Седем години след първа част на „Сивият път“ – „Наследникът“, излиза и дългоочакваната втора: „Тронът на Коперник“. Вдъхновена от великия Дж. Р. Р. Толкин, историята ни отвежда в приказен свят, населен с хора, неандерталци, джуджета и други чудновати създания. Луксозното издание на втори том е с разкошна корица от Петър Станимиров и с подарък от автора – книгата му „Елесар“.
Старото джудже се прокашля и поглади брадата си.
– Не обичаме ние, джуджетата, сълзи да проливаме на раздяла. То е като вадене на зъб. По-добре – раз! – и всичко да свърши. Толкоз по-щастлива ще е новата среща, ако ли писано е да я има. Върви, Нусафер Елхаджиб, върви натам, където съдбата ти ще се сбъдне. И знай, че оцелееш ли, тук място за теб винаги ще има, ала незнайно е дали ще намериш отново пътя към нас. Върви сега. Долу на брега вече лодка те чака и в нея багажът ти натоварен е.
В кристалните стени на купола имаше малка бронзова вратичка. Щаркхамер изведе момчето през нея, стисна мълчаливо ръката му и лекичко го побутна надолу по склона.
Утъпкана пътека слизаше между дърветата към брега. Елхаджиб тръгна по нея и калъфът с масконовата стрела в ръката му сякаш носеше цялата тежест на раздялата. Човек не може да знае бъдещето, но той със странна увереност чувстваше, че вече никога няма да види нито приятелите си от учебния клас, нито кристалния купол, нито грандмайсторa Щаркхамер. Устремен към пагубната си участ, бе отминал разклонението на съдбата, което можеше да го отведе към щастие или поне към покой.
Луксозното издание е придружено от специално безплатно приложение: книгата „Елесар”.
Галдо видя как абаносовите стрели на небесния воин повалят дракон подир дракон. Видя как огнен драконов дъх обгори доспехите на Еарендил и нагръдникът му с разкъсани ремъци полетя зад борда на кораба. Видя как долу вражеските армии дирят спасение в отчаяно бягство. Видя как нощта отминава и по изгрев слънце последният, най-могъщият черен дракон се хвърля в свирепа атака срещу летящия кораб. Люто блесна в утринните лъчи острието на меча и обезглавеното драконово туловище рухна със страховита сила право върху кулата на врага. Срутиха се мощните стени, потрепера цялата планина и нападателите нахлуха в подземните крепости. Галдо чу как под техните удари падат дебели железни врати, как се разбиват каменни зидове и как с диви писъци загиват сетните бранители на нечестивата твърдина. Сетне настана тишина и той разбра, че сега ще изведат от най-дълбокото подземие върховния пленник.
Откъс
Пролог. Затворникът
Планета Земя. Извън времето
Виждаш ли, приятелю, на този свят има два вида хора – онези, които имат заредени пистолети, и онези, които копаят. Ти ще копаеш.
Клинт Истуд във филма на Серджо Леоне
„Добрият, лошият и злият“
Между грубите бетонни стени на бункера тегнеше онази особена, безжизнена тишина, която може да бъде открита само дълбоко под земята. От високия таван четири халогенни прожектора хвърляха ослепителна светлина върху стоманената маса, завинтена здраво за голия циментов под. От двете страни на масата, върху също тъй здраво завинтени метални столове, седяха двама мъже.
Единият беше среден на ръст, облечен в сива затворническа дреха и окован с три чифта вериги: на краката, около кръста и на ръцете – като допълнителна предпазна мярка тази трета верига бе прекарана през желязна халка, заварена за масата. Но за да бъде забелязано, всичко това би изисквало от един наблюдател допълнително усилие, защото лицето на затворника сякаш привличаше цялото внимание, оставяйки всичко останало в сянка. Въпреки горещината, излъчвана от прожекторите, по това лице нямаше и капка пот. То беше съвършено спокойно, само нейде в дълбоките черни очи се спотайваше едва доловима печал... ала колкото и да е странно, още по-дълбоко се криеше невидима усмивка, готова всеки момент да озари не просто бункера, а целия свят. Познатият на целия свят хипнотичен взор на тези очи бе прикован към мъжа от другата страна на масата с любезен интерес, като че им предстоеше безобидна светска беседа, преди да пристъпят към по-важни дела.
За разлика от него, лицето на втория мъж беше обтегнато от сдържано напрежение. Той седеше неестествено изправен, с изпънати назад рамене под синия генералски мундир с избродирани златни везни на петлиците. Над челото му, където започваше леко прошарената тъмноруса коса, проблясваха ситни капчици пот.
– Non-person Пабло Семьонович Магед? – изрече той бавно и отмерено, с отчетлив британски акцент.
Затворникът не се усмихна, само лявото крайче на устните му трепна съвсем леко.
– Брит? – Гласът му беше мек, удивително мелодичен и обаятелен. – Трябваше да го очаквам...
Лявото око на генерала потрепна от нервен тик.
– Non-person Пабло Семьонович Магед? – повтори той малко по-високо, но вместо да отекне от бетонните стени, гласът му потъна в тях.
– Необходими ли са тия формалности, генерале? – тихо попита затворникът. – Много добре знаете кой съм, иначе нямаше да сме тук – нито вие, нито аз. И нямаше да ги има – той леко разтръска ръце – тези нелепи вериги. Ако толкова държите да отговоря – да, аз съм човекът, наречен Пабло Семьонович Магед. Но съгласете се, всичко е толкова дребнаво и злобно по някакъв жалък начин. Да ми наденете архаична затворническа дреха и архаични вериги, каквито не се използват от векове. Да ме наречете non-person... да ме лишите дори от правото да бъда личност, да бъда човек. Нима не помните как само преди десет години възродихте специално за мен титлата хегемон?
В бледосините очи на генерала пламна омраза, веднага потисната с усилие на волята.
– Стореното от вас не може да бъде човешко дело, non-person Магед.
Този път затворникът се усмихна съвсем открито.
– Кое по-точно, генерале? Че успях да прекратя всички световни конфликти? Че възцарих мир в Близкия изток и създадох Обединената семитска нация? Че предложих тотална евгенична програма и обещах на всеки земен гражданин двеста години живот? – Той понечи да се настани по-удобно и примижа от досада, когато веригите му попречиха. – Карате ме да си припомня един политик от миналото, който е казал: „Аз знам, че след моята смърт ще нахвърлят върху гроба ми купища боклуци, но вятърът на историята ще ги отвее безмилостно.“
– Онзи, същият, който е казал: „С желязна ръка ще натирим човечеството в светлото бъдеще“?
Магед поклати глава.
– Мисълта не е негова, но би могла и да бъде. Съвършено правилна мисъл впрочем. Та вие сте военен човек, генерале, макар и... да ме прощавате... юрист. Нима не разбирате, че вашата прехвалена демокрация е само мит, параван за беззъби и некадърни политици? Аз сторих необходимото – а „необходимо“ не е морална, а чисто логична категория.
Генералът стисна юмруци, отпусна ги... пак ги стисна и пак ги отпусна.
– Значи така обяснявате всичко? С тази невинна думичка: необходимо. И зад нея се крият сто и шейсет милиона човешки същества, унищожени с един замах на ръката.
Затворникът вдигна вежди.
– Сто и шейсет? Не знаех, че в Англия са живели толкова много.
Генералът дълбоко си пое дъх и отговори с глух, безизразен глас:
– В това число влизат и жертвите от Холандия, Норвегия, Дания, Ирландия, Германия, Франция и още няколко държави.
– Мразите ли ме? – рязко попита Магед.
Въпросът завари генерала неподготвен. За момент той впи пламтящ поглед в лицето на затворника, после леко поклати глава.
– Въпросът ви е нелеп. Ненавиждам ви, естествено. Но преди всичко недоумявам. Когато ми предложиха поста на обвинител, бях готов да откажа. Съгласих се само защото трябваше да ви задам... не можех да не ви задам... този въпрос: нима поне малко не съжалявате?
Омразата в погледа на генерала бе изчезнала, заменена от отчаяна мълчалива молба. Всичко човешко у него копнееше да открие в затворника поне капка разкаяние.
И не намираше.
– Съжалявам – спокойно отговори Магед. – Съжалявам, че трябваше да се стигне дотам. Но нямах избор. Пак повтарям, вие сте военен човек, генерале, и знаете, че когато извадиш оръжие, трябва да бъдеш готов да го употребиш. Вие – имам предвид човечеството като цяло – направихте мигновен скок от „Осанна“ до „Разпни го“. Когато предложих програмата за тотален контрол, цялата ви продажна журналистика се обърна срещу мен. После политиците. После обикновените хора, объркани и заблудени. Взаимно си поставихме улитматуми. Вие на мен – да напусна поста на генерален секретар доброволно или насила. Аз на вас – да прекратите бунта. Имах само един избор: ядрено или сеизмично оръжие. Предпочетох второто като по-хуманно. Англия беше най-подходящ обект за демонстрация на сила. Точка.
Сякаш нещо умря в очите на генерала. Той посегна надолу край стола, вдигна в скута си стоманено куфарче, извади от него дебела зелена папка и внимателно я остави на масата.
– Non-person Пабло Семьонович Магед – сега гласът му беше сух и формален, – като главен обвинител имам задължението да ви връча това обвинение за престъпления срещу човечеството.
– А аз отказвам да го приема – спокойно отговори затворникът. – Без да отричам фактите, отказвам да се призная за виновен и повтарям предложението си: незабавно да бъда освободен и да се прекратят всички действия против програмата за тотален контрол. В противен случай, колкото и да ми е неприятно, ще бъда принуден да приложа необходимата сила.
И тогава се случи нещо невероятно.
Генералът стана, отметна глава и избухна в оглушителен смях.
– Ами опитайте, Пабло Семьонович. Опитайте, да видим дали ще ви стигнат силите.
За пръв път от началото на разговора затворникът изгуби безметежното си спокойствие. Рязко замахна нагоре, веригите около ръцете му се скъсаха като паяжина, стените на бункера се разтресоха, прожекторите избухнаха един след друг и настана мрак.
Мрак и тишина между груби гранитни стени.
Нейде другаде. В друго време.
В една празна и мрачна зала, където имаше само нащърбен гранитен саркофаг, бледо фосфоресцираща сянка на дъното му... и още една такава сянка на крачка от саркофага.
Двете сенки продължаваха разговора.
Да се предаде този разговор на човешки език би било невъзможно. Двете вселенски същества не използваха думи, а представи и идеи в цялата им всеобхватност; за части от секундата споделяха информация, която би запълнила цели енциклопедични томове. Човешкото съзнание – ако изобщо би могло да проникне в разговора – би се изгубило безнадеждно сред лабиринта от твърдения, намеци, препратки и логично-следствени връзки. И затова изложеното по-долу е само нищожна част от техния диалог, окастрена безмилостно, за да остави само най-обща представа за насоката на разговора.
В тъмнината трепна безплътно излъчване, носещо идея за смях.
– Драги ми Парадокс, винаги си страдал от заблудата, че притежаваш чувство за хумор – изрече без думи сянката в саркофага. – Това беше една от твоите шеги, нали – да ме върнеш към онзи момент, без да се представиш.
– Не съвсем, Субфотон, не съвсем...
Книгата „Сивият път. Част II. Тронът на Коперник“ + „Елесар“ от Любомир Николов-Нарви, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
