За книгата
Четенето на творби, отдалечени във времето, предполага раздвояване на съзнанието. От една страна, желанието да се потопим в друг свят с неговите исторически и естетически особености ни насочва към другост, която ни обогатява и в същото време поставя под въпрос. Четем старите текстове с готовност да се променим, поне временно. Така средновековната литература се оказва среща с далечно минало. От друга страна, ние се потопяваме в друг свят, съзнавайки или не, че живеем в 21 век. Четейки старите творби, ние утвърждаваме себе си. Приобщаваме към собствената си култура и средновековната. Така тази минала епоха ни става и по-близка.
Това двойнствено съзнание е залегнало в основата на етюдите в тази книга. В тях се открояват три части: общи проблеми на средновековната литература, коментари върху съвременни автори от гледна точка на средновековни художествени процеси, представяне на емблематични творби, оказали влияние върху европейската литература и до днес. А насладата от прочита на средновековните творби може да съчетае в хармонично единство далечното и настоящето. Читателските преживявания от досега със средновековни творби показват, че общуването с другостта е не само възможно. То е гаранция за човешка пълноценност, към която всички се стремим.
Стоян Атанасов
За автора
Проф. Стоян Атанасов e преводач от френски език и университетски преподавател по френска литература, автор на множество произведения, посветени на френската литература (Средновековие и Ренесанс). Редактор и преводач на голяма част от книгите на Цветан Тодоров.
Откъс
Предисловие
Преди да опознаем епоха, личност или събитие, те ни изглеждат чужди, далечни. Не този психологически смисъл влагам в израза „Средновековието – далечно“. Тази далечна историческа епоха (V–XV в.) е обективен факт. Познаваме я само косвено – по писмени източници, чрез изобразителното изкуство (главно иконография и скулптура) или посредством археологически находки. Каквато и да е нашата компетентност да разчитаме историческите или художествените свидетелства от Средновековието, към него ние подхождаме с усещането за друг свят. В „далечното“ Средновековие ние в известен смисъл бягаме от себе си. В това отношение изкуството – в частност художествената литература – ни привлича и ни въздейства повече от чисто рационалното познание. Но се обръщаме към Средновековието и за да търсим себе си. Литературата, създадена по това време, е слово, разказ, на които сме подвластни и ние. В този смисъл Средновековието може да ни бъде и „близко“. Защото повествователното начало е основополагащо за човешката идентичност.
На средновековните разкази ние гледаме – съзнателно или интуитивно – с очите на хора, чийто умствен багаж и ценностна система са се оформили през миналия или през сегашния век. Желателно е да имаме представа за манталитета на средновековния човек, за условията на създаване, разпространение и възприемане на тогавашната книжовност. Едно е безспорно: средновековни хора ние не сме и не бихме могли да станем от общуването си с продуктите на средновековната култура. Съзнавайки тази очевидност, изниква въпросът как да възприемаме средновековната литература. Склонни сме да се поддадем на две противоположни изкушения. От една страна, да проектираме върху тази далечна литература днешните си интереси, съвременните понятия за нея, които са ни дали училището, университетът, книгите. В такъв случай рискуваме да се разминем с нейната самобитност, да припознаем себе си в нея. От друга страна, мисълта, че става дума за литература, писана преди толкова столетия, рискува да ни направи безразлични към нея. Тогава ѝ обръщаме гръб, забравяйки, че без старата култура днешното ни битие ще си остане просто усещане за настоящето. Знанието за себе си минава през знание за миналото. Тогава можем да кроим планове и за бъдещето.
Добрият подход към средновековната литература е въпрос на дозировка, на баланс между горните крайни гледища. Погледът ни към литературата от миналото е неминуемо двойнствен: четем я с усещането, че си отдъхваме от днешната действителност, и в същото време ни се ще да вярваме, че този далечен свят ни позволява да разберем своя собствен, да вникнем в другия, за да осъзнаем по-пълноценно себе си.
С такава нагласа подхождам като изследовател на средновековната литература. Изследвам я и я преподавам. Животът ми се стече така, че вече половин век говоря на студентите за нея, пиша научни и научно-популярни статии и книги за средновековната култура. Преподавайки знания за старата литература, винаги съм се стремял да култивирам и определена чувствителност към нея. Убеден съм, че само така въпросното знание може да повлияе на индивидуалния вкус, на личния мироглед. Споделя ли се този вкус от мнозина, той става публично достояние. Така медиевистът литератор внася своя принос в съвременната култура.
Изследователят трябва да бъде педагог, т.е. ученият трябва да умее да популяризира своите достижения. И обратно, по същата логика добър преподавател може да бъде само добрият изследовател. В противен случай, знанията, почерпени от чуждите източници, неизбежно се израждат в „даскалщина“ в „попщина“. Използвам тези презрителни епитети, защото предугаждам опасността от догматизиране на хуманитаристиката. Застине ли в догма, тя става бреме, или в най-добрия случай, условие за придобиване на образователен ценз. Но няма да се превърне в духовен житейски опит.
Друг основен въпрос пред изследователя преподавател на френската средновековна литература е как да се въведе тя в родната книжнина. Защото въпросният „специалист“ е не само човек от XX и XXI в., той е българин. Когато говорим за тази литература, редно е да отчитаме една съществена разлика с българската средновековна книжнина. Последната е дълбоко и изцяло религиозна, докато средновековна Франция създава редом с религиозни, множество светски жанрове, които стоят по-близо до съвременната чувствителност.
До българската публика чуждата литература може да достигне само в превод. Ще уточня, че френската средновековна литература е писана на старофренски – език, който съвременният французин не разбира. Ето защо днес средновековната литература може да достигне до масовия френски читател само в превод на новофренски. Преводът е част от битността на чуждата литература. Имах шанса да работя с талантливи и компетентни преводачи от съвременен и стар френски език – проф. Паисий Христов, Атанас Сугарев, Владимир Атанасов и много други. Тези преводачи претвориха на български шедьоври на френската средновековна литература.
За тези публикации писах предговори, които съставляват повечето от 22-та етюда в книгата. Обичам да казвам, че книга от далечна епоха или от далечна страна без предговор е като къща без прозорци. За мен добрият предговор трябва да привлече вниманието на читателя, да му отвори очите за творба, родена в далечен исторически и естетически контекст, да го насърчи да я направи част от собствения си духовен репертоар, да го опази от интерпретационни предписания, да не му налага категорично и окончателно смисъла на представяното произведение. Други етюди от книгата се родиха първоначално като научни доклади на престижни конференции или като приноси в Сборници с изследвания в чест на видни наши колеги.
Литературознанието, към което се стремя, трябва да бъде комуникативно, да стига до възможно най-широката публика, но без да прибягва до лесните прийоми на масовата култура и без да прави компромиси с критериите за научна издържаност. Опитвам се да пиша ясно, избягвам тясно професионалния жаргон с убеждението, че най-важното в една творба може да се каже на език, разбираем за всички.
Ще завърша с няколко думи за времевите рамки, в които се вписват етюдите, поместени в тази книга. Понякога представяното явление води началото си от предишни епохи (от Античността), понякога то продължава и след края на Средновековието (през Ренесанса, та и до наши дни). Има теми и естетически процеси, които не се побират в границите, очертани от историците. Затова си позволих да включа към етюдите по средновековна литература и текстове на Умберто Еко, медиевист и в същото време талантлив представител на модерността в хуманитаристиката, както и един текст за Дон Кихот – творба от началото на XVII в. За нейното пълноценно възприемане читателят трябва да познава и средновековния рицарски роман, гениално пародиран в Дон Кихот. Всъщност Сервантесовият шедьовър е безспорно най-блестящата илюстрация за органичната връзка между литературата на Средновековието и литературата на модерността. Търсил съм тази връзка във всички етюди. Ако съм допринесъл с нещо читателят да я долови по-ясно, книгата ще е постигнала основната си цел.
Стоян Атанасов
Книгата "Средновековието – далечно и близко" от Стоян Атанасов, можете да закупите с 20% отстъпка чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
