Публикувана за пръв път през 1992 г., „Травма и възстановяване“ е обявена за новаторско изследване, а днес вече е в основата на съвременните концепции за травмата и нейното лечение. Забележителното в подхода на Джудит Хърман е, че за пръв път поставя в обща рамка проблеми, които традиционно са се разглеждали поотделно, като по този начин ни предоставя една всеобхватна картина на живота след жестокостта, показвайки паралелите между насилието в интимното пространство на дома и терора в обществените зони на голямата политика. Така децата и жените, жертви на насилие, завърналите се ветерани от войните и политическите затворници получават възможността да деиндивидуализират страданието си и така да поемат по пътя едновременно към личното си изцеление и към обществената битка с несправедливостта. Това издание включва и епилог, в който авторката ни показва какво се е променило – и какво не – в разбирането и лечението на травмата през последните три десетилетия. Обявена от „Ню Йорк Таймс“ за „един от най-важните психиатрични трудове, публикувани след Фройд“, „Травма и възстановяване“ е ключово четиво за всеки, който иска да научи повече както за дълбинните лични последици от насилието, така и за откриващите се след него колективни хоризонти на състраданието и съпричастността.
Зашеметяващо постижение... класика за нашето поколение. – Бесел ван дер Колк, доктор по медицина, автор на „Тялото помни“
Проницателна, достъпна и прекрасно документирана. Свързвайки световете на ветерани от войната, политически затворници, бити жени и жертви на кръвосмешение, Хърман представя завладяващ анализ на травмата и процеса на изцеление. – Лора Дейвис, съавтор на „Смелостта да се излекуваш“
Хърман свързва травмите на обществото с тези от личния живот в наистина провокативен труд на психиатричната теория. – Пъблишърс Уийкли
304 с., твърда корица, 29.99 лв.
Джудит Луис Хърман (р. през 1942 г.) е американски психиатър, изследовател, учител и автор. Тя се фокусира върху разбирането и лечението на кръвосмешението и травматичния стрес.
Хърман е професор по психиатрия в Харвардското медицинско училище, директор на обучението в Програмата за жертви на насилие в Катедрата по психиатрия към Кеймбриджския здравен алианс, Масачусетс, и член-основател на Колектива за психично здраве на жените.
Джудит Хърман: Обичайната ни реакция при сблъсък с жестокостта е да я прогоним от съзнанието си. Някои посегателства спрямо обществения договор са твърде ужасяващи, за да бъдат изречени: тъкмо това означава думата неизразим.
Зверствата обаче отказват да бъдат погребани. Увереността, че отричането им върши работа, е толкова силна, колкото и стремежът ни към него. Социалната памет гъмжи от призраци, които не желаят да притихнат в гробовете си, докато историите им не бъдат разказани: убийствата ще излязат на бял свят. Припомнянето и казването на истината са условия както за възстановяването на социалния ред, така и за изцелението на отделните жертви.
Конфликтът между желанието за отричане и желанието зверството да бъде осветлено е в основата на психичната травма. Хората, преживели жестокост, често разказват историите си по силно емоционален, противоречив и фрагментарен начин, който подкопава тяхната достоверност и така обслужва двойния императив за казване на истината и за запазване на тайната. Когато истината най-накрая бъде призната, оцелелите могат да започнат своето възстановяване. Твърде често обаче тайната надделява и историята на травматичното събитие изплува на повърхността не като разказ, а като симптом.
Психичните симптоми на страданието у травматизираните хора едновременно насочват вниманието към наличието на неизразима тайна и го отклоняват. Това най-ясно личи в редуването на емоционално вцепенение и повторно преживяване на случилото се. Диалектиката на травмата поражда сложни, понякога тревожни промени в съзнанието, които Джордж Оруел – една от личностите на нашия век, най-страстно отдадени на казването на истината – нарече „двумисъл“, а специалистите по психично здраве, които се стремят към дистанциран и точен език – „дисоциация“.
Свидетелите, както и жертвите, са изложени на диалектиката на травмата. За наблюдателя е трудно да запази ясно съзнание и спокойствие, да види едновременно повече от няколко фрагмента от картината, да удържи всички елементи и да ги сглоби. Още по-трудно е да се намери език, който да предаде изцяло и убедително видяното. Онези, които се опитват да опишат зверствата, на които са станали свидетели, рискуват и доверието в тях самите, защото, ако публично се демонстрира знание за извършени жестокости, стигмата, свързана с жертвите, ще се пренесе и върху свидетелите.
Знанието за ужасяващи събития периодично нахлува в общественото съзнание, но рядко се задържа дълго там. Отричането, потискането и дисоциацията действат както на социално, така и на индивидуално ниво. Изследването на психичните травми има своя „субкултурна“ история. Подобно на травматизираните хора, ние сме откъснати от нашето минало и точно като тях трябва да го разберем, за да си върнем настоящето и бъдещето. Затова разбирането на психичната травма започва с преоткриване на историята.
Клиницистите познават специалния миг на прозрение, когато потиснатите идеи, чувства и спомени изплуват. Тези моменти се срещат както в колективната, така и в индивидуалната история. През 70-те години на миналия век движението за освобождение на жените насочва общественото внимание към широкоразпространеното насилие срещу жени. Жертвите, чиито гласове са били заглушавани, започват да разкриват тайните си. Като психиатър съм чувала многобройни истории за сексуално и домашно насилие от моите пациенти. Благодарение на участието ми в женското движение успях да се противопоставя на отричането на реалните преживявания на жените в собствената ми професионална сфера и да оглася на какво съм станала свидетел. Първата ми статия, посветена на кръвосмешението, която написахме заедно с Лиза Хиршман през 1976 г., се разпространяваше тайно под формата на ръкопис в продължение на една година, преди да бъде публикувана. Започнахме да получаваме писма от цялата страна от жени, които никога преди това не бяха разказвали историите си. Благодарение на тях осъзнахме силата на изричането на неизразимото и станахме преки свидетели на творческата енергия, която избликва, когато бариерите на отричането и потискането бъдат премахнати.
„Травма и възстановяване“ е резултат от две десетилетия изследователска и клинична работа с жертви на сексуално и домашно насилие. Тя стъпва и на нарастващия обем опит и знания за много други травматизирани групи, особено ветераните и жертвите на политически терор. Това е книга, посветена на възстановяването на връзките: между публичния и личния свят, между индивида и общността, между мъжете и жените. Това е книга за общото: между оцелелите от изнасилване и ветераните от войната, между жените, жертви на домашно насилие, и политическите затворници, между оцелелите от големите концентрационни лагери, създадени от тирани, властващи над цели нации, и оцелелите от малките и скрити от погледа концентрационни лагери, изградени от тираните, управляващи домовете им.Книгата „Травма и възстановяване. От домашно насилие до политически терор“, от Джудит Хърман, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
