Романът „Синухе Египтянина“ на финландския писател Мика Валтари ни отвежда във водовъртежа на XIV в.пр.Хр., когато Египет е разтърсван от вътрешни и външнополитически промени. Авторът умело ни потапя в живота на Древна Тива, завихря ни в страстите на тази световна столица и ние чуваме автентичното звучене на египетската реч – това, което говори улицата, и изтънчения език на двореца.
Прототип на героя е Синухе от дворцовия роман „Синухе“, който е записан около XX в.пр.Хр. Името не е засвидетелствано никъде в древноегипетските паметници. То е измислено от древноегипетския автор, който е орисал своя герой на бурен живот с драматични обрати. Синухе означава Син на смокинята – свещеното дърво на богинята Хатхор, която постоянно си играе със съдбата на човеците.
След откриването на гробницата на Тутанхамун Мика Валтари започва задълбочено да изучава египетската древност и резултатът от това е романът „Синухе Египтянина“.
проф. Сергей Игнатов
600 с., мека корица, 35 лв., превод от фински: Борис Парашкевов
***
„Аз, Синухе, син на Сенмут и жена му Кипа, пиша тия редове не за да възхвалявам боговете на Кеми, защото боговете ми омръзнаха. Не за да възвеличавам фараоните, защото и техните дела ми омръзнаха. Пиша заради себе си. Не за да лаская богове и царе, нито пък воден от страх или с надежда за бъдещето. Досега толкоз много съм преживял и изгубил, че не ме терзае никакъв страх, а надеждата за безсмъртие ми омръзна също колкото боговете и фараоните. Ето защо пиша единствено заради себе си и предполагам, че по това се различавам както от всички писатели в миналото, така и от ония, които тепърва ще вземат перото.
Защото всичко писано досега е било или заради боговете, или заради хората. Фараоните причислявам към хората, понеже те са като нас – в омразата и страха, в алчността и разочарованията. Между тях и нас няма разлика. Ако ще и хилядократно да ги приравняват към боговете, те пак си остават хора като всички останали. Вярно, че разполагат с власт да дадат воля на омразата си и да избягат от страха си, ала тази власт не ги предпазва от алчността и разочарованието. Що се отнася до написаното, то е написано или по заповед на царете, или за възхвала на боговете, или за подвеждане на хората да повярват в неща, които никога не са се случвали. Или да повярват, че всичко е станало по-иначе, отколкото в действителност. Или че дялът на този и онзи в събитията е бил по-голям или по-малък, отколкото в действителност. Това имам предвид, като казвам, че всичко написано от дълбока древност до ден днешен е било заради боговете или заради хората.
Всичко се връща към старото, под слънцето няма нищо ново и човекът не се променя, макар облеклото и думите в езика му да се менят. Затуй не ми се вярва в бъдеще да се пише по-иначе, отколкото досега, щом и човекът си остава все същият. Хората се нахвърлят на лъжата като оси на мед, думите на разказващия приказки, приклекнал край бунището на уличния ъгъл, ухаят като тамян, ала от истината хората бягат.
Но аз, Синухе, син на Сенмут, в старостта и разочарованието си се наситих на лъжата. Ето защо пиша единствено заради себе си и само онова, което съм видял с очите си или съм чул да разказват като истинно. По това се различавам от всички живели преди мен и от ония, които ще дойдат след мен. Защото човек, който реди думи върху папируси, и особено такъв човек, който кара да издълбаят в камък името и делата му, таи надеждата, че думите му ще се четат и бъдните поколения ще величаят делата и мъдростта му. А в моите думи няма много за величаене, делата ми не заслужават възхвала, мъдростта горчи на сърцето ми и не радва никого. Децата няма да чертаят думите ми върху глинени плочки, когато се упражняват в изкуството да пишат. Хората няма да ги повтарят, за да изглеждат по-умни чрез мъдростта ми. Не, пишейки тези редове, аз изоставям надеждата някога да бъда четен и разбран.
Защото в своята злост човекът е по-жесток и безпощаден от крокодила в Нил. Сърцето му е по-кораво от камък. Суетата му не познава граници. Потопиш ли го в реката, той ще си бъде същият, щом дрехите му изсъхнат. Потопиш ли го в тъга и разочарование и успее ли да се съвземе, той пак ще си бъде същият както преди. Много промени съм видял през живота си аз Синухе, и все пак всичко си оставаше същото, а човекът – непроменен. Е, има и такива, дето казват, че се е случило нещо небивало, но това са празни приказки.
Аз, Синухе, видях на улицата как един младеж преби баща си. Видях бедни да се вдигат срещу богати и богове срещу богове. Видях едного, който някога беше пил вино от златни чаши, да се навежда одрипавял и да, загребва в шепите си вода от реката. Ония, дето бяха отмервали злато, просеха по улиците, а жените им за една медна гривна се продаваха на татуирани негри, за да купят хляб на децата си.
Ала така е било открай време. И в древността под пищен сенник се е излягал някой, прекарал нощта на глинен под. Чужденци и тогава са нахлували, разбивали са главите на децата о къщните прагове и са поробвали жени, облечени с царствени ленени одежди. И тогава мъжете, построили си гробници за вечния живот, са бивали погубвани, а труповете им хвърляни в реката.
С една дума, не съм видял да се случва нищо ново – каквото е ставало по-преди, това ще става и в бъдеще. Както човекът не се е променил досега, така и в бъдеще не ще се промени. Ония, които ще дойдат подир мен, ще бъдат същите, каквито са били предшествениците ми. Как тогава ще проумеят мъдростта ми? Защо да се надявам, че ще четат словата ми?
Аз обаче ще пиша заради себе си, понеже знанието разяжда сърцето ми като луга, а радостта изчезна от живота ми. Започвам тази книга през третата година на изгнанието си, пиша я край бреговете на източното море, откъдето отплават корабите за Пунт, в близост до пустинята и недалеч от планините, от които царете някога са вадели камък за паметниците си. Пиша я, защото виното горчи в устата ми. Пиша я, защото изгубих желание да се забавлявам с жени и очите ми вече не се възхищават на градината и езерото с рибките. През студените зимни нощи едно чернокожо момиче сгрява постелята ми, ала и то вече не ми доставя радост. Певците прогоних, звуците на струнните инструменти и флейтите дразнят ухото ми. Затуй съм седнал да пиша аз, Синухе, който вече е безразличен към богатствата и златните чаши, смирната, абаносовото дърво и слоновата кост.
Да, те още са мое притежание, нищо не ми беше отнето. Все още робите се боят от пръчката ми, а стражите свеждат пред мен глава и отпускат ръце пред коленете си. Но свободата ми да се движа е ограничена и никой кораб не може да спре край скалистия бряг. Затуй аз, Синухе, никога вече не ще вдъхна аромата на черната земя през пролетните нощи и това ме кара да пиша.
А някога името ми стоеше в златната книга на фараона и аз живеех в позлатена къща до десницата на царя. Думата ми тежеше повече от тази на могъщите в Кеми. Велможите ми изпращаха подаръци и златни огърлици красяха врата ми. Притежавах всичко, което може да се пожелае, но по човешки жадувах за непостижимото. Затова сега съм тук. През шестата година от царуването на фараон Хоремхеб бях изгонен от Тива и ако се върна, ще ме убият като куче. Ще бъда смачкан като жаба, ако направя и крачка отвъд мястото, където ми е отредено да живея. Такава е повелята на царя, на фараона, който навремето беше мой приятел.
Но какво друго може да се очаква от човек с низше потекло, наредил да изличат имената на царете от списъка на владетелите и накарал писарите да впишат родителите му като велможи в списъка на царете? Присъствах на коронацията му, видях как на главата му поставиха червено-бялата корона. Шест години по-късно той ме прогони. Според изчисленията на писарите му обаче това се е случило през трийсет и втората година от неговото царуване. Не е ли тогава лъжа всичко писано в миналото и сега?
Оня, който живееше от истината, аз презирах през целия му живот поради неговата слабохарактерност и се ужасявах от разрухата, що сееше в Кеми в името на своята истина. Сега отмъщението му ме стигна по такъв начин, че и аз самият искам да живея от истината – не заради неговия бог, а заради себе си, Истината е като остър нож, тя е като неизлечима рана в човека, тя е луга, разяждаща дълбоко сърцето. Затуй на младини и в разцвета на силите си мъжът бяга от нея в домовете на разврата, заслепява очите си с труд и други занимания, с пътешествия и развлечения, с власт и строителство. Но идва ден, когато истината го пробожда като копие и тогава той вече не намира удовлетворение нито в мислите, нито в трудолюбието си, чувства се самотен – самотен сред хората и изоставен от боговете в самотата си. Това го пиша аз, Синухе, защото знам много добре, че делата ми са били лоши, а пътищата ми – грешни, и съзнавам, че никой не ще извлече поука от тях, пък дори и случайно да прочете написаното. Затуй пиша единствено заради себе си. Нека другите измиват греховете си със светената вода на Амон – аз, Синухе, ще се пречистя, като опиша своите дела. Нека други оставят везните на Озирис да претеглят лъжите, наслоени в сърцата им – аз, Синухе, ще претегля своето сърце с тръстиково перо.“
Книгата „Синухе Египтянина“, от Мика Валтари, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
