Има три истини: моята истина, твоята истина, истинаТА.
Лазурен бряг – пролетта на 2023 г.
В открито море, недалеч от Кан, една яхта блуждае между Леринските острови. На борда ѝ лежи Ориана ди Пиетро, италианска издателка и наследница на известен милански род. Претърпяла е зверско нападение и след десет дни в кома умира. Кой е убил Ориана? Един мъж и три жени предлагат своята версия на историята: Адриен – съпругът на жертвата, привлекателен и загадъчен джаз пианист; неуловимата Адел – неговата млада любовница; Жюстин – местната полицайка, натоварена с разследването, и накрая самата Ориана – с разтърсващия разказ за последните седмици от живота си.
И никой не лъже; но истините им не съвпадат...
Пленяващ и дързък, този непредвидим психологически съспенс се налага като един от най-успешните романи на Гийом Мюсо. Изключителна история, която разкрива своите тайни чак в последните редове...
Кралят на европейския черен роман. („Република“, Италия)
Майсторът на френския съспенс. („Ню Йорк Таймс“, САЩ)
Истински феномен! („Ел Мундо“, Испания)
Гийом Мюсо е роден на 6 юни 1974 г. в Антиб, Франция. След тежка автомобилна катастрофа започва да се интересува от темата за ПБС – преживяванията, близки до смъртта. Резултатът е романът му „И след това...“ (2004), който става международен бестселър. Следващите му романи, характерни със свръхестествени елементи, изгаряща любовна страст и интрига, близка до трилъра и съспенса, неизменно са в списъците на бестселърите на Франция. Успехът му го прави най-четения съвременен автор във Франция. През 2012 г. е удостоен с наградата „Кавалер на Ордена на изкуството и литературата на Франция“.
Онова, от което бягаме
(откъс)
Лазурен бряг – Заливът на Кан
Небето грабваше от първия миг. Средиземноморско, хипнотично. Едноцветен фон в дълбоко синьо, което замайваше главата. Тук-там чайки прекосяваха чистия сух въздух и прелитаха над яхтата: петнайсетметрова яхта, поклащана от равномерното плискане на сребристите вълни.
Ориана ди Пиетро бе пристигнала три часа по-рано с полет от Милано. Щом самолетът бе кацнал в Ница, тя се бе обадила на капитана в пристанище Канто и бе поискала да докарат „Синя луна“. Беше отишла направо в Кан, без да минава през дома си. Имаше нужда от спокойствие и самота, за да претегли последствията от решението, което се канеше да вземе.
Яхтата беше хвърлила котва между двата по-големи Лерински острова – там, където морето става тюркоазено. Убедена, че това малко бягство ще ѝ помогне да се успокои и да види нещата по-ясно, тя се бе настанила на флайбриджа, където бе свалила седалката и седна да се попече на слънце. От тази висока позиция погледът ѝ обхващаше целия пейзаж: лазурния хоризонт, масива Естерел и романтичния силует на укрепения манастир „Сент Онора“.
Ала нещо не беше наред.
Ориана наистина се бе помъчила да се отпусне, но вместо очакваното успокоение в нея се бе настанило някакво безпокойство. Полуизправена на възглавничките, тя свали тъмните си очила. Морето бе притъмняло, сякаш някой бе разтворил живак в Голямата синева. Бяха се вдигнали вълни; в наелектризирания въздух витаеше предчувствие за скорошна трагедия.
Тя стана от скамейката и се уви в едно парео. Усещаше присъствие. Някаква незнайна и невидима опасност я накара да съжалява, че не бе взела със себе си нито шкипер, нито охранител.
Разтревожена, тя слезе на долната палуба, огледа кабината, обиколи яхтата и погледна през прозорците, които се редяха по цялата дължина на стените. Не видя никого, но това не потуши тревогата ѝ.
Кой ли беше тук? Адриен? Или децата? Или онази малка кучка Адел Келер?
Страхът сякаш нашари кожата ѝ с ледени ивици. Спря в задната част на яхтата, опита се да се съвземе и отново си зададе въпроса: „от кого се бе изплашила внезапно?“ Помъчи се да диша дълбоко, за да се отпуснат клещите, които бяха стиснали стомаха ѝ. Ала не ѝ достигаше кислород. Атмосферата бе станала лепкава и сякаш някакво тежко, угнетяващо дихание проникваше в нея и полепваше по костите ѝ.
Отново се обърна. Да, някой я наблюдаваше. Беше се приближил и вече почти я докосваше. Надвеси се над стъпалата, които водеха до площадката за слънчеви бани. Оттам зърна надуваема лодка, привързана за яхтата до хидравличната платформа.
Този път не успя да сдържи писъка си.
Не беше луда. Наистина имаше някого на борда! Слепоочията ѝ запулсираха в ритъма на сърцето ѝ. Реши отново да се качи на флайбриджа, но в бързането пропусна едно от стъпалата на стълбичката и падна обратно на палубата. Когато вдигна очи, една тъмна маса закриваше слънцето. Някаква човешка форма бе надвиснала над нея, облечена в неопренов костюм за гмуркане. Силуетът бе въоръжен с тънък, заострен лост или ръжен. Макар да бе с качулка, голяма част от лицето му оставаше открито.
Щом разпозна чертите на своя нападател, ужас обхвана Ориана и тя разбра, че всяка борба е излишна. Първият удар я уцели по главата. Вторият се стовари на врата ѝ, без да ѝ остави време да изкрещи.
Изгуби съзнание в същия миг, в който струя кръв опръска палубата.
А в небето чайки със сякаш кристални пера грачеха пронизително.
Книгата „Някой друг“, на Гийом Мюсо, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
