„Вълшебното дете“ е класическа творба, поставила под съмнение съвременните схващания за раждането, възпитанието и обучението на нашите деца. Сега нейните дръзки идеи за това как западното общество възпрепятства детското развитие и какво можем да направим в тази ситуация са по-актуални от всякога. От мига на своето раждане според Джоузеф Пиърс детето има само една грижа: да се учи. Неговата детска площадка е тази планета и нищо не трябва да застава на пътя на играта. Системата ум-мозък е проектирана да развие изумителни способности, но за тази цел бебето и детето трябва да изградят знание за света такъв, какъвто е в действителност. Вместо това децата растат с една обременена от тревожност представа, която родителите и обществото несъзнателно им натрапват.
Развивайки идеите на международно признатия детски психолог Жан Пиаже, Пиърс прави връзка между нарастването на случаите на аутизъм, синдром на дефицит на вниманието, детска шизофрения и самоубийства на деца и юноши с грешките, които се допускат в отглеждането и образованието. След това ни показва как да възстановим удивителното богатство на творческата интелигентност – вълшебство, което е рождено право на всяко човешко същество.
288 с., мека корица, 24.90 лв.
Светът такъв, какъвто е
(Откъс)
За двегодишното дете няма големи или малки събития, всичко е спиращо дъха вълнение, възхищение и удивление. Неговата система за логическа обратна връзка работи на базата на всичко, което то преживява, а не само на базата на това, което възрастните ценят или смятат за добро за детето. Ценностите на възрастните блокират отвореността; ние поставяме приоритет на едно и отсяваме друго. Но детето приема без въпроси, поне в началото. То не отсява, освен ако не е научено да го прави и/или ако не е изградило филтър в опит да избегне тревожността.
За да бъде детето открито, условието е то винаги да има правото да оценява собствения си опит. Да вземем за пример проблема с храненето: дванайсетмесечното дете на масата е радост за очите. Разбира се, то все още суче, така че храната не е от решаващо значение. То изследва храната, както изследва всичко останало. Винаги част от семейния контекст, детето седи на масата и опитва всичко поне веднъж, включително солта и пипера и цветята във вазата. Всяка нова лъжица храна, която се предлага или взема, се приема с желание и радост – като една чудесна игра. Храненето е изследване на света, както и изследването на задния двор. Хапва всичко с истинска наслада. Възможно е половината от тези хапки със същата радост да бъдат изплюти.
Изплютата хапка се регистрира като „неядлива“, но това не е негативен опит в смисъла на възрастните. Това е просто оценка след факта. Изплютото се асимилира и приспособява от мозъчния компютър точно както и приетата хапка, и внася своите собствени фини промени в цялата схема, която детето изгражда за храната. Опитът си е опит, а новият опит води до увеличена мозъчна активност.
Със сигурност е много по-вероятно да бъде повторено положителното преживяване, например хапката картофено пюре. Детето вероятно ще погълне повече хапки картофи, но ще спре след една хапка броколи, но и двете водят до някакви промени в общия каталог на вкусовите изследвания. Преди всичко то се учи да изследва свободно, без безпокойство. Майката поддържа тази отвореност, като никога не изкушава детето с неща, които по-късно трябва да бъдат ограничавани или изключвани – като например сладкиши, които хипнотизират младите вкусови рецептори така, както телевизията хипнотизира мозъка. За да предостави възможност за избор и да запази системата му отворена и гъвкава, тя се старае вариантите, от които да избира, да бъдат полезни.
За сравнение погледнете съседката – създание, изтъкано от тревожност, отразяващо тревожността на съпруга си и техните общи усилия да структурират реалността интелектуално. Съседката майка е много загрижена за диетата на детето си. Тя планира внимателно пълна с витамини и минерали храна, съобразена с нуждите му. Нека нарека това дете Сам просто за да разгранича моделите. Сам се поставя на столчето му със старателно завързан лигавник, за да бъде нахранен със специалната си храна, преди възрастните да седнат на масата.
Сам също е отворен за преживявания, тъй като се намира в изследователския си етап. Той също приема дадения му свят без въпроси поне веднъж. Поднася му се лъжица от храната и той също приема хапката с радост; и също толкова отворено и радостно я изплюва. Случила се е една от онези мистериозни срещи с нехаресването. Майката на Сам е търпелива и загрижена; тя внимателно го избърсва и му предлага още една хапка. Сам отново я приема и отново я изплюва. Неговата оценка е „не става за ядене“, но тя се пренебрегва и всичко се повтаря.
След няколко повторения загрижената майка започва да се напряга; все пак тя е майката, тя знае какво е добро за него, а тази храна е добра. Освен това е добросъвестна, чете всичко, което може да намери за храненето, и се опитва да се ориентира в противоречивите препоръки. Тя също така е наясно, че той може да свикне с отхвърлената храна, ако е настоятелна. И накрая тя се дразни от лошите му маниери. Възпитаните хора не плюят храната си и никога не е твърде рано да се научат.
Резултатът за бедния Сам е пълна безизходица. Майка му продължава да настоява и не след дълго той изобщо не си отваря устата. Накрая той се разплаква, дава му се шише и го слагат в креватчето му, за да се нахранят възрастните. След достатъчно повторения от този тип Сам вече няма да отвори устата си за нищо ново. Сега вече той наистина става много негативен. Когато усвои нужния език, той автоматично ще каже: „Това не ми харесва“, само при вида на нещо ново за ядене. Това ще вбеси баща му и ще изкара от търпение майка му, защото е очевидно нелогично от негова страна. „Откъде знаеш, като не си го пробвал?“ – изръмжават всички през стиснати зъби.
В този момент Сам използва като критерий повърхностен, едноизмерен мироглед. Той е изградил условна ценностна система, която функционира само въз основа на едно от сетивата – зрението. Той използва великия синтезатор на всички сетива като буфер между себе си и опита, поне в този един аспект на своя свят. Това блокира общата сетивна информация, благодарение на която обратната връзка може да изгради точно знание за света. За съжаление, той вече е станал като родителите си, въпреки че те може би никога няма да го признаят и възмущението им ще расте, когато видят себе си толкова явно отразени в него.
И двете деца – вълшебното дете и бедният Сам – са изградили ценностна система. Системата на вълшебното дете е с отворен край. То ще се впусне във всяко преживяване, без да се съмнява, защото знае без всякакво съмнение, че може да се върне към познатото; т.е. ако новото преживяване се окаже неприятно, то знае, че има възможността да се оттегли. Затова то е готово да навлезе в преживяването без осъждане. Отворената му интелигентност произтича от чувството за лична сила.
Със сигурност детето не осъзнава, че има правото да взема решения, но тялото му е научило, че може да навлиза в непознатото и непредсказуемото, без да остава заседнало там. То може да избере да си тръгне, но тръгването е възможно само ако първо влезе. Така че наученото от него важно знание е, че човек оценява преживяването само като навлиза в него. Човек не се научава да оценява преживяванията, преди да са му се случили, което веднага ограничава интелекта до вече преживяното и обявено за ценно или до това, което има достатъчно сходство с добро преживяване, за да могат неговите сетива с далечен обсег да го пресеят, оценят и изчистят.
Може би си мислите: „Това е нелепо!“. Детето трябва да се научи да оценява, и то предварително. То трябва да се научи да прави разлика между добро и лошо, правилно и неправилно и т.н. само за да оцелее физически в света – и това е нашата работа.
Мога единствено да се съглася, но с уговорка: кога обаче? Кога подобна оценка, предшестваща опита, е уместна за системата ум-мозък, за инструментите на логиката в тази система? Не и в това възможно най-предлогическо състояние на практическа интелигентност, когато нищо не е важно освен физическото взаимодействие със света.
На никой разумен родител не би хрумнало да нахрани беззъбо кърмаче с късове пържола, независимо колко питателна е тя, тъй като бебето не разполага с инструментите за асимилация и адаптация към това твърдо месо. Родителите на вълшебното дете знаят, че хранителните вещества за развитието на неговия ум-мозък трябва да отговарят на същите условия. Те знаят, че принуждаването на предлогичното дете (или дори на шестгодишното дете) да възприеме позициите и нагласите на логиката на възрастния е изключително вредно.
Книгата „Вълшебното дете“, от Джоузеф Чилтън Пиърс, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
