Смятат „Роксана“, последното произведение на Даниъл Дефо (1660–1731), публикувано през 1724 г. преди близо 300 години, за първия английски роман, предназначен за жени. За него и за „Мол Фландърс“, също от Дефо, Върджиния Улф казва, че са от малкото романи, които човек без колебание може да нарече велики. Темата е изумителна за времето си: свободата и независимостта на жените и поробването им от брака.
Любопитно е предназначението на романа: несъмнено към него са посягали и мъже, и може би в онези времена все още главно мъже, но за тях той вероятно е бил четиво за пикантни авантюри, докато за жените е бил стопроцентова феминистка история, и то написана от мъж. По много причини читателките може и да не са се идентифицирали напълно с героинята, но несъмнено са прегърнали изказваните от нея идеи за правото на жената да управлява сама живота си, свободата да взема решения, да има икономическа независимост и да се признае равенството с мъжа – толкова съвременни и в наши дни, макар да са от толкова отдавна.
Написаната от Дефо история на Роксана приживе има само едно издание. Второто се появява след смъртта на автора. Оттам нататък в изданията на книгата се забелязват разлики и в много от тях неизвестни лица са дописвали историята, защото им се е виждала незавършена, и са добавяли от себе си пространствени морални поуки, характерни за разбиранията през XVIII в. – заедно с подходящо за Роксана наказание. През XX в. се е разпространило мнението, че дописаните десетки страници в изданието от 1745 г. са на Дефо, тъй като те повече изглеждат в духа на книгата, и масово са ги печатали като край на романа. Вече обаче е доказано, че и този край е мистификация; в него пише, освен всякакви други несъобразности, че Роксана е починала през 1742 г., което няма как да е посочено от Дефо, тъй като е починал 11 години по-рано. По тези причини в това издание не е включен добавеният текст.
Огняна Иванова
Даниъл Дефо (роден като Даниъл Фо, 1660–1731) е английски писател и журналист, станал известен с романа си „Животът и приключенията на Робинзон Крузо“. Представител на Просвещението. Автор на памфлети, сатири, есета по политически, икономически и социални проблеми, документална проза.
Откъс
Научих от приятели, че съм се родила в град Поату, във френската провинция (графство) Поату, от където съм била доведена в Англия от родителите си, избягали заради своята религия около 1683 година, когато протестантите напускали от Франция, прогонени от жестоките си противници.
Аз, която знаех малко или нищо за причината да ме заведат там, бях много доволна от мястото, където се намирах. Лондон – голям и пълен със забавления град, ми направи силно впечатление, защото от дете обичах да гледам тълпите и множеството от приятни хора. Не ми остана нищо от Франция, освен езика. Баща ми и майка ми, хора от по-висока класа, отколкото онези, обичайно наричани бежанци, избягали рано, докато било лесно да запазят имуществото си, и преди да се преселят, превели в Англия значителни суми, а също и, доколкото си спомням, бяха направили значителни вложения във френски коняк, хартия и други стоки, които твърде изгодно се продаваха тук; положението на баща ми при преселването беше много добро, така че животът му се различаваше много от този на сънародниците ни, дошли в Англия в търсене на морална подкрепа и спокойствие. Тъкмо обратното – на вратата му непрекъснато се тълпяха нещастни представители на гладуващите клетници, избягали там или за да намерят убежище, или заради убежденията си, или заради нещо трето.
Всъщност чувах баща си да казва, че твърде много му досаждат хората, които, без значение на религията си, са можели дори да останат там, където са били, но се струпали тук като стадо заради онова, което наричали „английско препитание“, след като чули, че в Англия приемат бежанците с разтворени обятия, веднага им намирали работа, защото благонамерените лондончани ги приемали да работят в техните фабрики в Спитълфийлдс, Кентърбъри и други селища, където им плащали много по-добре, отколкото във Франция и страни като нея. Както отбелязах вече, на баща ми досаждаха повече тълпите от тези хора, отколкото истинските бежанци, сполетени от злочестини заради своите убеждения.
Бях на около десет години, когато ме доведоха в Англия, както вече споменах, но баща ми, осигурил ни извънредно сносен живот там, почина след единайсет години. В това време аз бях получила умения да бъда самостоятелна, бях се запознала с някои от английските ни съседи, както е прието в Лондон, и още като дете си бях избрала за игра трима-четирима другари, подходящи за годините ми, така че когато пораснахме, започнахме да се наричаме приятели и да си правим компания, а това в голяма степен ме научи да водя разговор и да общувам светски.
Учех в английски училища и понеже бях малка, научих английския до съвършенство, а и усвоих обноските на младите англичанки, така че от Франция ми остана само езикът, без обаче да го използвам, докато говоря, както правят повечето чужденци. Общувах на онова, което наричаха „матерен английски“, все едно, че се бях родила в Англия.
Понеже намерението ми е да опиша собствения си характер, трябва да ми позволите да го направя възможно най-безпристрастно, все едно, че го разказвам не на себе си, а на друг човек. По-нататък ще можете да отсъдите дали се представям в по-приемлива светлина, или не.
Бях висока и много добре сложена (говоря за себе си на четиринайсетгодишна възраст), с остър като бръснач ум по въпроси от общ характер; реагирах бързо и смислено по време на разговор, склонна бях да съм саркастична, остроумна, а и пряма малко повече от нужното. Или, както казваме ние в Англия, бях дръзка, но напълно скромна в държанието си. Като родена във Франция за мен бе естествено, както казваха някои, да танцувам, и много обичах да го правя. Също така пеех хубаво и то толкова хубаво, че – както ще научите – по-късно това ми беше от определена полза. При тези дадености нямах нужда нито от ум, нито от красота или пари. Това бе положението ми, когато навлязох в живота, притежавайки всички предимства, които би желала да има една млада жена, за да бъде препоръчана на другите и да бъде изправена пред перспективата за щастлив живот.
Бях на около петнайсет години, когато моят баща ми даде зестра от 25 000 ливри (както наричат френските пари), равни на две хиляди лири, и ме омъжи за известен собственик на пивоварна в лондонското Сити. Извинете ме, че не казвам името му, защото макар той да е в основата на моето падение, не мога да му отмъстя толкова жестоко.
С въпросното нещо, наричано „съпруг“, живях добре осем години и от време на време разполагах с карета – имам предвид, не в истинския смисъл на думата, защото цяла седмица впрягаха конете в каруци, но в неделя се ползвах от привилегията да ходя с моята „каляска“ или до църквата, или другаде, както се споразумеехме със съпруга ми, което , между другото, не ставаше много често. Но за това – по-късно.
Преди да продължа с историята на онази част от живота ми, в която бях омъжена, ще ми позволите да опиша безпристрастно моя съпруг, както описах себе си. Той беше жизнерадостен, красив мъж, какъвто много жени биха желали за другар; висок и добре сложен, малко по-едър от обичайното, но не дотам, че да изглежда груб. Танцуваше хубаво и според мене това бе първото, което ни сближи. Баща му, вече възрастен, грижливо ръководеше бизнеса, така че малко от тези задължения оставаха за мъжа ми; само трябваше от време на време да се появява и да го виждат в пивоварната, от което той се възползваше, защото почти не се интересуваше от работата там. Вместо това обикаляше околността, събираше се с приятели, често ходеше на лов и това изключително много му допадаше.
След като споделих с вас, че беше красив мъж и добър ловец, значи съм казала всичко за него. Нещастната бях аз – както се случва и с други млади жени. Избрах го, защото беше красив и жизнерадостен, както вече споменах, но иначе той беше малодушен, празноглав и неук човек, с какъвто никоя жена не би искала да бъде. Независимо от нещата, за които трябва да се укоря в по-нататъшното си поведение, на това място трябва да си позволя да се обърна към своите ближни – към младите дами в тази страна – с цел да ги предпазя. Дами, ако изобщо ви е грижа за вашето бъдещо щастие, ако си представяте спокоен живот със своя съпруг и се надявате да запазите доброто си положение или да го възвръщате след всяка сполетяла ви беда, никога не се омъжвайте за глупак. За всеки друг може да се омъжите, но не и за глупак. Ако с друг съпруг сте нещастна, с глупак ще бъдете за окайване, вярвайте ми. С друг съпруг може и да сте нещастна, но с глупак задължително ще сте нещастна; да, дори и да се постарае, глупакът няма да ви накара да се почувствате добре – всичко, което той прави, е нелепо; всичко, което казва, е дотам лишено от смисъл, че на всяка що годе разумна жена непременно ще ѝ дойде до гуша и съпругът ще ѝ опротивява по двайсет пъти на ден. Какво е по-голям потрес за една жена от това да представи хубав и приятен мъж на една компания, а после да се наложи да се изчервява заради него всеки път, когато той си отвори устата? Да чува други господа да говорят разсъдливо, докато той не е в състояние да каже нищо или, още по-лошо, да го чуе какви глупости говори и как му се присмиват, защото е глупак?
По-нататък следва, че има толкова много видове глупаци и глупаците са такова безкрайно множество, че е трудно да се прецени кои са най-лошите от тях. Затова съм длъжна да кажа, дами: това се отнася до всякакви глупаци, до всякакви! Дали става въпрос за луд глупак, или за трезвен глупак, за мъдър глупак или за тъп глупак – омъжвайте се за когото и да е, но не и за глупак. По-скоро приемете съдбата си, останете дори стари моми – най-лошото проклятие на света, – наместо да се хванете с глупак.
Книгата „Роксана: щастливата куртизанка“, на Даниъл Дефо, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
