Някои думи са много повече от низ от букви върху лист хартия... Притежават форма и плътност. Приличат на куршуми със заряд от чиста енергия... – Пип Уилямс
Останала без майка, но изтъкана от любопитство, Есме прекарва детството си скрита под работната маса на баща си в Скрипториума – мястото, където екип от всеотдайни лексикографи създава известния в цял свят Оксфордски речник. Един ден обаче листче със забравена дума полита във въздуха и пада в краката на детето. Непозната е, но звучи красиво: „неволница“. За Есме тя е истинско съкровище, ето защо решава да я спаси заедно с всички изгубени или отхвърлени от речникотворците думи.
Така започва тайно да колекционира думи, предаващи преживяванията на жените и на простолюдието, които често не фигурират в лексикографските трудове. За да събере нужния ѝ материал, тя трябва да напусне безопасната академична среда и да навлезе в света на обикновените хора, чиито слова ще изпълнят страниците на нейния Речник на изгубените думи.
Есме е запленена от силата на словото: думите, оказва се, са способни да възкресяват – говорейки за някого, той оживява пред нас. Ще успеят ли обаче изгубените думи да ѝ помогнат да открие любовта и мястото си в света във времена на разделение, война и изпитания?
Вдъхновена от действителни събития, авторката се впуска в задълбочено проучване на архивите на Оксфордския речник, за да разкаже оригинална история за силата на езика да моделира света.
448 с., мека корица, 24.90 лв.
Откъс
Скрипториум. Име, достойно за величествено здание с мраморни подове и позлатени куполи, из чиито просторни зали и най-тихите стъпки събуждат многогласо ехо. В действителност бе най-обикновена градинска барака в задния двор на една къща в Оксфорд.
Вместо лопати и гребла, в нея се съхраняваха думи. Безчет фишове с големината на пощенска картичка, които съдържаха словното богатство на английския език. Листчетата се изпращаха от доброволци от цял свят. Тук те се разпределяха в стегнати с връв купчинки и се подреждаха в стотиците отделения, които опасваха стените. Името бе измислено от д-р Мъри – вероятно му се е струвало истинско кощунство съкровищницата на езика да се помещава в подобна постройка, – но всички, които работеха там, я наричаха просто „Скрипи“. Всички, с изключение на мен. Предпочитах „Скрипториум“. Харесваше ми как думата се претъркулва върху езика и меко се отронва от устните. Отне ми много време, докато се науча да я произнасям, но щом веднъж успях, нямаше сила, която да ме накара да наричам това място другояче.
Веднъж двамата с татко потърсихме думата „скрипториум“ сред отделенията. Открихме пет листчета с примери за употребата ѝ, всяко от които датираше отпреди малко повече от столетие. Съдържанието им бе еднотипно и нямаше никакви податки, че значението може да се отнася за градинска барака. „Скрипториум“ – осведомяваха фишовете – бе зала в манастирска библиотека, където се изготвяха преписи на ръкописите.
Ала аз прекрасно разбирах защо д-р Мъри бе избрал това име. В известен смисъл той и помощниците му наистина напомняха на монаси и за мен, петгодишното момиченце, нямаше нищо по-лесно от това да си представя, че Речникът е тяхното Свето писание. Веднъж ми бе казал, че за съставянето му ще е нужен цял живот, и аз неволно се бях запитала чий ли живот има предвид. По онова време косата му бе придобила цвета на пепел, а работата бе стигнала едва до средата на буква B.
***
Татко и д-р Мъри се познаваха от Шотландия, където бяха работили като учители много години преди построяването на Скрипториума. И тъй като, от една страна, двамата ги свързваше дружба, от втора – баща ми бе един от най-способните лексикографи в екипа, а от трета – бях лишена от майчина грижа, всички си затваряха очите за присъствието ми.
В Скрипториума цареше магическа атмосфера, сякаш между стените му се съхраняваше всичко, което някога бе съществувало. Всяка свободна повърхност бе отрупана с книги. Лавиците, които отделяха писалищата едно от друго и тук-там оформяха ниши, в които се мъдреше по някой самотен стол, бяха пълни със стари речници, исторически съчинения и томове с разкази и предания от древни времена. Стелажите с отделенията за думите стигаха от пода до тавана и вече преливаха от фишове. Веднъж татко ми бе казал, че ако успея да ги прочета от първия до последния, ще прозра смисъла на всичко.
По средата на помещението се намираше работната маса. В единия ѝ край седеше татко, а от двете ѝ страни се разполагаха по още трима лексикографи. В другия ѝ край, с лице към планините от думи и хората, които помагаха за описанието им, бе поставено високото писалище на д-р Мъри.
Сутрин пристигахме преди всички останали и в краткия отрязък от време преди началото на работния ден Скрипториумът бе изцяло на мое разположение. Татко заемаше мястото си край масата, а аз сядах на коленете му и му помагах с преглеждането на листчетата, пристигнали по пощата. Щом стигнехме до дума, която ми бе непозната, той ми прочиташе изречението, илюстриращо употребата ѝ, и започваше да ми дава подсказки, с чиято помощ се мъчех да отгатна значението ѝ. Ако въпросите ми му покажеха, че съм на прав път, той намираше книгата, от която бе цитатът, и ми прочиташе по-голям откъс от нея. Цялото това занимание бе като своеобразен лов на съкровища, в който от време на време ми се удаваше да се натъкна на слитък самородно злато.
– „Още от невръстна възраст се видяло, че момчето е празноглавец и развейпрах“ – прочете татко примера върху листчето, което току-що бе извадил от един плик.
– И аз ли съм празноглавка и развейпрах?
– Понякога – отговори ми той и ме погъделичка.
Стана ми интересно и го попитах кое е това момче. Татко ми показа написаното в горната част на листчето, след което го прочете на глас:
– „Аладин и вълшебната лампа“.
Когато останалите помощници пристигнаха, се мушнах под масата.
– Бъди тиха като мишка и не се пречкай – напомни ми той, преди да се скрия отдолу.
Нямаше нищо по-лесно от това.
Когато работният ден приключи, татко седна до камината, а аз се сгуших в скута му и започнахме да четем „Аладин и вълшебната лампа“. Това бе прастара история за момче, родено в далечен Китай. Когато попитах дали има и други като нея, той ми отговори, че съществували още цели хиляда. Приказката бе много различна от всички, които бях слушала дотогава: разказваше се за места, каквито не бях посещавала, и герои, които не приличаха на никого, когото познавах. Огледах се наоколо и си представих, че Скрипториумът е вълшебната лампа на джина. И той като нея бе обикновен на вид, макар и пълен с чудеса, а някои неща не бяха такива, каквито изглеждаха.
На другия ден, след като прегледахме новопристигналите листчета, започнах да досаждам на татко да ми прочете още една приказка. Толкова се бях въодушевила, че забравих обещанието си да мирувам.
– Ей, празноглавке, внимавай да не бъдеш изгонена от Скрипториума! – скара ми се той и тутакси си представих как ме заточват в пещерата на Аладин.
През останалата част от деня дори не си показах носа от скривалището си. Не щеш ли, едно малко съкровище самò ме намери дори и там.
Бе листче с дума, което се плъзна от масата и започна да кръжи из въздуха. „Когато падне на земята – казах си аз наум, – ще го вдигна и ще го предам на д-р Мъри.“
Започнах да следя движението му. Известно време късчето хартия се носеше плавно наоколо, подето от невидимо въздушно течение. Зачаках да се приземи на мръсния под, но то продължаваше да се рее безметежно като птица. За момент се гмурна надолу и почти докосна земята, после отново се издигна и се преметна, сякаш по повелята на могъщ джин. Дори не можех да си представя, че може да кацне в скута ми, че е физически възможно да долети толкова далеч. Но се случи точно това.
Листчето лежеше в гънките на роклята ми като дар от небесата. Не смеех да го докосна. Бе ми позволено да пипам фишовете само под надзора на татко. Първата ми мисъл бе да го повикам, но не бях в състояние да издам и звук. Продължих да седя, изгаряна от желание и любопитство. „Коя ли е думата? – питах се наум аз. – И кой ли я е изпуснал?“ Никой обаче не се наведе да я потърси.
Най-сетне подхванах листчето в шепата си, като внимавах да не прекърша сребристите му крилца, и започнах да го разглеждам по-отблизо. В сумрака, който цареше в скривалището ми, бе трудно да различа буквите. Промъкнах се на колене до пролуката между два стола, в която мъждееше завеса от блещукащи прашинки.
Вдигнах листчето към светлината. Черното мастило се открояваше върху снежнобялата хартия. Плетеница от букви. Започнах да изговарям звуковете един по един, както ме бе учил татко: Н като нощ, Е като елен, В като вода, О като око, Л като лилия, пак Н, И като игла, Ц като цвете, А като агне. Произнесох ги слято, почти шепнешком, ала съчетанието им не ми говореше нищо.
„Не-вол-ни-ца“. Отдолу следваше низ от думи, преплитащи се една с друга като обърканите нишки на кълбо прежда. Не можех да разбера дали пасажът е цитат, изпратен от доброволец, или тълкувание на значението, съставено от някой помощник на д-р Мъри. Татко ми бе казвал, че прекарва цялото това време в Скрипториума в опити да вникне в смисъла на думите, които пристигаха от близо и далеч, за да прецени дали трябва да бъдат включени в Речника. Работата му бе важна, защото щеше да му позволи да ми осигури образование, храна и възпитание на изтънчена госпожица. Правеше всичко това за мен.
– Всички ли думи ще попаднат в Речника? – бях се поинтересувала веднъж.
– Не, някои от тях няма да бъдат включени.
– Защо?
Татко помълча за момент.
– Защото не са се наложили в езика. – Намръщих се неразбиращо и той добави: – Не се употребяват достатъчно често, поне не в писмен вид.
– Какво се случва с тях?
– Връщаме ги в преградките. Ако за някоя дума липсва достатъчно информация, накрая я отхвърляме окончателно.
– Но нали, ако не влязат в Речника, може да бъдат забравени?
Той бе наклонил глава на една страна и ме бе погледнал сериозно, сякаш казаното от мен бе важно.
– Да, възможно е.
Знаех какво се случва с отхвърлените думи. Сгънах внимателно листчето и го пъхнах в джоба на престилката си…
Книгата „Речник на изгубените думи“, от Пип Уилямс, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
