„Общественото мнение“ (1922) е смятана за основополагащата книга на съвременната журналистика и американските медийни изследвания.
„Под това заглавие преди всичко ще разгледаме основните фактори, ограничаващи достъпа до фактите. Това са принудителните цензури, ограниченията на социалния контакт, сравнително оскъдното време, което можем да отделяме всеки ден за обществените дела, изкривяването, което нараства, защото събитията трябва да се сбият в много кратки съобщения, трудностите, породени от бедния речник, чрез който трябва да формулираме един сложен свят, и най-сетне страхът да се изправим пред онези факти, които сякаш заплашват установената рутина в човешкия живот.“
Считаният за „най-влиятелния журналист на XX век“ и „бащата на съвременната журналистика“ Уолтър Липман ни разкрива:
- Как филтърът пред посланията отвън се променя под влияние на струпаните в съзнанието ни образи, предубеждения и предразсъдъци, които ги тълкуват, разширяват ги и на свой ред властно ръководят играта на нашето внимание и на самото ни въображение?
- Как у всеки отделен човек ограничените външни послания, формирани в модел от стереотипи, се идентифицират с неговите интереси, тъй както той самият ги чувства и разбира?
- Как отделните възгледи изкристализират в онова, което се нарича обществено мнение, как се формира националната воля, груповото съзнание, обществената цел?
312 с., твърда корица, 29.90 лв.
Новините, истината и едно заключение
(Откъс)
Според хипотезата, която по мое мнение би дала най-добър резултат, новината и истината не са едно и също нещо и трябва ясно да се разграничават. Функцията на новината е да сигнализира за събитието, функцията на истината е да осветли онези факти, които остават скрити, да ги постави в някаква връзка с всички останали и да създаде картина на действителността, в която хората могат да изпълняват ролите си. Само в онези положения, когато социалните условия придобиват форма, даваща възможност те да са разпознаваеми и измерими, единствено тогава телата на истината и на новината наистина си съвпадат. А те са относително малка част от цялостното поле на човешкия интерес. В този участък и единствено в него проверките на новините са достатъчно точни, за да се отправят по-скоро формални обвинения за извращение и потъпкване, отколкото да им се прави някаква пристрастна предубедена преценка. Няма никакъв смисъл да се оправдавате, нито пък да търсите смекчаващо вината обстоятелство или да се извинявате, ако шест пъти сте повторили, че Ленин е мъртъв, след като единствената информация, която вестникът притежава, е съобщение за смъртта му от източник, многократно доказал се като ненадежден. В такъв случай новината не трябва да бъде „Ленин е мъртъв“, а „Според Хелзинки Ленин е мъртъв“. Така няма да се налага вестникът да поема по-голяма отговорност, че е обявил Ленин за по-мъртъв, отколкото източникът на новината, на който се разчита. Ако има нещо, за което редакторите трябва да са възможно най-отговорни, това е тяхната преценка за степента на надеждност на източника. Когато обаче трябва да се занимават например с разкази за руския народ, подобни проверки не съществуват.
Мисля, че няма друг начин да се обясни характерът на тази професия по-добре отколкото чрез липсата на подобни точни тестове. Съвършено малък е обемът на точното знание, при което няма нужда от видима вещина или някакво обучение, за да се ползва то. Всичко друго зависи от личната преценка на журналиста. В мига, в който той се отклони от сферата, свързана със службата в окръжната администрация, където по категоричен начин е регистриран банкрутът на господин Джон Смит, изчезват и всички установени стандарти. Защо този господин Смит се е провалил, неговите чисто човешки прегрешения, анализът на икономическите условия, поради които е стигнал до това положение – всичко това може да се опише по стотина различни начини. В приложната психология няма дисциплина, упълномощена да насочва мисълта на журналиста, докато преминава от новината към неясната сфера на истината, докато в медицината, техниката, та дори и в правото има нещо подобно. Няма канони, които да управляват журналистическото мислене, нито пък канони, които насила да принудят читателя или издателя да приеме дадено мнение. Неговата версия за истината е единствено негова. Как тогава може да покаже истината така, както я разбира? Не може, поне не повече, отколкото господин Синклер Луис би могъл да докаже, че е разказал цялата истина за Главната улица. И колкото повече журналистът признава, че след като няма обективен начин за проверка, неговото собствено мнение в най-голяма степен се изгражда въз основа на собствените му стереотипи, съгласно собствената му система от морални правила и норми и в зависимост от степента на настойчивост на неговия личен интерес. Той знае, че гледа на света през субективни очила. Не може да отрече, че и самият той, както бе забелязал Шели, е дворец, изграден от пъстроцветно стъкло, което обагря белия блясък на вечността.
Така се калява собствената му увереност. Възможно е да има цялата гама морален кураж, а и понякога действително я има, но му липсва онази подкрепяща убедителност на вещината, носеща със себе си увереност, която в крайна сметка е довела до освобождаването на естествените науки от контрола на теологията. Именно последователното развитие на един неоспорим метод превръща интелектуалната свобода на физика в негово оръжие срещу всички съществуващи на този свят сили. Неговите доводи са толкова ясни, доказателствата му така силно превъзхождат традицията, че в края на краищата той успява да се отърси от какъвто и да е контрол. Журналистът обаче не разчита на подобна подкрепа нито от страна на собствената си съвест, нито от страна на факта. Контролът, който упражняват върху него и работодателят му, и неговите читатели чрез своите възгледи, не е контролът, който предразсъдъкът упражнява върху истината. Това е контрол на едно мнение върху друго, което е също толкова правдиво. Когато трябва да избира между твърдението на съдията Гари, че профсъюзите ще унищожат американските институции, и твърдението на господин Гомпърс, че чрез тях се утвърждават правата на човека, репортерът е длъжен да се ръководи от желанието си да вярва.
Да се намалят тези противоречия и да се сведат до състояние, което може да стане новина, не е негова задача. Възможно и необходимо е журналистите да накарат хората да се замислят над несигурния характер на истината, въз основа на която те формират собствените си възгледи. Като критикуват и обсъждат различни теми, трябва да насърчават социалната наука към по-сериозно формулиране на обществено значимите факти, което ще е от полза; също така и да подтикват държавниците да създават по-прозрачни институции. С други думи, пресата може да се бори за разширяване на онази истина, за която пише. Но тъй както е организирана социалната истина днес, пресата не е в състояние от брой в брой да се справя с искането на теорията на общественото мнение да увеличава количеството на познанието и да го моделира. И както показва качеството на новините в радикалните вестници, това не се дължи на Чека, а на обстоятелството, че печатът се занимава с проблемите на общество, в което съобщенията за управляващите са твърде несъвършени. Теорията, според която той сам може да отразява поведението на тези сили, е погрешна. Обикновено в репортажите си журналистът може да представи съобщеното му чрез начина, по който институциите работят. Всичко останало е довод и отделно мнение и се мени между превратностите, самосъзнанието и безстрашието на човешкия разум. Ако пресата не е така порочна като цяло, нито пък заговорничи толкова много, както господин Синклер ни кара да повярваме, тогава тя е много по-крехка, отколкото демократичната теория досега е доказвала. Тя е прекалено крехка, за да носи целия товар на народния суверенитет, да доставя доброволно истината, за която демократите се надяват, че е вродена. А като очакваме от нея да ни достави такава истина, ние подхранваме погрешен стандарт за нейното оценяване. Погрешно схващаме ограничената природа на новината и неограничеността на обществото. Надценяваме собствената си издръжливост, духа на обществото и всеобщата компетентност. Допускаме, че към безинтересните истини ще се появи апетит, който нито един честен анализ на собствените ни предпочитания не открива.
Следователно, ако вестниците трябва да се натоварят със задължението да предвиждат целия обществен живот на човечеството по начин, позволяващ на всеки възрастен да стигне до някакъв възглед по всяка спорна тема, те ще се провалят; обречени са на провал, а и винаги човек може да си представи как и в бъдеще ще продължават да се провалят. Не е възможно да предположим, че свят, който съществува благодарение на разделението на труда и разпределението на властта, може да се управлява от универсални възгледи, споделяни от цялото население. Несъзнателно теорията изобразява отделния читател като всестранно компетентен и натоварва печата с бремето да довърши всичко, което представителното управление, организацията на промишленото производство и дипломацията не са успели да свършат. Въздействайки върху всеки отделен човек по трийсет минути на всеки 24 часа, от пресата се изисква да създаде една загадъчна власт, наречена Обществено мнение, която да запълни бездействието на държавните институции. Често пъти самата преса по погрешка твърди, че би могла да се справи именно с тази задача. Огромна е моралната цена, която заплаща, за да поощри демокрация, ограничена все още в рамките на собствените си първоначални условия, да очаква, че вестниците доброволно ще удовлетворяват нуждите на всеки правителствен орган и потребностите на всеки социален проблем от информация, която обикновено те сами са длъжни да си намерят. След като не успяват със собствени сили да се снабдят с необходимите за познанието инструменти, институциите стават кълбо от „проблеми“ за цялото население. А от него се очаква да разплете това кълбо, след като изчете всички вестници.
С други думи, печатът започва да се възприема като орган на пряката демокрация, който с всеки изминал ден все повече се натоварва с функции, често приписвани на инициативата, референдума и напомнянето. Отвореният денонощно Съд на общественото мнение е длъжен по всяко време и за всяко нещо да жертва закона. Тази формула не работи. Новината, както разбрахме, е точна съобразно точността, с която събитието се отразява в нея. Ако не е възможно събитието да се назове, да се прецени, да му се придаде форма и специфичност, то или няма да успее да се сдобие с отличителните черти на новината, или ще стане обект на несъществени обстоятелства и предразсъдъци, свързани с наблюдението.
Следователно в модерното общество качеството на новините е показател за неговата социална организация. Колкото по-добри са институциите, толкова повече интереси, които ги засягат, се представят формално. Колкото повече спорни въпроси се разплитат, толкова по-обективни критерии се въвеждат и по-съвършено едно събитие става новина. В най-добрия случай пресата е слуга и страж на институциите. В най-лошия тя е средство, чрез което неколцина използват социалната дезорганизация, за да постигнат собствените си цели. В зависимост от степента, в която институциите се провалят като действащи, безскрупулният журналист може да лови риба в мътни води, а съзнателният трябва да играе на хазарт с несигурностите.
Пресата не е заместител на институциите. Тя е като лъч от прожектора, който неспирно кръжи, измъквайки на светло епизод след епизод от тъмнината. Хората не могат да вършат работата на света единствено чрез този лъч светлина. Те не са в състояние да управляват обществото чрез епизоди, инциденти и внезапни изригвания. Заболяването – както и неговият лек – са много по-надълбоко, отколкото стига печатът. То е в онази социална организация, която се опира на системата от анализи и отчетност, както и на всички естествени последици от нея. То е в увлечението на теорията за гражданина, компетентен по всичко: в децентрализацията на решенията, в координирането на решението чрез сравними отчети и анализи. Ако в центровете за управление непрекъснато се извършват проверки, които правят работата разбираема – както за онези, които я вършат, така и за хората, които я командват – едва ли спорните въпроси, когато възникнат, ще бъдат просто сблъсъци между слепци. Освен това новината стига до пресата благодарение на системата от информационни служби, а това също е своего рода проверка на печата.
Това е радикалният начин. Главоболията на пресата, подобно на тревогите на представителното управление – независимо дали е териториално или функционално, – на грижите на индустрията, без значение дали става дума за капиталистическа, кооперативна или комунистическа, имат общ източник. Това е неуспехът на самоуправляващите се хора да надскочат собствения си временен житейски опит и предразсъдъци, като изобретяват, сътворяват и организират машината на познанието. Това е така, защото те са принудени да действат, без да имат пред очите си картината на света, на която да могат да разчитат; защото правителствата, училищата, вестниците и църквите толкова бавно напредват по пътя срещу все по-очевидните слабости на демокрацията, срещу несдържаността на предразсъдъците, апатията, срещу привилегията на любопитната дребнавост да бъде предпочетена пред скуката на значимото, както и срещу този глад за маловажни неща и трикраки телета. Това е основният дефект на народното управление, присъщ на неговите традиции. А според мен тук е и коренът на всички други негови слабости.
Книгата „Общественото мнение“, от Уолтър Липман, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
