Следи по водата и други разкази – Петър Делчев

За книгата

Тази книга не е дневник на експедиция с каяк в Черно море, нито просто сборник с разкази (въпреки че формално е точно такава). В историите за хора, приятелства и предателства, мечти и реалност, отношения и слабости пулсира пълнокръвният живот с всичките му нюанси, предаден честно. Да пише честно и увлекателно не всеки успява. Има автори, не много, които също пишат честно, но скучно. А Петър Делчев за сетен път вълнува, радва и приобщава. Случките и описанията около експедицията, размишленията за мореплаването, катеренето и алпинизма са достигнали своя екзистенциален абсолют. Читателят е изправен, подобно на петте sola на Реформацията, пред огледало, уловило свободата, смъртта, страданието, съществуването и смисъла.

Сава Славчев

 

За автора 

Петър Делчев е български писател и поет. Роден на 6 юни 1971 г. в София. Занимава се с алпинизъм, ветроходство и каяк.

Първата му самостоятелна книга, поетичният сборник „Луд за обичане“, излиза през 2006 г. Същата година се появява и първият му сборник с разкази – „Трънски разкази“, който се превръща в явление в българския книжен свят. Сборникът е номиниран за наградата „Елиас Канети“ през 2007 г. През 2016 г. Драматичен театър - Пловдив поставя пиесата ""Вълци"" по „Трънски разкази“ с режисьор Диана Добрева. Постановката печели три награди „Аскеер“ – за режисура на Диана Добрева, за поддържаща женска роля на Ивана Папазова и за театрална музика на Петя Диманова.

Втората самостоятелна белетристична книга на Петър Делчев, „Балканска сюита“, е издадена през 2009 г. и съдържа новели по легенди. По-късно, през 2013 г., „Трънски разкази“ и „Балканска сюита“ са обединени в общ сборник, който излиза с допълнителен разказ.

През 2012 г. излиза и първият роман на Петър Делчев – „Кастинг за Месия“.

 

Откъс

I част. 
Самотните рицари на океана

Греба с умерено темпо, ръцете ниско, къси загребвания – не изчаквам да свърши инерцията, преди да направя следващото. Джипиесът показва, че се движа със 7 км в час, което е над предвиденото. Рано е да се радвам, че успявам да поддържам висока скорост – експедицията започна само преди два часа, грузинският бряг зад мен още се вижда.

Из сайта blackseasolo.com

10.03.2014

 

„ЗА ЕКСПЕДИЦИЯТА

 

Маршрут

Площта на Черно море е 420 000 км², максималната дълбочина е 2245 м, а средната – 1240 м. Най-голямата дължина е между градовете Бургас и Кобулети – 1167 км, а най-голямата широчина – между Березанския лиман и нос Гиресун – 624 км. В най-тясната част между нос Сарич (полуостров Крим) и нос Керемне (полуостров Синоп) широчината е 263 км. Черно море вмества около 537 хил. км³ вода.

Поради обилния приток на речни води морската вода на Черно море е по-слабо солена – 17,3‰, отколкото в Средиземно море и в световния океан, които имат соленост около 36‰. Чистите води в открито море имат син до зеленикавосин цвят, а край бреговете (вследствие наличието на наноси) – най често зелен цвят. Основните морски течения в Черно море са в посока, обратна на движението на часовниковата стрелка.

В древността морето е наричано Понтос Аксинос, Евксински Понт. През Черно море минава едно от разклоненията на средновековния Път на коприната, свързващо Европа през Кавказкия регион и Централна Азия с Китай.

Черно море има положителен воден баланс, като 300 км³ вода преминава в Мраморно и Егейско море всяка година. Международен ден на Черно море е 31 октомври.

по Уикипедия

 

От инфoрмацията се вижда, че истинско пресичане на Черно море трябва да се направи по най-голямата му дължина – от Бургас до Кобулети, или 1167 км (630 морски мили) по права линия. Естествено, каякът не е моторна лодка и силно се влияе от течения и ветрове. Предполагаемото удължаване на маршрута поради колебания на вятъра, теченията и др. е около 10%, или още около 116 км. Затова навсякъде описваме маршрута на експедицията с дължина от 1300 км. Навигационните данни от сателитното определяне на местоположението на каяка за всеки час и ден ще ни дадат точното изминато разстояние...

 

Екип „BlackSeaSolo“

* * *

Годината е 1986. Отскоро съм в алпийски клуб „Витоша“, но вече съм открил, че катеренето по скалите може да бъде начин на мис­лене. Запалих се по планините в първи курс в техникума, преди това четири години тренирах кану-каяк, както се нарича този спорт, и с радост носех червената фланелка на ЦСКА. Бях средна ръка каякар, с възможности да постигна нещо повече, но не и при липсата на амбиции от моя страна. В седми клас ходех на Панчарево по три пъти седмично, имах ръст, бях добре сложен и треньорът ме попита искам ли да се развивам, защото съм имал данни, но нямало как да стана елитен състезател, ако не вляза в спортно училище. Отказах, човекът ме разбра, като се договорихме да продължавам да тренирам колкото мога по-редовно, а на републикански състезания да участвам на двойка и четворка. С други думи, да попълвам дупки. Нямах нищо против, харесваше ми на езерото – вода, слънце, мускули, качествена умора. В приятелски разговор, доколкото може да бъде приятелски разговор между неособено ентусиазиран състезател и треньор с очаквания, стана въпрос защо нямам особени амбиции. Казах, че ми се виждат твърде къси дистанциите – основните гонки бяха на 500 м и на 1000 м, за моята възраст имаше и „маратонско“ гребане на 3000 м. „Е, как да са малко три километра, ти колко искаш?!“ – попита ме треньорът учудено, а аз, без да се замисля, изтърсих: „Ми поне двеста!“. Той дълго се смя, после ми каза, че по света имало такива неофициални състезания на големи дистанции, но там били други нещата. Да, сигурно са други нещата и нямат нищо общо с нашето гребане, в което трябва да изразходваш и последната си капка сила на някакви си 500 метра, заобиколен от хахавелници, които искат на всяка цена „да те бият“, като минат дистанцията по-бързо от теб. Нямах амбиции, но никога няма да забравя как изглежда стартът на състезание с четворка каяк! Аз съм в четвърта дупка, последен, играя го „двигател“. От мен се очаква едва ли не да греба за всички. По разбиранията на онова време в първа дупка седи по-дребен пъргавелко, който размахва греблото като изоглавен и задава лудо темпо, което останалите „спазваме“. Втора и четвърта дупка трябваше освен да държат темпото и да вкарват много мощ, за да върви лодката. Не си спомням по тази теоретична постановка каква е била ролята на седящия в трета дупка – вероятно да я запълва. И така – подреждат ни в линия, коридорите напред са ясно очертани от въжета и „бочки“ (плаващи неща, вързани по въжетата), отляво и отдясно има лодки с насъскани яки младежи, които очакват старта, за да се изстрелят напред с всичките си пубертетски сили. Стартерите зад нас – хора, които държат лодките и ги подравняват (сега е различно) – ни наместват, аз съм се сковал от напрежение, както се майтапехме: „Така съм забъркал гипса, че ако се обърна, потъвам право на дъното!“

„Ready... Go!“ На български е „реди го“, а на английски си е „готови – старт“. Това е, потегляме, първите загребвания са тежки, тромави, лодката едва отлепва, после става лудница – отвсякъде се вихрят мелници от гребла, пръски, сякаш сме под Ниагара, третата дупка ми хвърля две лопати вода в лицето, защото още нямаме инерция и трудно вади греблото, натискаме с всички сили... Четворката се плъзга все по-бързо напред, но околните не са дошли на аквапарк, а гребат, сякаш бягат пред цунами, и леко ни изпреварват още на старта. Ние сме втората лодка на ЦСКА, ще рече слабаците, които не са в спортното училище и физически ни липсват няколкостотин тренировки, за да сме равностойни. До средата на дистанцията водещите отбори са ни дръпнали една лодка преднина...

Книгата "Следи по водата и други разкази" от Петър Делчев, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.