Основана на множество преводи от ведийски и санскрит, книгата представя идеи за времето на древните индоарии. От нестареещото колело на слънцето, което създава последователността от събития и разпростира мощта си над всички живи същества, през хтоничния неподвластен на сътворяване и разрушаване змей Шеша, или Ананта, обитаващ първичните води, до бог Рудра-Шива, който изгаря с дивия си танц цялото творение, че дори и времето и смъртта, книгата представя посредством древните образи, символи и текстове непознаваемата същност на божеството-време, на неумолимия закон-време. Качени на колесницата на слънцето, обикаляме всички светове върху безкрайните намотки – години, месеци, дни, часове – на змея Шеша и отново преминаваме отвъд тъканта на времето в първичните води. Срещаме Шива – самото време, но и убиеца на времето-смърт. Разхождаме се с хилядите върховни богове Индра-мравки по мраморния под на чудния му дворец. Надникваме с Индра в пещерата на връх Хималаите, за да открием там собствените си ипостаси от предишни творения. Препускаме с жертвения кон, чието тяло е годината, чиито крака са дните и нощите, напред към миналото, назад към бъдещето. Берем плодовете от огромното смокиново дърво-време, додето прозрем:
„Времето отмерва времето,
в което ще се изпълни съдбата дори на съдбата,
в което дори небето ще се приюти в безкрайността –
какво остава за хора като нас?“ (Йогавасищха 1.26.30)
224 с., мека корица, 19.90 лв.
Откъс
Когато за пръв път реших да изследвам темата за времето в Древна Индия, силно ме заинтересува как усещането за време се разглежда в Йогасутра на Патанджали. Разгледах сутрите, които се занимават с този въпрос, както и коментарите към тях. Това, което силно ме порази беше дълбочината, с която древните индоарии описват и анализират своите преживявания. В следващо изследване се спрях на някои схващания за паметта в будизма. Интересно ми беше как се обвързват представите за паметта и аза и неаза в някои направления на будизма. Бидейки във времето, ние побираме времето в паметта си и тази памет или причинно-следствено подредени преживявания, поток, продължава да създава света във всеки миг, дори когато представите за аз и свят избледнеят. Защо в будизма се отрича съществуването на един постоянен аз, на непроменлива същност, а нейните впечатления се схващат като реални? Защо миговете нямат продължителност, а общочовешката представа е друга? Оставяйки настрана тези въпроси, обвързани с по-късни текстове и учения, реших да изследвам на каква основа са изградени тези представи, като се задълбочих в по-древната ведическа литература. В няколко поредни изследвания се съсредоточих върху представите за времето в най-древните запазени текстове на Ведите, Брахманите, Араняките, Упанишадите и Махабхарата, като се опитах да съвместя космогоничните и митологичните представи, обвързани с темата за времето. Понякога тези представи ми се струваха почти като нашите съвременни представи. Понякога ми беше трудно да намеря аналог в собствените си представи за времето. Някои от образите на вплитането на пространството и времето се оказваха удивително сложни и пъстри. Те вплитаха в себе си всички светове и същества, всичките проявления в пулсиращия ритъм в пъстрия танц на едно силно амбиваленто божество време, което създава и поглъща, увлича всичко с кръговите си движения, унася напред в мощния си поток на впечатления и движение, неуморимо, неспирно. И ето, това божество, заедно с онези, които схващат неговото движение, изведнъж спира в застинала поза, сочещо полярната звезда, прокарвайки линията на неподвижността, оста, около която се въртят световете. Неподвижният, вечен свят отвъд Слънцето, отвъд Луната, в който Черпакът – пълното гърне на жертвоприношението, излива светлината и сома, за да нахрани боговете, за да има силата чакравартин да завърти колелото на следващата година.
Този неумолим ход на времето бива превъзмогнат, като човекът се идентифицира с чакравартин – оня, който разположен в средата, върти колелото. Или пък като се идентифицира с годината – бог Праджапати – и заедно с него премине през разчленяването на съществуването си на полугодия, месеци, дни и часове, докато цялото му тяло изпълни света с мигове и техните същества.
В един друг свят на чудеса и тайнства дългокосите аскети, облечени само с вятър, продължават да се носят над света в едно нелинейно и несвързано време, където нищо вече не е било.
Изграден и разгърнат с езикови формули, този свят на времето поглъща, а и бива погълнат в спомени и думи. Извеждат се времеви пространства, поредици и мащаби, мигове и еони, съответни един на друг, вложени един в друг – голямото в малкото и малкото в голямото, структурно подобни, а оттам и еквивалентни. Една жива цялост, която се пресъздава сама наново, винаги нова, винаги стара. Напред към миналото и назад към бъдещето, следвайки пътя на предците – а и онова, което не е път.
Книгата „Напред към миналото, назад към бъдещето“, от Гергана Русева, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
