатичната карта на средновековна Европа и да се поддържа тезата, че хората от онази епоха са живели при по-сурови атмосферни условия и дори че в късното средновековие европейският континент е преминал през „малък ледников период“ в годините между 1431 и 1440, през които времето е толкова лошо, че сякаш една зима преминава в друга без разпознаваеми пролет, лято и есен.
Книгата „Зимата през средновековието“ от Цочо Бояджиев, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
