Измина повече от година откакто се заговори за новия филм на Куентин Тарантино и цяла седмица от българската премиера на Django Unchained преди най-накрая да ми се отдаде възможност да го гледам. Но знаете ли какво? Чакането си струваше и, ако можех да върна времето назад, с удоволствие бих чакал още толкова, за да мога да гледам този филм за първи път отново и отново. И отново. E, в реалния живот това е невъзможно, затова трябваше да се задоволя с обикновено второ гледане. И знаете ли какво, питам отново? Тарантино е шибан гений!
Както споменах, подобно на други филми от изминалата година, чаках "Джанго" достатъчно дълго време, за да вдигна очакванията си до едно твърде неразумно ниво, със съвсем реалната опасност за пореден път тази година да остана разочарован от дългоочаквана лента. Е, резултатът от първия ми сблъсък с новото отроче на QT бе, че все още се чувствам така, все едно че Кристоф Валц ми е разпилял мозъка из цялата зала 10 на Кино Арена.
За "невъоръженото" око на обикновения зрител, който ходи на кино само в четвъртък, защото билетите са с 1-2 лв. по-евтини, "Джанго" може и да остави впечатление за скучноват и евтин филм. В действителност обаче ситуацията е различна, защото всеки, който се интересува поне малко от кино, знае причината, поради която филмите на Тарантино изглеждат по онзи специфичен B-rated начин. Както повечето филми на QT, така и "Джанго" е
ПОКЛОН ПРЕД ПОЗАБРАВЕНИТЕ ФИЛМОВИ ЖАНРОВЕ,
които са предизвиквали множество неуместни ерекции в не едно или две поколения киномани. Този път вдъхновението идва от спагети уестърните и по-специално от оригиналния "Джанго" на Серджо Корбучи от 1966 г., като Тарантино изобщо не пести препратките към филма с (полу)едноименно заглавие, най-голямо впечатление от които прави "friendly participation"-a на Франко Неро.
От там насетне имаме класически "Тарантино" с всички онези детайли, заради които толкова много обичаме неговите филми - типичните за жанра рязък zoom, следван от extreme close-up кадри, насилието, гениалния диалог, който пращи от качествен и свеж хумор, за който комедиите могат само да се молят, лично подбраната от Тарантино музика и, не на последно място, запомнящите се герои.
В този конкретен случай от една страна имаме немския зъболекар Д-р Кинг Шулц, който изкарва прехраната си като ловец на глави, и освободения от него роб – Джанго, а от друга – безскрупулния Калвин Кенди, владетел на една от най-големите плантации в "Дивия" юг, и неговия отвратителен черен иконом Стивън, изигран от Самюел Джаксън.
Както винаги, и тук персонажите са многопластови, без обаче да бъдат претрупвани с излишни детайли от миналото си. Така например никога не узнаваме как точно д-р Шулц се е озовал в Щатите и какво го е подтикнало да се превърне в професионален убиец, но пък за сметка на това успяваме да видим всички черти на неговия характер, който не е така твърд, както може да си помисли човек в началото. 
И като говорим за д-р Шулц, не е нужно да споменавам, че Кристоф Валц прави брилянтна роля, поставяйки героя си на почетно място в историята на киното. Макар и не толкова брилянтни, изпълненията на останалите актьори не остават много по-назад. Като почитател на Леонардо ди Каприо ми бе изключително любопитно да го видя в отрицателна роля.
За мое щастие той не само се справи чудесно с ролята на "мосю" Канди (с ударение на последната сричка), но и успя да изиграе злодей, достоен за сравнение само и единствено с друг Тарантинов гадняр – полк. Ханс Ланда от "Гадни копилита" (изигран отново от Валц). Калвин Кенди е очарователно гнусен образ, към когото зрителят не може да остане равнодушен.
Що се отнася до Джейми Фокс – That’s one cra-azy nigga! Макар играта му да не е нищо впечатляващо, тя е достатъчна добра, че да не развали образа на Джанго. Всъщност, истинско щастие е, че Уил Смит се отказа от ролята на жадния за отмъщение роб.
Що се отнася до
МУЗИКАТА
за пореден път Тарантино се е доверил на безсмъртните мелодии на боговете на уестърна Енио Мориконе и Джери Голдсмит, но за пръв път нещата си идват на мястото и звук и картина не биха могли да съществуват в по-добра симбиоза. За съжаление има няколко момента, където музиката като че ли не е подбрана в точния момент, но въпреки това като самостоятелен албум саундтракът на Django Unleashed определено е една от най-добрите компилации, които съм имал удоволствието да слушам.
Но, както се досещате, няма безупречни филми и съвсем естествено
"ДЖАНГО" НЕ Е БЕЗГРЕШЕН.
Най-честите обвинения, които чувам напоследък, се отнасят за несъответствията между историческия момент, в който се развива действието на филма (1858-59 г.) и предмети и изрази, които се появяват доста по-късно като например – динамитът, който заема сравнително важна роля в сюжета, инсталацията за наливна бира, очилата на Джанго, думата "motherfucker" и т. н., и т. н… Но нима това има значение?
"Джанго" излиза на екран без никакви претенции за достоверност и не е исторически филм. "Джанго" е филм на Тарантино, което е много важно уточнение, защото филмите на QT са такива, каквито той иска да бъдат и ако Тарантино има нужда от несъществуващ динамит, за да направи впечатляващ финал, то той ще получи динамит.
Това е положението. В крайна сметка ако QT искаше да пише исторически коректни сюжети, нямаше да направи Хитлер на решето в "Гадни копилета", нали?
И въпреки гореизброените неща "Джанго" все пак не е типичният тарантиновски филм. И нямам предвид факта, че това е първият му уестърн. Не, както мнозина "колеги" се изразиха, "Джанго" е една безмилостна критика към американското общество.
С помощта на няколко великолепни кадъра, които със сигурност ще влязат в учебниците по кинематография (спомнете си опръскания с кръв памук в плантацията на Big Daddy) и умопомрачително високото ниво на насилие и унижение над негрите, Тарантино ясно показва отношението си към робството и заплюва расизма и американския холокост над негрите.
Тарантино никога не е разочаровал феновете си или пък обикновения киноман, a с новия си филм той не само не успя да ни разочарова, но и някак си надмина себе си. Всеки кадър от 165-те минути лента, пропита с кръв, расизъм и музика, е шедьовър сам по себе си. Без да преувеличавам (просто се придържам към собствения си вкус), "Джанго" е истински пир за сетивата и празник за кино junkie-тата като мен.
