За радост на българските читатели, пред нас е новата книга на Любомир Калудов. Единадесет разказа, шепа съвършени перли, искрящи и в белотата си, и с поразителните си цветови оттенъци, уж едва забележими, а заслепяващи очите. Единадесет разказа, родени в сърцето – за смисъла на живота, за правото ни на избор, за доброто и греха, за бедността на богатия и имането на нямащия. Истории, просто разказани, в които авторът не съди и не поучава.
Доверете му се, хванете се за ръката му и тръгнете из вековните церови гори на Странджа, където лятото е късо, зимата сурова, цъфтящите треви – омайни, а ако сте късметлия, може да видите и Змейова дупка.
Любомир Калудов е автор на три книги със стихове и разкази. Правил е самостоятелни фотографски изложби в Италия и България. Има награди за литература и фотография. По професия е лекар, хирург. Живее и работи в Бургас.
96 с., мека корица, 11 лв.
Откъс
Бежанците
Колибите са направени от клони и шума. Разхвърляни по Еврен баир, те страхливо гледат към околните села. Хората побягнаха от Одринско още през Втората балканска война, но Майка България не ги посрещна като драги гости. Пръсна ги из каменливите баири и изпрати горските стражари да им събарят сиромашките жилища. Селяните ги пъдят, да не си пасат овцете из тяхната мера, гражданите гледат гнусливо и ги наемат да свършат някоя работа за малко грошове. Бежанците дойдоха от българските села около Бунархисар. Едни тръгнаха на север, към Балкана, други се пръснаха из пущинаците край Черното море. След пет -шест години скитане повечето се върнаха към границата и събраха каруците си на едно място. Събра ги Янчо Маджура.
* * *
Щом мина в българско, Янчо направи колиба и кошара на Еврен баир. Другите бежанци, без добитък, само с малко покъщнина, заминаха по-навътре из България да търсят къде да се заселят. Маджура имаше над триста овце, чифт волове и каруца. Доведе и син си Костадин.
От Бунархисарско изселиха само българските села. Гръцките останаха, техният ред още не беше дошъл. Не се реши Янчо да продаде стоката и да бяга само с алтъни в пояса. Скри стадото в гората, да не му го вземат турците. Жал му беше за овцете. Взе със себе си най-големия син. Дете беше още Костадин, но нямаше кой друг да води овцете.Изпрати булката и другите три ситни деца да ходят в кервана с бежанците – снахите и братята му бяха там. Отец Стамат вървеше най-отпред с иконата на Света Богородица.
Янчо и Костадин удариха през гората, далече от пътищата и башибозуците. Денем се криеха из долищата, нощем вървяха към България. Затъкнаха хлопките на стадото с трева и ходеха мълчешката. Кучетата усетиха, че нещо става и спряха да лаят. След десетина дни срещнаха наши войници и разбраха, че са в българско. Янчо Маджура си каза : „Къде да ходя с толкова добитък, ще чакам до границата, да може Манда да ни намери. Ако подгонят кервана, тя е оправна булка, ще се спаси. В Тракия гората е дебела, под храст да клекнеш, ще се скриеш. Братята ще я запазят. Ще ни намери, знам си.“
Първо го наби горският стражар, заради отсечените дървета за кошарата. После дойдоха на коне селяните от Батово. Поискаха му воловете, че били охранени и корави. Само да изорат две ниви, ще хранят добичетата, после ще ги върнат. Не му ги върнаха, но го оставиха на мира. Можеше да си пасе овцете из баирите и да пие вода от изворчето под кривия дъб. Щом нямаш свои ниви да ореш, за какво са ти волове? Бог дал, Бог взел! Имало и друга причина батовци да не го закачат, но той я разбра чак след време.
* * *
Пет години чакаха Манда и децата да дойдат в България. Костадин порасна в гората с кучетата и овцете, малко думи знаеше – нямаше и с кого да говори. Батовските овчари свикнаха да виждат стадото им край Еврен баир. Несгодно място, само трънки и цер. Никой не го харесва за мерия, а на Янчо Маджура овцете ставаха най-бели и здрави. Кучетата му големи колкото магарета, пазеха агнетата от вълци и крадци.
Булка Манда не дойде. Янчо не знаеше, че керванът е пръснат още на излизане от Бунархисар. Башибозукът избил мъжете. Взели им жълтиците от поясите, а жените с децата дръпнали надолу към Одринско. На попа не посегнали, че ги било страх от техния си, турския Господ. Света Богородица спасила отец Стамат. С двете си ръце държала Младенеца, а с третата го опазила. Била иконата на св. Богородица Троеручица.
Четата башибозуци била наполовина гръцка. Преди седмица купили от българите къщи и добитък, но решили да си вземат парите обратно. Такива времена – кой купил, кой продал. Мътни времена. Всеки народ искал повече земя и натискал другите. Гърците помогнали да прогонят българите от Тракия, после турците прогонили тях. Някои от керваните с бежанци успели да минат в България. Редовен аскер ги пазил до границата срещу две-три лири на калпак. За децата – по една лира.
Отец Стамат стигнал в българско, но вече не бил със всичкия си. Сигурно си изгубил ума, докато гледал клането. Взели го за послушник в манастира „Света Петка“ – да мете двора, да гледа градините, да помага в магерницата.
След онази, дебелата зима с многото сняг, Янчо остави син си да гледа овцете, качи се на кобилката и настъпи пътищата навътре в България. Най-напред откри тримата си братовчеди да палят пещи за дървени въглища в гората – черни и бедни като цигани. После срещна още от тракийските села. Никой не се беше замогнал, всичките сгърчени и гладни. Манда и децата не се намериха между бежанците. Навсякъде разказваше колко хубаво е край неговата кошара, тревата зелена, сенките дебели, вода колкото искаш, зимата мека. Маджура искаше пак да се съберат на едно място, както бяха в Тракия, край Бунархисар. Повярваха му. Десетина семейства впрегнаха каруците и тръгнаха да правят село. Тези от Черното море си дойдоха сами, защото половината им деца бяха измрели от малария.
Ако има вода за пиене, село се прави лесно. Всеки гради до другите. В началото – колиби от пръти и шума. После, ако не ги изгонят, бежанците дигат къщи от преплетена леска, измазана отвън и отвътре. Който знае как и има време, прави тухли от кал и слама. Изгражда от дялани греди скелет на постройката и запушва дупките с изсушен на слънце кирпич. Покривите на по-бедните са от слама, ръжанка. Някои си купуват стари керемиди от околните села. Къщите гледат на разни посоки, не са подредени в редици. Един иска прозорчетата да са към изгрев слънце, друг му е обърнал гръб и сложил стълбата откъм Еврен баир и кошарите. Скупчили са се, както са били в Тракия, преди да ги подгонят към България.
Село се прави лесно, мера мъчно се намира. Ако има земя, хората се замогват, има къде да си пасат овцете, орат и сеят нивите, завъждат лозя, правят градини за лук и картофи. Янчо Маджура излъга другите да се съберат – място колкото щеш, вода навсякъде, хубава паша за овцете, хората добри – така им разправяше, а то не беше вярно.
Една неделя дойдоха с брадви и тояги от околните села. Горският с манлихерата най-отпред. Събориха колибите на бежанците и пръснаха стоката. „Тук – казаха – село не е имало и няма да има! Да си вървите, откъдето сте дошли!“
Четири пъти се правиха и се събаряха колиби. Янчо го биха първо неговите хора, после и от другите села.
Мина още време. Хората се бяха вкопали около каруците и това, дето го знаеха от Тракия. Събрали се бяха несретници, пренесли къщите си в един вързоп. Нямаше власт, която да ги уплаши. Нямаше човек, който да ги зарадва. Денем скубеха лапад и коприва по гората, нощем си сънуваха къщите. Долу, около Бунархисар, всеки гледаше да вдигне къща на два ката. Булката му да не е почерняла от кърска работа, да има дълги ризи с шевици, пѝсани сукмани и нанизи жълтици.
* * *
Този път горският дойде сам. Конят му се наведе към тревата, а зелената фуражка слезе, намести пушката на гърба си и погледна към колибите. Бежанците се показаха от разни места, кой където го завари властта. Знаеха какво ще последва: „Заповед на околийския началник: Един ден срок да напуснете мястото, иначе...“ Свикнали бяха да се крият по горите, после да се завръщат там, откъдето са ги изгонили.
Горският извади от куртката си лист и зачете високо:
– По Закона за оземляване на бежанците от Тракия и Македония се дава позволение да се направи село между селата Батово и Капаците, Карабунарска околия, в местността Еврен баир с граници...
Хората наобиколиха фуражката и манлихерата, една невеста с дете на ръце се разплака без глас.
– На селото се дава земята от река Батовска до Церовата кория. Дават се от държавната гора 500 декара с право да бъдат отсечени и изкоренени дърветата. Освободеното място да се оре за ниви. Подпис: Министър председател Александър Стамболийски.
Горският се обърна, качи се на коня и потегли в пълно мълчание. Чак като зави по пътя към Батово, отзад се чуха песни, плач и викове: „Да живей Стамболийски!“
Такива бяха станали хората от Тракия – кротки и наплашени. Ако изведнъж отнякъде дойде Свободата, не могат да ѝ се зарадват. Белите къщи с големите чардаци останаха в турско, а в българско ги биеха и гонеха отвсякъде. Много пъти започваха от началото и все нямаха край теглилата им.
* * *
Цяло лято бежанците въртяха брадви и събаряха дървета. Дърпаха коренищата и издраскаха по гърба на Еврен баир криви нивички. Дялаха греди, мачкаха с крака глина и сушиха на слънце кирпич. На мястото на колибите преплетоха бедняшки къщи – дълга стая с огнище и килер зад нея. Дъбовите корени се вадят трудно, събираха се по много мъже за един пън, теглеха го с ръце и с волове. Решиха да нарекат селото Александрово, на името на Стамболийски. Янчо Маджура вървеше между къщите и викаше: „Казах ли ви аз!“
Земята камениста, бедна и суха, нищо не ражда, ама стана тяхна. Никой вече не може да ги бие и изгони. Майка България ги прие след десет години ходене из снагата ѝ.
Книгата „От змей злато“ (Истории за един бежанец от Тракия), от Любомир Калудов, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
