Четиринайсетте гласа в тази колекция разказват четиринайсет много различни истории, обхващащи шейсет години японска литература от XX век. Те включват носталгичен портрет на детството в „Лисицата“ на Кафу Нагаи, изненадващо весело празнуване на следвоенния хаос в „Една жена и войната“ на Анго Сакагучи, смразяваща оценка на съвременното общество в „Покана за самоубийство“ на Юничи Ватанабе, безсрамно изследване на женската сексуалност в „Диамантът от Борнео“ на Фумико Хаяши, трогателен копнеж по миналото в „Есенен вятър“ на Гишу Накаяма и още девет разказа, показващи под различен ъгъл променящия се социален пейзаж в Япония. Представените в антологията писатели са не по-малко разнолики от историите, които разказват – сред тях са както бележити имена като модерния класик Рюноске Акутагава и носителя на Нобелова награда за литература Ясунари Кавабата, така и по-слабо известни автори, чиито произведения досега не са били превеждани на български.
216 с., мека корица, 19.90 лв.
Синигерът (Ясунари Кавабата)
Когато видя статията във вестника за голям пожар в Агемацу, в област Кисо, Мацуо повика жена си.
– Чудя се какво е станало с онзи синигер... – Мацуо говореше така, сякаш съпругата му беше човекът, отишъл с него в Кисо.
„Да не говориш с грешния човек за този синигер?“, искаше да каже Харуко. Но премълча и прочете статията.
Токийският вестник не съобщаваше с големи подробности за този пожар в далечен провинциален град и тя успя да прочете всичко набързо.
– Не се казва, че някой е загинал или е ранен. Някой в къщата трябва да е взел синигера със себе си, когато е избягал от огъня. – Харуко говореше възможно най-небрежно.
– Дали е така? Мислиш ли, че е спасен? – Тонът на гласа на Мацуо сякаш казваше, че Харуко трябва да знае повече за синигера от него. Но миг по-късно той промърмори сякаш на себе си: – Беше хубав синигер...
Леко наклонил глава, той присви очи замечтано, сякаш слушаше синигера. Харуко несъзнателно също се заслуша, сякаш точно там малката птичка пееше с ясния си висок глас.
На Харуко наистина ѝ се стори, че Мацуо си спомня песента на синигера. Не ѝ изглеждаше, че той си спомня жената, която беше взел със себе си в Кисо. Въпреки че това беше малко вероятно и той несъмнено си спомняше жената, както и синигера, на Харуко наистина ѝ се стори така, може би защото беше подведена от някак детското изражение на лицето на Мацуо. За Харуко би било по-добре да помни жената, отколкото нещо като синигер.
– Клетката стоеше във външна кабина, която беше облепена с хартия от четирите страни и висеше от стълб до къщата. Беше високо. Може да са забравили да го вземат със себе си, когато са избягали от къщата.
Харуко изглеждаше така, сякаш съжаляваше Мацуо, докато той продължаваше да говори така.
И тогава тя усети лек студ по гръбнака си.
– Вероятно е така, защото са имали по-важни неща, за които да се тревожат, отколкото за един синигер.
Като се замисли човек, имаше нещо зловещо във факта, че макар много къщи да бяха изгорели и вероятно много хора бяха в беда, явно Мацуо се притесняваше само за съдбата на едно-единствено птиче. Но пък ако нямаше роднини или познати в Агемацу, може би не беше толкова странно, че единственото, за което се тревожеше, беше синигерът. Това наистина беше присъщо на хората. А и ако синигерът беше толкова хубава птица, колкото Мацуо твърдеше, че е, претеглена в точните везни на Небесата, една малка птица може да натежи повече от цял град. В миналото имаше безброй случаи на хора, които са живели и умрели с такава вяра. Дори е имало хора, които са се хвърляли в пламъците и смъртта в името на такива съкровища. В самотата, докарана ѝ от съпруга ѝ, Харуко дори беше лежала будна, обзета от подобни мисли. Дали през няколкото години на техния брак беше заспала дори веднъж преди съпруга си? Отначало, докато нощите, в които заспиваше след съпруга ѝ, бяха непрекъснати, Харуко погрешно беше предположила, че съдбата на жената е да лежи будна толкова късно. Макар че сега тя беше напълно наясно, че това не е много далеч от истината.
– В края на краищата трябваше да купя този синигер и да се върна с него – каза Мацуо.
– Да. – Харуко сведе глава в знак на съгласие и продължи: – Бидейки човекът, който си, така или иначе скоро щеше да си го признаеш.
Не беше добре да се прибере вкъщи, без да купи синигера, за да може да скрие от Харуко за връзката си с жената. Мацуо ѝ каза почти веднага, не можеше да направи нищо против това.
След като този път отсъства два-три дни, Мацуо беше обиколил навсякъде магазините за птици в търсене на синигер. Точно когато Харуко започна да си мисли, че това е странно, той подхвърли, че в магазините в Токио няма пойни птици с толкова добър глас като този, който беше чул в Агемацу, област Кисо. По невнимание той заговори и за жената, която беше завел там. На път за Недзаме-но-токо, каза той, се скарал с жената за синигера. Слезли от влака в Агемацу с идеята да видят живописната планинска река Недзаме-но-токо, разбира се. Преди обаче да преминат през портала с билетите, Мацуо чул продължителното чуруликане на синигер. Жената не го чула. Забързан след гласа като в сън, Мацуо намерил птицата. Била в клетка, висяща зад рецепцията на магазин на търговец на дървен материал. Мацуо се спрял пред входа, слушайки увлечено, после влязъл в магазина.
– Наистина красива песен. Хубава птица.
Търговецът на дървен материал, който просто се взрял с ококорени очи в Мацуо, когато той дошъл зад бюрото, необщително продължил да пише сметките си, но не успял да скрие самодоволната си гордост от птицата. Мацуо седнал непоканен и бил подложен на лекция за синигерите. До момента Мацуо не обичал особено синигерите и освен това не знаел нищо за тях.
Това, че похвалил синигера като хубава птица, било интуитивно. И съдейки по самодоволните приказки на търговеца на дървен материал, интуицията не го била подвела. Наистина, Мацуо беше човек, чийто своенравен, всеотдаен метод на работа беше ценен заради странно изострената му интуиция. Компанията, за която работеше, беше голяма организация с интереси в почти всяка област, от различните видове машинна индустрия до минното дело, недвижимите имоти, банкирането, застраховането, транспорта и текстила. Мацуо нямаше точно определена позиция, нито имаше някаква специалност. Всичко, което правеше, беше да надушва перспективите на различни предприятия и да ги подлага на проучване. Въпреки че изглеждаше безполезен, той получаваше доста висока заплата. Беше, така да се каже, любознателен тип успял човек. Мацуо твърдеше, че не трябва да бъдеш алчен, а е добре просто да следваш интуицията си. Влагаше средствата си в купуване на керамика, антики и от време на време земя и къщи. Повечето от тях бяха късметлийски находки и той беше спечелил доста пари; но беше пълен непукист.
– Във всяка компания ли има някой като теб, човек-гадател? – беше го попитала Харуко, донякъде притеснена от положението на съпруга си в света на бизнеса.
Но Мацуо отговори спокойно:
– Може да има, наистина не знам. Но компанията няма намерение да ме пусне. Боят се, че ще отида другаде. И не обичам да ме сравняват с гадатели. Това, което правя, е вид изкуство.
Ако се следва твърде конвенционален метод, казваше той, необходимата интуиция се губи. Но въпреки увереността му в работата си, каква самотна фигура беше той в ежедневието! Може би това беше сянката, хвърлена от самотата на жена, която имаше такъв мъж за съпруг.
Пътуването му до Шиншу също беше с цел да надуши земя, която вероятно щеше да се превърне в курортна зона. Понякога, отбелязваше небрежно той, беше необходимо да вземе със себе си приятелка.
Очевидно мислейки, че Мацуо е друг любител на синигери, търговецът на дървен материал от Агемацу му описал самодоволно неща като конкурса за пеене в Мацумото. Жената чакала отвън, отегчена. Мацуо искрено помолил търговеца на дървен материал да му продаде синигера. Но последният упорито отказвал, твърдейки, че никакви пари няма да го накарат да продаде птицата.
Неспособен да се примири, дори след като излязъл от магазина, Мацуо спрял, обърнал се и се заслушал в песента на синигера.
След това, когато излезли от града и продължили известно време, търговецът на дървен материал ги последвал с велосипед. Щял да продаде синигера. Цената била трийсет йени. Въпреки че искал веднага да се върне и да купи птицата, Мацуо имал чувството, че ако я занесе у дома, Харуко ще разбере, че е имало жена с него. Въпреки че и двете места били в Шиншу, неговият бизнес бил в Северен Шинано, а не в Агемацу. Изглеждало добре да каже, че е предприел странично пътуване до Агемацу, за да види реката при Недзаме-но-токо, но Мацуо бил наясно, че подобно извъртане би било напълно неуместно и скоро би било разкрито. Той помолил жената да се грижи за синигера за известно време. Но жената имала нещо като антипатия към синигера и не се съгласявала. Забравил за търговеца, който го наблюдавал, Мацуо ѝ се молел като дете. Но жената проявила същата упоритост. Говорейки безкрайно само за синигера, Мацуо дори не погледнал фантастичните речни зъбери на Недзаме-но-токо.
Явно скоро след това се е разделил с жената. Със сигурност не било заради синигера. Той никога не оставаше дълго с някоя от жените си.
Мислейки, че при всички случаи това няма да продължи дълго, Харуко досега беше склонна да прощава на Мацуо безброй пъти, а и беше превърнала това в извинение за примирението си със съдбата. Но това също, като помисли човек безпристрастно, беше странно нещо. Отначало Харуко не можеше да повярва, че толкова много жени могат да се обвържат с мъж, който има жена. Въпреки това, дори след като детинската ѝ недоверчивост беше изчезнала, Харуко откри, че не е лесно да се разгадае защо тези жени се разделяха с Мацуо толкова бързо. Дали имаше някакъв голям дефект в Мацуо? Дали само тя, без да знае, че Мацуо не е човек, с когото някой трябва да бъде дълго време, продължаваше да живее с него? Тук дори не изглеждаше да има разлика между съпруга и прелюбодейка. И все пак никоя от онези жени, с които Мацуо се беше разделил, не се появи след това, за да предизвика неприятности в къщата. Според Мацуо дори след като са се разделили никоя от жените не е изпитвала неприязън към него. Самият Мацуо, разбира се, не можеше да каже нищо особено лошо за тях.
След като Харуко научеше за аферата, Мацуо идваше при нея и признаваше всичко по доста невинен начин. Вече беше обичай Харуко да слуша кротко и смирено. Но в такива моменти вътре в себе си тя отваряше широко тъжните си очи и се взираше в Мацуо.
Очевидно Мацуо успяваше да забрави без проблеми всяка жена, с която се беше разделил, но Харуко не можеше да забрави. И стана така, че Харуко помнеше добре жените, които Мацуо беше забравил. Сякаш бе задължение на Харуко да си спомня, а не на Мацуо. Може би подобни неща, не само във връзка с любовни връзки, се случват сред женените двойки. Но в случая с Мацуо изглеждаше, че нещата са отишли прекалено далеч.
При жените също, след като животът им се променеше, не се случваше така, че да запазят дълбоко в сърцето си спомена за връзката си с Мацуо. И самият Мацуо забравяше. Защо само наблюдателят, Харуко, запазваше мощно врязан в сърцето си спомен?
Мацуо беше страстно привързан родител. Не си лягаше, ако не гушне тригодишното им момиченце.
– Колко ще е ужасно, ако тя се окаже като теб – каза Харуко една вечер.
– Какво? Тя е момиче. Тя ще е наред.
– Преди да заспиш, имам една молба.
– Хм. – Мацуо вдигна сръчно детето и отиде до тоалетната. Наблюдавайки го отзад, Харуко усети, че я напушва смях. Как ли изглежда в дома на някоя друга жена, зачуди се тя.
– Ако бях с теб, можех да купя този синигер в Агемацу и да го донеса у дома. Следващия път ще отидем заедно.
Въпреки че каза това, когато Мацуо отиде в Никко, той взе някой друг със себе си.
Беше точно в началото на дъждовния сезон и малките планински птички пееха най-хубаво. Дори докато разглеждаше водопада Кегон, Мацуо слушаше само песните на червеношийките и синигерите. Дори докато ловеше сьомгова пъстърва в езерото Юноко, всеки път, когато запееше синигер, той отброяваше нотите в трелата му. Високата, ясна песен ехтеше красиво над езерото. Но нямаше птица, която да поддържа песента си със седем ноти. Никоя от тях не би могла да се сравни със синигера от Агемацу, област Кисо. Мацуо каза на Харуко за това веднага щом се прибра.
Мацуо си беше наумил след пристигането на гарата в Нико да се разхожда и да разглежда малките птички в магазините. Вече се беше здрачило и жената се оплака. В този град бяха много популярни белоочките. В един магазин, който Мацуо намери най-накрая, собственикът беше майстор на мебели по професия, но тъй като обичаше птиците, ги отглеждаше от малки пиленца и дори май ги изпращаше до Токио. В приличащия на барака магазин в края на една алея почти нямаше място за сядане. Имаше само три белоочки. Като каза, че те са по-интересна птица от синигерите, собственикът започна разговор за белоочките. Мацуо се приближи до една от трите клетки. Птицата вътре беше най-ценното притежание на собственика. Но Мацуо не беше впечатлен от нея толкова, колкото от синигера в Агемацу.
– Това не е толкова изящна птица – беше неговият коментар.
Собственикът, вероятно помислил Мацуо за ценител на птици, веднага намали цената. Мислейки, че може и да купи птицата, Мацуо помоли жената да се грижи за нея вместо него. Жената отказа, твърдейки, че това би било неудобство. След като беше накарана да върви през мъгливия дъжд и нейното раирано крепово кимоно се беше свило върху нея, сега тя беше в съвсем лошо настроение.
Дори когато говореше с Харуко за тези неща, белоочката от Нико и синигерът от Кисо не изглеждаха като оставили следа в сърцето на Мацуо.
Инцидентът със синигера от Кисо се беше случил в началото на есента на по-миналата година, а този с белоочката от Нико – в началото на лятото на миналата година. Малко след това Мацуо се беше разделил с жената, с която беше отишъл в Нико.
Някъде от началото на настоящата година по някаква причина Мацуо започна да наддава на тегло. Самият той беше много недоволен от това. Той имаше естествено кръгло лице и понастоящем, когато погледнеше малко надолу, това му придаваше двойна женска брадичка. Ушните му миди бяха пълни и месести. Клепачите му бяха пълни и нежни. Когато лицето му беше обърнато настрани, гледано отзад, навяваше някакво чувство на самота. Беше странно.
– Неестествено е да дебелея така. Мисля, че нещо не е наред с мен. – Поглаждайки вече изпъкналия си корем, Мацуо изглеждаше втрещен от възмущение.
– Пиеш твърде много саке. Ако се въздържаше малко...
Напоследък, помисли си Харуко, сякаш нямаше жени.
– Какво толкова? Ако реша, мога да отслабна. – Мацуо се усмихна. – Като стана въпрос за това, ти самата си надебеляла, нали, Харуко?
– Може и да съм... – Харуко погледна китките и скута си.
– Детето също е здраво. – Мацуо сякаш говореше на себе си.
Каква самонадеяност! Внезапно в Харуко се надигна възмущение. Тя затвори очи и го преодоля. Зачуди се колко ли ще се изненада съпругът ѝ, ако му каже, че едва ли е имало ден, в който да не си е помисляла да го напусне.
Внезапно, с лице на щастливо дете, Мацуо рече:
– Всички ми казват, че съм щастлив човек, че имам специален характер, но никога не съм мислил конкретно за добрите си страни. Сигурно затова ги имам.
– Може ли да е така? Нямаш ли прекалена увереност в себе си?
– Не чак толкова. Дори жените не ме уважават.
Харуко имаше чувството, че чува нещо необикновено.
Един ден в дъждовния сезон, докато Харуко подреждаше гардероба за дрехи, тя намери няколко мухлясали предмета. Тъй като изобщо не харесваше подобни неща, тя се зае да разчисти набързо съдържанието на гардероба, когато се обади посетител. Още преди гласа на посетителя, тя чу пеещия глас на малка птичка. Беше търговецът на дървен материал от Агемацу, област Кисо. Беше дошъл в Токио по работа, каза той, и беше донесъл със себе си синигера. По някаква причина Харуко беше по-объркана, отколкото би трябвало да бъде. Несъмнено търговецът на дървен материал разбра, че жената, с която Мацуо е бил при него миналата година, не е неговата съпруга. Но какво трябваше да си мисли, докато гледаше Харуко? Харуко рече, че съпругът ѝ е излязъл; търговецът каза, че е изминал целия път с птицата и настоя да я остави.
– Ако нямате полза от нея, ще бъда в Токио още два-три дни. Обадете ми се в странноприемницата ми и ще дойда да я взема.
– Да. Но съпругът ми е непостоянен. Той всъщност никога не е отглеждал птица.
Търговецът придоби озадачено изражение, сякаш смяташе, че Харуко не казва истината. Накрая Харуко му плати. Цената беше двайсет йени, с десет йени по-ниска, отколкото в разказа на съпруга ѝ.
Мацуо, който се прибра вечерта, се зарадва като малко дете на синигера. Не се отделяше от клетката.
– Наистина ли е онази птица? После си помислих, че може да е донесъл друга. Леко се притесних.
– Не, същата птица е. Няма съмнение – птицата е същата.
Четири-пет дни по-късно обаче дойде още един посетител, този път майсторът на мебели от Нико. Беше донесъл със себе си два синигера. Харуко, вече усмихната, покорно прие доставката.
Цената отново беше ниска.
Когато се върна от работа, Мацуо, мислейки, че чува пеенето на птицата, отвори небрежно вратата на клетката и двете птици излетяха.
– О Боже. Какво си направил?
Харуко незабавно слезе в градината и започна да гони птиците.
– Този вид птица не е добър. Не ги гони. – Тонът на Мацуо беше безгрижен.
Харуко безмълвно се вгледа за кратко в небето, където бяха избягали птиците. Тъй като Мацуо беше изрекъл думите си твърдо, без признаци на съжаление, тя не можеше да възрази. Дори усети в себе си леко чувство на уважение.
За Харуко беше странно, че в момент, когато съпругът ѝ изглеждаше забравил за неща като синигерите, както търговецът на дървен материал от Кисо, така и майсторът на мебели от Нико си бяха спомнили обещанията си и целенасочено бяха донесли птиците със себе си в Токио.
И за нея беше странно още, че именно тя, съпругата, се грижеше всеки ден за това малко птиченце, което заедно с другите две беше спомен от любовните връзки на Мацуо.
Веднъж, когато Мацуо беше излязъл, Харуко седна отстрани на клетката и се вгледа сериозно в миниатюрния синигер, дребен дори за малка птичка. Песента на тази високо ценена птица, ясна и висока, траеща толкова дълго, че чак беше болезнено, влезе право в сърцето на Харуко. Тя затвори очи и ѝ се отдаде. В нея сякаш отекна като стрела нещо, преминало от света на боговете в живота на нейния съпруг. Харуко кимна на себе си и усети как в очите ѝ напират сълзи.
Книгата „Най-добрите японски разкази“, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
