„В тази забележителна книга френският философ и социолог Жак Елюл разчупва ограничените представи за пропагандата като за дело на малък злонамерен кръг и ни я показва като един от неизбежните продукти на технологичното общество. Макар да звучи парадоксално, пропагандата е неразделна част от функционалния механизъм на модерните демокрации и обслужва тяхното управление в далеч по-голяма степен, отколкото познатите ни тоталитарни режими от близкото минало.
Проблемът е, че в условията на демокрация хората стават много по-лесно податливи на внушения и това позволява подмяната на авторитарните механизми за вертикално въздействие с хоризонтални, наподобяващи начина, по който вирусите заразяват хората при контакт. Представете си интелектуален вирус, който се разпространява подобно на биологичния, само че с много по-голяма скорост благодарение на модерните средства за масова информация.
Картината би била непълна, ако в нея не присъства и елементът на съвременното образование, защото в повечето случаи именно то кара жертвите да вярват, че са имунизирани, като по този начин стават обекти за още по-лесна манипулация.
Запазването на нашата свобода и автономия изисква не само добро познаване на нейните скрити механизми, но също и особена бдителност. Само така можем да защитим висшите човешки ценности срещу посегателствата, толкова съблазнително представяни от пропагандата като гаранция за едно по-добре бъдеще.“ – Григор Сарийски
344 с., мека корица, 25.90 лв.
***
Често се случва да се поддадем на морални преценки за целта на пропагандата. При положение че Демокрацията е добро, а Диктатурата – зло, пропагандата на служба на демокрацията е добра дори ако е идентична като техника: тя променя характеристиките и дори естеството си, когато сменя рамките и обекта си. Също така: при положение, че Социализмът е добро, а Хитлеризмът – зло, пропагандата като цяло е пагубна, когато е в ръцете на хитлеристите... Ние отхвърлихме този подход. Пропагандата като явление има едни и същи основи в Китай, СССР, САЩ или Алжир. Техниките клонят към уеднаквяване. Има само повече или по-малко усъвършенствани и прилагани средства; има повече или по-малко ефикасни организации, но това не променя с нищо основата на проблема, защото тези, които са приели принципа на пропагандата, прилагат метода ѝ, задължително ще стигнат до най-ефикасната организация и методи. И ние преценихме, че пропагандата, независимо в чии ръце се намира, ако ще и той да е най-справедливият и най-добронамереният човек, по самата си природа води до идентични последствия при комунизма, хитлеризма или западната демокрация – неизбежни последствия за човека или групата, различни от последствията на доктрината или режима, които тази пропаганда провъзгласява или подкрепя. Иначе казано, хитлеризмът като режим води до определени последствия, а управляваната от хитлеристите пропаганда има известни специфични характеристики, които ние не отричаме. Но при положение че обикновено всички се спират на тази специфика и единичност, ние от своя страна се опитахме да елиминираме единичното и да запазим само по-общите черти, характерните за всяка пропаганда последствия, всички нейни методи. Иначе казано, за да изучаваме пропагандата, избрахме същата перспектива и същия метод, които бяхме възприели за изучаването на технологиите. Тогава ние представихме изобилни аргументи по темата. Няма да повторим казаното в онзи наш труд. Впрочем вече казахмe, че пропагандата също е вид техника.
Посвещаваме много страници да обясним как пропагандата в днешно време е необходимост, от която няма измъкване. Тук опитът ми разкри източника на едно огромно недоразумение. Модерният човек е обладан от религията на факта, тоест от приемането на факта, срещу който нищо не може да се направи; от убеждението, че това, което съществува, е добро; от убеждението, че фактът сам по себе си е доказателство и пример; от това, че ценностите са подчинени на фактите; от подчинението на необходимостта, която впрочем е отъждествена с прогреса. Прочее това стереотипизирано идеологическо поведение неизбежно довежда този човек дотам, че той бърка преценката за вероятност с преценката за ценност. Тъй като фактът е критерий, трябва този факт и да е добър. Но оттам произтича следното: този, който съобщава даден факт (без да дава своя преценка), следователно и одобрява факта; този, който твърди (преценявайки вероятността), че Комунистическата партия ще победи на изборите, незабавно е определян като поддръжник на КП; който твърди, че Техниката подчинява все повече и повече всички дейности на човека, бива обявяван за технократ, и т.н.
Когато анализираме развитието на пропагандата, неизбежността ѝ, взаимодействието ѝ с всички структури на нашето общество, читателят ще се изкуши да види в това някакво одобрение. Щом като пропагандата е неизбежна, оттук следва, че един такъв труд ни ангажира да правим пропаганда, да я развиваме, да я интензифицираме. Искам специално да подчертая, че ни най-малко не мисля това и че подобен извод е възможен единствено за онзи, който е обладан от религията на факта и от властова нагласа. От моя гледна точка необходимостта никога не създава легитимност, светът на необходимостта е свят на слабостта, или по-точно казано, на отричането на човека. Да установя, че едно явление е неизбежно, за мен е равно на твърдението, че то е отричане на човека, и неизбежността му показва могъществото му, но не и високата му стойност. Но когато сме изправени пред неизбежност, осъзнаването на нейното съществуване е първата стъпка, която човек може да направи, ако има намерение да се пребори с нея. Докато човек отрича неизбежния характер на дадено явление, той избягва сблъсъка с него, поема заобиколни пътища и се разпилява, тоест всъщност се подчинява на този феномен, претендирайки, че „е свободен въпреки него“ именно защото твърди, че е свободен. И едва в момента, когато признае, че няма избор в това отношение, свободата му започва да покълва в сърцето на самата му детерминираност, може би дори само заради положеното от него усилие да се дистанцира от това, което го детерминира, за да го обективизира и да го сведе до прост факт.
Прочее могъществото на пропагандата атакува човека. При това положение решаващият въпрос е да разберем доколко човекът е изложен на опасност. Най-често отговорите са подчинени на неосъзнати догматични a priori. Така например комунистите (за да няма човешка природа, а само човешко положение) смятат, че пропагандата е всемогъща, легитимна (когато е извършвана от комунистите) и тя ще послужи за създаването на новия човек на утрешния ден. Американските психосоциолози, въоръжени с научен инструментариум, са склонни да недооценяват ефикасността на пропагандата, защото не могат да приемат, че индивидът – база на демокрацията – е толкова уязвим; защото запазват последен остатък от вяра в човека. Моите предубеждения биха ме отвели по-скоро към свръхценността на човека и следователно – към неговата непобедимост. Но наблюдението на фактите, напротив, ми разкрива един ужасно податлив човек, неуверен в себе си, готов да понесе и последва всякакво внушение, залитащ подир всеки повей на една или друга доктрина. Но когато по-долу разкрием могъщото въздействие на пропагандата върху човека, когато стигнем до ръба на най-дълбоките модификации на личността, от това не следва, че сме „антидемократи“. Без съмнение тази ситуация разкрива една от най-опасните пукнатини на демокрацията! Но тя няма нищо общо с моите възгледи. Тъй като съм привърженик на демокрацията, аз съм огорчен от факта, че пропагандата прави упражняването ѝ почти невъзможно, но смятам за по-лошо да си правя илюзии относно възможностите за демокрация и последствията на пропагандата. В тази сфера е най-зле да живееш сред златни мечтания. Да предупредиш един режим за онова, което го заплашва, не означава да застанеш на страната на тази заплаха, а да направиш възможно най-голяма услуга на този режим. Същото се отнася за човека: да го предупредиш за неговата уязвимост не значи да се готвиш да го разрушиш, а да го подканиш да стане по-силен. Това в никакъв случай не е поведение на горделив аристократичен интелектуалец, съдещ за хората по външни белези, смятащ себе си за неуязвим за такива влияния, изпитващ само презрение към profanum vulgus, убеден, че народът не е нищо друго освен манипулирано стадо, преобразено от пропагандите чак до най-дълбоката му същност. Как да обясня, че това действие е в полза на човека, а не против него; че ни най-малко не поставям себе си далеч от тълпата и че именно защото съм понесъл върху себе си, усещал и анализирал отпечатъка на тези сили, за това, че съм бил и отново и отново продължавам да бъда обект – точно затова искам да говоря за тази заплаха и да кажа, че става дума именно за заплаха срещу цялостната природа на човека.
За да схванем реалните мащаби на пропагандата, трябва непрестанно да я наместваме в нейния цивилизационен контекст. Навярно една от най-големите слабости на безбройните изследвания по темата е, че я изучават затворено. Тук се сблъскваме с разпространения подход да се разделят социополитическите явления и да не се открива корелация между различните части, което в повечето случаи ни убеждава във валидността на Системите. Най-често изучаваме демокрацията, представяйки гражданина като структура, независима от държавата, общественото мнение като нещо „в себе си“, и предоставяме научното изучаване на общественото мнение и пропагандата на други специалисти – а същевременно специалистът по обществено мнение поверява на юристите да му намерят подобаваща форма на демокрация. Изучаваме въпросите на технологичното общество, без да вземаме предвид възможностите за влияние върху психичния живот, изследваме работническото движение, пренебрегвайки трансформациите, които се дължат на психологически средства, и т.н. Бихме искали да напомним тук, че трябва постоянно да обвързваме пропагандата със съвкупността от характеристики на технологичното общество. Тя има за задача да решава проблемите, създадени от техниките, да използва неприспособеността, да интегрира индивида във въпросното технологично общество. Пропагандата е много по-малко политическо оръжие на даден режим (а е и това също!) и много повече следствие на технологичното общество, обхващащо цялостно човека, насочено към напълно интегрирано Общество. Тя е най-вътрешният аспект – и засега най-несигурният – на тази тенденция. Пропагандата трябва да бъде ситуирана по средата между нарастването на мощта на държавата, техниките на управление и администриране (обикновено казват: всичко зависи от това да разберем каква държава ще използва пропагандата; но ако сме разбрали, че става дума за технологичната държава, вече няма как да поставяме този въпрос!); измежду ръста на механиките, на всички видове технически устройства сред организационните техники, пропагандата не е нищо друго освен средство да се избегне усещането, че те са прекалено потиснически, и човекът да достигне до готовност да се подчинява доброволно. Когато човекът бъде напълно адаптиран към това общество, когато стигне дотам, че да се подчинява с ентусиазъм, тъй като е убеден в качеството на нещата, които го карат да прави, организационната принуда вече няма да се усеща, всъщност тя дори вече няма да бъде принуда, и полицията ще остане без работа. Гражданската и техническата добра воля и ентусиазмът на социалния мит, създадени от пропагандата, окончателно ще са решили проблема с човека.
Книгата „Пропагандата“, от Жак Елюл, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
