Нов епичен разказ за конфликта, който преобразява Източна Европа и подготвя почвата за историческите събития през останалата част от ХХ в.
Между 1917 и 1921 г., след падането на царската власт, Русия става арена на опустошителна борба. Обреченият съюз на белите, съставен от умерени либерали и монархисти реакционери, няма шанс срещу Червената армия на Троцки и праволинейната комунистическа диктатура на Ленин. В последвалата безмилостна гражданска война терорът ражда терор, който на свой ред довежда до още по-голяма жестокост. С еднаква безчовечност войната разрушава и отнема живота на мъже, жени и деца. Конфликтът се превръща в световна война на чужд терен, след като Чърчил изпраща оръжие и войски от Британската империя, а към тях се добавят и контингенти от САЩ, Франция, Италия, Япония, Полша и Чехословакия, които влизат в сложни съперничества.
Антъни Бийвър използва най-съвременните изследвания и материали от архивите, за да сглоби пълна картина, пресъздаваща конфликта през погледа на всички участници – от работника на улиците на Петроград до кавалерийския офицер на бойното поле и лекаря в полевата болница.
„Русия“ на Антъни Бийвър е разтърсваща историческа и човешка драма на фона на безкрайните и сурови руски простори, в която си дават среща трагедия и фарс, героизъм и подлост, отчаяние и надежда.
528 с., мека корица: 29.90 лв., твърда корица:
Откъс
Предговор
През януари 1902 г. херцогът на Марлборо в писмо до своя първи братовчед Уинстън Чърчил разказва за дворцов бал, който е посетил в Санкт Петербург. Марлборо е поразен от анахроничното достолепие, което видимо обгръща царя на „цяла Русия“. Той описва Николай II като „мил и симпатичен мъж, който се опитва да играе убедително ролята на самодържец“.
Приемът е достоен за Версай с показното си великолепие. „Сервираха вечеря за близо три хиляди души. Впечатлението от този спектакъл – толкова много хора, седнали на масата едновременно – е трудно да се опише. Мога да дам представа за мащаба на организацията само като напомня, че на разположение на гостите имаше около две хиляди души прислуга, включително казаци, мамелюци и лакеи, като онези, които сме чували, че е имало в Англия през XVIII в., с огромни шапки с щраусови пера на главите. Във всяка стая има полкови оркестър, за да изпълнява националния химн там, където царят отиде... Имаше и друг почетен караул, чието задължение очевидно беше да стоят мирно със сабите си в продължение на пет часа без прекъсване.“
Когато младата съпруга на Марлборо, Консуело Вандербилт, на друга вечеря по-късно разпитва царя за възможността да се въведе демократично управление в Русия, той отговаря: „Ние сме изостанали с двеста години от Европа в развитието на наши национални политически институции. Русия все още е повече азиатска, отколкото европейска, и затова трябва да се управлява автократично.“
Марлборо е поразен и от индивидуалния облик на гвардейските полкове, заемащи ключово място във военната система. „Великият княз Владимир, който оглавява част от армията, прави преглед на новите попълнения. Мъжете с чипи носове отиват в Павловския полк, създаден от император Павел, който е имал чип нос.“
Подобно на двора Руската императорска армия е скована от архаичен етикет, протокол и бюрокрация. Капитан Арчи Уейвъл, бъдещият фелдмаршал, който тогава е млад офицер в 3-и батальон на Кралския шотландски полк и е изпратен там непосредствено преди Първата световна война, отбелязва, че дори старшите офицери се боят да проявяват инициатива. „Пример за консерватизма на руската армия – добавя той – е обичаят им неизменно да носят пушките си с прикрепен щик през цялото време.“ Това датира още от заповед на маршал Суворов в края на XVIII в., след като една руска колона била нападната изненадващо от засада и унищожена до крак.
Руските офицери смятат за позор, ако някой ги види без униформа. Един драгунски капитан, който разпитва Уейвъл за обичаите на британската армия, не може да повярва, че нейните офицери се обличат в цивилни дрехи, когато не са на служба, и не носят саби на публични места. Скандализиран, той скача на крака и изтърсва: „Но така хората няма да се страхуват от вас.“ Царски офицер има правото да удари всеки войник по лицето като дисциплинарно наказание.
Уейвъл не е изненадан, че руската интелигенция смята управляващите за „бюрократични потисници; те се отнасяха с недоверие към полицията и с презрение към армията“. Унизителните поражения от Руско-японската война през 1904–1905 г. и клането над участниците в мирния протестен поход на отец Георгий Гапон до Зимния дворец през януари 1905 г. се отразяват пагубно върху уважението към режима и въоръжените сили. „Русия се люшна наляво за една нощ – пише Надежда Лохвицкая под своя литературен псевдоним Тефи. – Имаше студентски вълнения, работнически стачки. Чуваше се дори стари генерали да сумтят за срамния начин, по който се управлява страната, и да критикуват остро самия цар.“
Прието е, че в замяна на своите значителни привилегии дворянството трябва да изпраща синовете си да служат в армията и в бюрократичния апарат в Санкт Петербург. От трийсетте хиляди земевладелци се очаква в същото време да поддържат ред в селските райони с помощта на местни „земски началници“.
Освобождаването на крепостните през 1861 г. не е подобрило осезаемо отчаяното им положение. „Нашите селяни живеят в ужасни условия при липса на нормално организирано медицинско обслужване – пише Максим Горки. – Половината от всички селски деца умират от различни болести, преди да навършат пет години. Почти всички жени на село страдат от женски болести. Селата се разлагат от сифилис; селата тънат в нищета, невежество и диващина.“ Жените понасят и грубости от страна на мъжете си обикновено когато се напият.
Илюзорна е представата за руския селянин здравеняк като част от мощна, неудържима военна машина. Приблизително трима от четирима млади селяни в мирно време се определят като негодни за войската поради лошо здраве. Офицери се оплакват от качеството на новобранците, които постъпват през Първата световна война. Във Втора армия, заявява един доклад, „е плачевно и много обичайно явление ниските чинове да си причиняват рани сами, за да избягнат сражение. Има и много случаи на предаване на врага“. В документа те са описани като „просто обикновени мужици... Гледат втренчено пред себе си с безучастен, тъп и мрачен израз. Нямат навика да отвръщат бодро и весело на погледа на командира си“. Очевидно руският селянин в униформа възприема тактиката, която в британската армия обикновено се дефинира като „мълчаливо нахалство“.
Дори просветени представители на висшите класи и аристокрацията се боят от „невежите маси“ и случайните им изблици на ужасяващо насилие, като въстанието от 1773 г. под водачеството на Емелян Пугачов. Александър Пушкин го нарича „руски бунт, безсмислен и безпощаден“. Когато след катастрофалните събития от Японската война през 1905 г. се надига вълна от размирици и опожарявания на имения, единствената надежда на земевладелците е да се обърнат към местния губернатор с молба да извика войски от някой от множеството гарнизонни градове. Прословутата забележка на Карл Маркс в „Комунистически манифест“ за „идиотизма на селския живот“ с присъщите му лековерие, равнодушие и покорство важи със същата сила и извън границите на селото. Атмосферата в малките провинциални градове е почти също толкова затъпяваща. Сатирици като Салтиков-Шчедрин и Гогол надзъртат под мътната повърхност на тези застояли води. Салтиков, който по някаква ирония е любим автор на Ленин, говори за „опустошителния ефект на узаконеното робство върху човешката душа“ – феномен, типичен както за царизма, така и за съветската епоха. Лев Троцки вини умствената усмирителна риза на православната църква. Той твърди, че е невъзможно да се стигне до революция, докато народът не скъса с „иконите и хлебарките“ на Светата Рус.
Опитите за поземлена реформа постигат резултати само в някои райони. За разлика от владенията на граф Дмитрий Шереметев, магнат от XIX в., притежавал 1,9 милиона акра (763 000 хектара) с приблизително 300 000 крепостни, повечето имения са малки и бедни. Дори да искат, твърде малко земевладелци биха могли да си позволят да подобрят жилищните условия или да въведат дори най-основна форма на механизация. Вместо това много от тях се принуждават да продадат или заложат собствеността си. Отношенията стават все по-неестествени и напрегнати. По-бедните селяни остават жертви на неграмотността, експлоатирани едновременно от селските старейшини и търговците на зърно, а в много случаи търпят лошо отношение от земевладелците, които още негодуват заради загубената си власт. Резултатът е, че привидно раболепните арендатори, които се кланят на своите благородни господари, използват всяка възможност да ги мамят в момента, когато им видят гърба.
Книгата „Русия – революция и гражданска война 1917-1921“, от Антъни Бийвър, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
