Наградена с „Пулицър“ за 1974 г., „Отричането на смъртта“ изследва как хората и културите по света реагират на концепцията за смъртта.
Според мнозина тази книга е делото на живота на Ърнест Бекер. Тя е блестящ и страстен отговор на въпроса „Защо?“ за човешкото съществуване. В пълен контраст с мисленето на преобладаващата фройдистка школа Бекер разглежда проблема за жизненоважната лъжа: отказа на човека да признае собствената си смъртност. Така той хвърля нова светлина върху въпроса за човешката ситуация и отправя призив за пълноценно изживяване на живота, който продължава да въздейства десетилетия по-късно...
288 с., твърда корица, 31.90 лв.
*
Културната революция, която изважда смъртта от килера
В годините след смъртта си Бекер е широко признат като един от най-големите духовни картографи на нашия век и мъдър лекар на душата. Постепенно, с нежелание, започваме да признаваме, че горчивото лекарство, което той предписва – съзерцанието на ужаса на неизбежната ни смърт, – парадоксално е тинктурата, която придава сладост на смъртността.
Философията на Бекер, както е очертана в „Отричането на смъртта“ и Escape from Evil („Бягство от злото“), е плетеница от четири нишки.
Първата нишка: светът е ужасяващ. Най-малкото, разказът на Бекер за природата има малко общо с Уолт Дисни. Майката природа е брутална кучка, безпощадна и жестока, която унищожава това, което създава. Живеем – казва той – в творение, в което обичайната дейност на организмите е „разкъсване на другите със зъби от всякакъв вид – хапане, смилане на плът, растителни стъбла и кости между кътниците, жадно и с наслада изтикване на пулпата в хранопровода, включване на същността ѝ в собствения организъм, а след това отделяне на остатъка с отвратителна миризма и газове“.
Втората нишка: основната мотивация за човешкото поведение е биологичната ни потребност да контролираме базисната си тревожност, да отричаме ужаса от смъртта. Човешките същества са естествено тревожни, защото в крайна сметка сме безпомощни и изоставени в свят, в който ни е съдено да умрем. „Това е ужасът: да си се появил от нищото, да имаш име, съзнание за себе си, дълбоки вътрешни чувства, мъчителен вътрешен копнеж за живот и себеизразяване – и с всичко това все пак да умреш.“
Елизабет Кюблер-Рос и Ърнест Бекер са странни съюзници в разпалването на културната революция, която изважда смъртта и умирането от килера. По същото време, когато Кюблер-Рос ни даде разрешение да практикуваме изкуството на елегантното умиране, Бекер ни научи, че страхопочитанието, страхът и онтологичната тревожност са естествен съпровод на нашето съзерцание на факта на смъртта.
Третата нишка: тъй като ужасът от смъртта е толкова завладяващ, ние заговорничим, за да го държим несъзнаван. „Жизненоважната лъжа на характера“ е първата защитна линия, която ни предпазва от болезненото осъзнаване на нашата безпомощност. Всяко дете заема сила от възрастните и създава личност, като интроектира качествата на богоподобното същество. Ако съм като всемогъщия си баща, няма да умра. Докато оставаме послушно в рамките на защитните механизми на нашата личност – това, което Вилхелм Райх нарича „броня на характера“, – ние се чувстваме в безопасност и сме в състояние да се преструваме, че светът е управляем. Цената, която плащаме обаче, е висока. Потискаме телата си, за да си купим душа, която времето не може да унищожи; жертваме удоволствието, за да си купим безсмъртие; капсулираме се, за да избегнем смъртта. И животът ни убягва, докато сме се свили на кълбо в защитената крепост на характера.
Обществото осигурява втората линия на защита срещу естествената ни безпомощност, като създава система от герои, която ни позволява да вярваме, че преодоляваме смъртта, като участваме в нещо с непреходна стойност. Постигаме ерзац безсмъртие, като се жертваме, за да завладеем империя, да построим храм, да напишем книга, да създадем семейство, да натрупаме състояние, да продължим прогреса и просперитета, да създадем информационно общество и глобален свободен пазар. Тъй като главната задача на човешкия живот е да стане героичен и да надмогне смъртта, всяка култура трябва да осигури на своите членове сложна символна система, която е скрито религиозна. Това означава, че идеологическите конфликти между културите по същество са битки между проекти за безсмъртие, свещени войни.
Един от трайните приноси на Бекер към социалната психология е да ни помогне да разберем, че корпорациите и нациите може да са движени от несъзнавани мотиви, които нямат почти нищо общо с обявените им цели. Да печелиш огромни печалби в бизнеса или да убиваш на бойното поле често е свързано не толкова с икономически нужди или политическа реалност, колкото с потребността да се уверим, че сме постигнали нещо с трайна стойност. Да разгледаме например неотдавнашната война във Виетнам, в която Съединените щати бяха водени не от реалистични икономически или политически интереси, а от непреодолимата нужда да разгромят „атеистичния комунизъм“.
Четвъртата нишка: нашите героични проекти, които са насочени към унищожаване на злото, имат парадоксалния ефект да водят до появата на повече зло в света. Човешките конфликти са борба на живот и смърт – моите богове срещу твоите богове, моят проект за безсмъртие срещу твоя проект за безсмъртие. Коренът на злото, причинено от хората, не е животинската природа на човека, не е териториалната агресия или вроденият егоизъм, а потребността ни от по-висока самооценка, да отречем смъртността си и да постигнем героичен Аз-образ. Желанието ни за най-доброто е причината за най-лошото. Искаме да изчистим света, да го направим съвършен, да го запазим в безопасност за демокрацията или комунизма, да го пречистим от враговете на Бога, да премахнем злото, да създадем алабастров град, неопетнен от човешки сълзи, или хилядолетен Райх.
Може би най-голямото постижение на Бекер е създаването на наука за злото. Той ни е дал нов начин да разбираме как създаваме принадено зло – войни, етнически прочиствания, геноцид. От самото начало на времето хората са се справяли с това, което Карл Юнг нарича тяхна сенчеста страна – чувство за малоценност, себеомраза, вина, враждебност, – като го проектират върху врага. За Бекер е останало да направи кристално ясен начина, по който войната е социален ритуал за пречистване на света, в който на врага е отредена ролята да е мръсен, опасен и атеистичен. Дахау, Кейптаун и Ми Лай, Босна, Руанда са мрачни свидетелства за универсалната нужда от жертвен козел – евреин, негър, мръсен комунист, мюсюлманин, тутси. Войната е смъртоносен потлач, в който жертваме храбрите си момчета, за да унищожим страхливите врагове на праведността. И колкото повече кръв, толкова по-добре, защото колкото повече са труповете, толкова по-голяма е жертвата в името на свещената кауза, на страната на съдбата, на божествения план.
Радикалният извод на Бекер, че именно алтруистичните ни подбуди превръщат света в костница – желанието ни да се слеем с по-голямо цяло, да посветим живота си на по-висша кауза, да служим на космически сили, – поставя тревожен и революционен въпрос пред всеки човек и нация. На каква цена купуваме уверението, че сме герои? Без съмнение една от причините Бекер да не намери масова аудитория е, че той ни засрамва със знанието колко лесно ще пролеем кръв, за да си купим уверението в собствената ни праведност. Той разкрива как потребността ни да отричаме голотата си и да се обличаме в слава ни пречи да признаем, че царят е гол.
След такава мрачна диагноза на човешката природа не е изненадващо, че Бекер предлага само палиативна рецепта. Не очаквайте чудодейно лечение, бъдещ апотеоз на човека, просветено бъдеще, триумф на разума.
Бекер очертава два възможни стила на неразрушителен героизъм.
Най-доброто, на което можем да се надяваме за обществото като цяло, е, че масата от несъзнаващи хора може да развие нравствен еквивалент на войната. Науката за човека ни е показала, че обществото винаги ще се състои от пасивни поданици, силни лидери и врагове, върху които да проектираме вината и себеомразата. Това знание може да ни позволи да развием „обективна омраза“, в която обектът на омразата не е човешки жертвен козел, а нещо неодушевено, например бедност, болести, потисничество или природни бедствия. Като направим неизбежната си омраза интелигентна и информирана, може да сме в състояние да насочим разрушителната си енергия към творческа употреба.
За изключителните личности съществува древният философски път на мъдростта. Бекер, подобно на Сократ, ни съветва да практикуваме умирането. Култивирането на съзнание за нашата смърт води до лишаване от илюзии, до загуба на бронята на характера и до съзнателен избор да пребъдем пред лицето на ужаса. Екзистенциалният герой, който следва този начин за самоанализ, се различава от обикновения човек по знанието си, че е обсебен. Вместо да се крие в илюзиите на характера, той вижда своето безсилие и уязвимост. Лишеният от илюзии герой отхвърля стандартизираната героика на масовата култура в полза на космическия героизъм, в който има истинска радост от това да захвърлиш веригите на безкритичната, себеразгромяваща зависимост и да откриеш нови възможности за избор и действие и нови форми на смелост и издръжливост. Живеейки с доброволното съзнание за смъртта, героичният човек може да избере дали да се отчае, или да направи киркегоровски скок и да се довери на „свещената жизненост на космоса“, на непознатия бог на живота, чиято мистериозна цел се изразява във всепоглъщащата драма на космическата еволюция.
Има признаци – приемането на работата на Бекер е един от тях, – че някои хора се събуждат от дългата тъмна нощ на трибализма и национализма и развиват това, което Тилих нарича трансморално съзнание – етика, която е универсална, а не етническа. Задачата ни за бъдещето е да изследваме какво означава за всеки човек да е член на земното домакинство, на общността от сродни същества. Дали ще използваме свободата си, за да се капсулираме в тесни, племенни, параноични личности и да създаваме още кървави утопии, или ще формираме състрадателни общности на изоставените, предстои да се реши. Докато човешките същества притежават известна свобода, всички надежди за бъдещето трябва да бъдат изразявани в подчинително наклонение – може, бихме могли. Никаква прогноза на никой експерт не може да ни каже дали ще просперираме, или ще загинем. Може да изберем да увеличим или да намалим господството на злото. Сценарият за утрешния ден все още не е написан.
В крайна сметка Бекер ни оставя една надежда, която е ужасно крехка и удивително силна. „Маскировката на паниката – казва той – е тази, която ни кара да живеем в грозота, а не естественото животинско вайкане. А това означава, че самото зло е податливо на критичен анализ и – би могло да се мисли – на влиянието на разума.“ Ако в някакво далечно бъдеще разумът победи навика ни на саморазрушителна героика и успеем да намалим количеството на злото, което пораждаме, това до голяма степен ще е, защото Ърнест Бекер ни е помогнал да разберем връзката между отричането на смъртта и господството на злото.
Сам Кийн
Книгата „Отричането на смъртта“, от Ърнест Бекер, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад.
