Всеки търси пътя към себе си по различен начин. Ървин Ялом избира за тази цел мемоарите. Прекрачвайки прага на 85-ия си рожден ден, той решава да сподели всичко радостно и тъжно в живота си. В своята автобиография той смело разкрива себе си пред читателите, влизайки в ролята на обект на собствените си изследвания.
Ялом разглежда отношенията си с хората, които са го изградили като личност, и разказва за срещите си с Виктор Франкъл, Роло Мей, Карл Роджърс и др. Освен това той открехва вратата към най-съкровените кътчета на душата си и ни допуска в личния си живот, в който централно място заемат съпругата му Франсис и трите им деца.
Преплитайки историите на най-запомнящите се пациенти със спомените си за приятелства, любов и разочарования, книгата ни позволява да опознаем Ървин Ялом като личност и да оценим подобаващо огромния му принос към психотерапията.
Спомените, описани в изчистен и ясен стил, ще ви разкрият какво го е направило такъв, какъвто е.
368 с. (от които 16 стр. приложение), мека корица: 27.90 лв.; твърда корица: 31.90 лв.
***
Откъс
Ако юноша като младия Ървин в разгара на криза на идентичността днес се обърне към мен за професионална психиатрична консултация с пояснението, че не може да се научи да чете на иврит (макар да е отличен ученик), бил е изгонен от неделното религиозно училище (при положение че никога не е имал съществени поведенчески проблеми), а освен това е консумирал първата си некашерна храна по път към учителя си по иврит, предполагам, консултацията ни би протекла по следния начин:
Д-р Ялом: Ървин, всичко, което ми разказа за твоята Бар Мицва, поражда в мен въпроса дали не се бунтуваш несъзнателно срещу родителите и културата си. Казваш, че си отличен ученик, винаги първенец в класа, и все пак в този важен момент, когато ти предстои да заемеш мястото си на мъж в еврейската общност, внезапно развиваш идиопатична псевдодеменция и си неспособен да се научиш да четеш на друг език.
Ървин: С цялото ми уважение, д-р Ялом, но не съм съгласен: това е съвсем обяснимо. Факт е, че съм много зле с чуждите езици. Факт е, че така и не успях да науча друг език и се съмнявам, че някога ще ми се удаде. Факт е, че в училище имам само отлични оценки с изключение на петиците по латински и четворките по немски. Факт е също, че ми липсва всякакъв музикален слух и не мога да повторя дори проста мелодия. Когато в час по музика трябва да пеем, учителят изрично ме инструктира само да си тананикам тихичко със затворена уста. Приятелите ме познават и са наясно, че е абсолютно невъзможно да изпея текста за Бар Мицва или да науча друг език.
Д-р Ялом: Но Ървин, нека ти припомня, че тук не става дума за научаване на език – вероятно не повече от пет процента от американските еврейчета разбират текста, който изпяват на Бар Мицва. Задачата ти не е била да проговориш иврит, нито пък да започнеш да разбираш иврит: единствената ти задача е била да научиш няколко тона и да прочетеш няколко страници на глас. Какво му е трудното? С тази задача всяка година се справят десетки хиляди тринайсетгодишни момчета. При това далеч не всички са отличници, а ученици с добър или среден успех. Не, пак повтарям, тук не става дума за остра фокална деменция: сигурен съм, че има по-добро обяснение. Разкажи ми повече за чувствата си по отношение на факта, че си евреин, и за семейството и културата си.
Ървин: Не знам откъде да започна.
Д-р Ялом: Просто изговаряй на глас мислите си – без да ги цензурираш, още щом влязат в съзнанието ти. Това ние, терапевтите, наричаме свободни асоциации.
Ървин: Свободни асоциации, хм. Просто да мисля на глас? Еха! Добре, ще пробвам. Да си евреин... Да принадлежиш към богоизбрания народ... Каква подигравка – аз богоизбран? Тъкмо напротив... нищо хубаво не съм видял заради това, че съм евреин... отвсякъде антисемитски коментари... дори господин Търнър, светлокосият червендалест бръснар, чийто дюкян се намира само през три магазина от бакалията на баща ми, ме нарича „еврейче“, докато ме подстригва... и Ънк, учителят по физическо, ми крещи: „Размърдай се, еврейче“, когато се опитвам без успех да изкатеря въжето, висящо от тавана на физкултурния салон. И срамът по Коледа, когато съучениците разказват какви подаръци са получили – в моя клас в основното училище аз бях единственото еврейче и редовно лъжех и се преструвах, че съм получил подаръци. Знам, че братовчедките ми Беа и Айрийн казват, че подаръците им за Ханука са коледни подаръци, но моите родители са твърде заети в магазина и не подготвят никакви подаръци за Ханука. Майка ми и баща ми недоволстват, че дружа с неевреи, дори не ми позволяват да водя у дома чернокожите си приятели, въпреки че аз редовно ходя на гости в техните домове.
Д-р Ялом: Така. Струва ми се, че от всичко най-много желаеш да се избавиш от тази култура и че отказът ти да учиш иврит за Бар Мицва и купуването на трейф по пътя към учителя по иврит са всъщност зов, силен зов: „Помощ! Помогнете ми! Моля, някой да ме избави от това!“
Ървин: Трудно е да ви оспоря. И родителите ми навярно са изправени пред ужасна дилема. Те искат животът ми да е различен и по-добър. Искат да успея във външния свят, но в същото време сигурно се страхуват от края на своя свят.
Д-р Ялом: Изразявали ли са го някога пред теб?
Ървин: Не директно, но виждам признаци за това. Например на идиш разговарят само помежду си. На мен и сестра ми говорят на своеобразен английски-идиш пиджин (със сестра ми го наричаме „англиш“), но определено не желаят да научим идиш. И са много потайни относно живота си в родината. За живота им в Русия не знам почти нищо. Когато се опитам да разбера точното местоположение на техния щетъл там, баща ми, който има прекрасно чувство за хумор, се шегува, че живеели в Русия, но понякога, наближала ли поредната сурова руска зима, те наричали Русия Полша. А какво казват за Втората световна война, нацистите и Холокоста? Нищо, нито дума! И по този въпрос винаги са мълчали. Същото мълчание цари в домовете на всичките ми приятели.
Д-р Ялом: Как си обясняваш това?
Ървин: Вероятно искат да ни спестят ужаса. Спомням си кинопрегледите след Деня на победата: лагерите и планините от трупове, разчиствани с булдозери. Бях в шок – бях съвсем неподготвен за това и се боя, че тези сцени никога няма да избледнеят в съзнанието ми.
Д-р Ялом: Знаеш ли как родителите ти желаят да се развие животът ти?
Ървин: Да – желаят да получа образование и да стана американец. Те слабо са познавали този нов свят: започнали са живота си в Съединените щати без каквото и да е светско образование... като се изключи курсът, необходим за придобиване на американско гражданство. Като повечето евреи, които познавам, те са „хора на Писанието“ и съм убеден; не, знам със сигурност, че са доволни винаги когато ме видят да чета книга. Никога, никога не ме прекъсват, когато чета книга. И въпреки това не виждам признаци, че самите желаят да се образоват. Вероятно осъзнават, че са пропуснали възможността – дългите часове тежък труд ги смазват. Всяка вечер са изтощени. Сигурно изпитват някаква смесица от горчивина и радост: работят усилено, за да мога аз да разполагам с лукса на образованието, но навярно си дават сметка, че всяка книга, всяка страница, които прочитам, ме отдалечават все повече и повече от тях.
Д-р Ялом: Все още си мисля за онези малки хамбургери от „Литъл Тавърн“ – това е била първата крачка. Нещо като сигналната тръба за началото на дългата битка.
Ървин: Да, поведох дълга война за независимост и първите бунтове бяха все с храна. Дълго преди въстанието на Бар Мицва аз осмивах еврейските закони за хранене. Тези закони са нелепи: в тях няма никакъв смисъл, нещо повече – изолират ме от американците. Когато ходя на бейзболен мач на „Вашингтон Сенатърс“ (стадионът „Грифитс“ е само на няколко пресечки от магазина на баща ми), за разлика от приятелите ми не мога да ям хотдог. Дори сандвичите с яйчена салата или сирене, които се продават в магазина надолу по улицата, са ми забранени, защото, както обясни баща ми, ножът, разрязал сандвича, може преди това да е рязал шунка. Аз обикновено възразявам: „Ще помоля сандвичът ми да не е разрязан.“ „Не – отвръщат майка ми и баща ми, – в чинията също може да е имало шунка. Трейф – всичко е трейф.“ Представяте ли си, д-р Ялом, какво е да слушаш такива неща на тринайсет? Това е лудост! Вселената е безбрежна, раждат се и умират трилиони звезди, на Земята всяка минута се случват природни бедствия, а моите родители ме убеждават, че Бог си няма друга работа и проверява ножовете по заведенията за някоя останала молекула шунка!
Д-р Ялом: Нима наистина разсъждаваш така още толкова млад?
Ървин: Винаги. Интересувам се от астрономия, направих си телескоп и когато погледна в нощното небе, съм поразен колко дребна и незначителна е ролята ни във всемира. За мен е несъмнено, че древните са се опитали да преодолеят усещането си за незначителност, измисляйки Бог, който смята хората за толкова важни, че зорко следи всяко тяхно действие. Струва ми се безспорно също, че ние се опитваме да смекчим истината за смъртта измисляйки рая и създавайки други подобни фантазии и приказки, които имат един общ мотив: ние не умираме, а продължаваме да съществуваме в друг свят.
Д-р Ялом: Наистина ли те занимават подобни мисли на твоята възраст?
Ървин: Занимават ме, откакто се помня. Но ги пазя за себе си. За да съм честен с вас обаче; ще ви доверя, че смятам религиите и идеята за задгробния живот за най-дълго поддържаната измама в света. Тя обслужва една цел – осигурява на религиозните водачи комфортен живот и смекчава страховете на човечеството от смъртта. Но за това плащаме висока цена – тя ни инфантилизира, прави ни слепи за естествения ред на нещата.
Д-р Ялом: Измама? Много си суров! Така оскърбяваш няколко милиарда човека.
Ървин: Но защо ме съдите? Та нали вие ме помолихте да правя свободни асоциации. Забравихте ли? Обикновено пазя всичко това за себе си.
Д-р Ялом: Напълно прав си. Наистина те помолих. Ти се съгласи. А сега те критикувам. Приеми моите извинения. Нека те попитам и нещо друго. Спомена страха от смъртта и задгробния живот. Какви са твоите лични преживявания със смъртта?
Ървин: Първият ми спомен е смъртта на моята котка. Бях около десетгодишен. Винаги гледахме в магазина две-три котки, които да ловят мишки и плъхове, и аз много си играех с тях. Един ден моята любимка – забравил съм името ѝ – бе ударена от кола и я открих да лежи до бордюра. Все още дишаше. Изтичах в магазина, взех от витрината с месо черен дроб (баща ми продаваше и месо), отрязах парченце и го оставих до устата на котката. Черният дроб беше любимата ѝ храна. Но тя не можеше да се храни и скоро затвори очи завинаги. Знаете ли, срам ме е, че съм забравил името ѝ и я наричам „котка“ – с нея сме прекарали много прекрасни, изпълнени с топлота часове: тя седи в скута ми и мърка шумно, а аз чета книга и я галя.
Колкото до човешката смърт, имаше едно момче в трети клас. Не помня името му, но мисля, че го наричахме „Л. И.“. Л. И. имаше много светла коса, вероятно беше албинос, и в кутията си за обяд носеше необичайни сандвичи, приготвени от майка му: например със сирене и туршия – преди не бях чувал да се правят сандвичи с туршия. Чудно как в паметта ти се запечатват такива странни подробности. Един ден Л. И. не дойде на училище, а на следващия ден учителката ни съобщи, че се е разболял и е починал. Това беше всичко. Не си спомням аз или децата от класа да реагирахме по конкретен начин. Но е необичайно, че си спомням лицето на Л. И. много ясно. Виждам го сякаш е било вчера – с удивеното изражение и светлорусата коса, подстригана по войнишки и щръкнала.
Д-р Ялом: И това е необичайно, защото...?
Ървин: Необичайно е, че образът му е толкова ясен. Странно е, защото не го познавах много добре. Мисля, че беше в класа ни само тази година. Нещо повече, беше болен от нещо и майка му го караше с автомобил до училище и обратно до дома, така че никога не сме се прибирали или играли заедно. С много деца в класа бях доста по-близък и въпреки това не си спомням лицето на никое от тях.
Д-р Ялом: А това означава, че...?
Ървин: Означава просто, че смъртта очевидно е привлякла вниманието ми, но аз съм избрал да не мисля за нея директно.
Д-р Ялом: Имало ли е случаи, когато си мислил за нея директно?
Ървин: Трудно ми е да кажа, но си спомням как веднъж, докато се разхождах из квартала след игра на флиперите в един магазин, ме връхлетя мисълта, че и аз като всички ще умра, като всички, които живеят сега или ще живеят някога. Не помня друго, но знам, че тогава за първи път си дадох сметка за собствената си смъртност, а също и че не съм способен да мисля за това дълго. Разбира се, на никого не съм го споделял. До днес.
Д-р Ялом: Защо „разбира се“?
Ървин: Живея много уединено. Няма на кого да споделя тези мисли.
Д-р Ялом: „Уединено“ означава ли „самотно“?
Ървин: О, да.
Д-р Ялом: Какво предизвиква в теб думата „самотен“?
Ървин: Представям си как карам велосипеда си в стария Солджърс Хоум, голям парк на десетина пресечки от магазина на баща ми...
Д-р Ялом: Винаги казваш „магазина на баща ми“, а не „дома ми“.
Ървин: Да, добро попадение, доктор Ялом. И аз току-що го осъзнах. Много се срамувам от дома си. Да видим какви мисли идват в съзнанието ми – все още правя свободни асоциации, нали?
Д-р Ялом: Точно така. Продължи.
Ървин: Сещам се за един съботен рожден ден, на който присъствах, когато бях на единайсет или дванайсет години. Празненството беше в една много луксозна къща, каквато бях виждал само в холивудските филми. В нея живееше едно момиче на име Джуди Стайнбърг, с което се бяхме запознали и поувлекли един по друг на един летен лагер – мисля, че дори се бяхме целунали. Майка ме закара до партито, но не можеше да ме вземе, защото в събота вечер в магазинчето има най-много работа. Затова след празненството до къщи трябваше да ме откара майката на Джуди. Чувствах такова унижение при мисълта, че двете ще видят коптора, в който живея. Затова помолих да ме оставят малко преди да стигнем нашия адрес, пред една скромна, но по-представителна къща и се престорих, че се прибирам там. Застанах на стъпалата пред входната врата и махах, докато се скриха от погледа ми. Но се съмнявам, че съм успял да ги заблудя. Става ми неловко, като си припомням този случай.
Д-р Ялом: Да се върнем към онова, за което говореше преди малко. Разкажи ми повече за самотните си велосипедни обиколки в парка Солджърс Хоум.
Ървин: Беше прекрасен парк с площ няколкостотин акра, доста пуст – с изключение на няколкото сгради за болни или много възрастни ветерани. Мисля, че карането на велосипед там е сред най-хубавите ми детски спомени... спусках се по дългите склонове на хълмовете, радвах се на вятъра в лицето си, чувствах се свободен и рецитирах стихотворения на висок глас. Сестра ми имаше лекции по викторианска поезия в колежа. След като издържа изпита, взех учебника ѝ и го четях и препрочитах, наизустявайки прости поеми с отчетлив ритъм като „Балада за Редингската тъмница“ на Оскар Уайлд, стихотворения от „Шропширски момък“ на Хаусман, като „Най-красивото дърво от всички е черешата“ и „Когато бях на двайсет и една“, четиристишия от „Рубаят“ на Омар Хаям в превод на Фицджералд, „Шильонският затворник“ на Байрон и стихове на Тенисън. Едно от любимите ми поетични произведения беше „Гунга Дин“ на Киплинг и аз още пазя грамофонния запис, който направих на тринайсет в един магазин за плочи близо до бейзболния стадион. От едната страна беше речта ми за Бар Мицва (разбира се, на английски език), а от другата противоположна страна беше рецитирането на „Гунга Дин“ и „Атаката на леката бригада“ на Тенисън. Да, колкото повече си мисля за това, с толкова по-голяма увереност мога да кажа, че онези мигове, докато се спусках по полегатите склонове и рецитирах стихове, са най-щастливите в живота ми.
Д-р Ялом: Времето ни скоро ще свърши, но преди да приключим, държа да ти кажа, че осъзнавам сериозността на положението ти. Намираш се на границата между два свята. Стария свят не разбираш и не уважаваш, но все още не съзираш вход към новия. Това поражда в теб силна тревожност и ще се нуждаеш от доста психотерапия, за да я превъзмогнеш. Радвам се, че реши да се обърнеш към мен – ти си съобразителен и съм убеден, че ще се справиш.
Книгата „Моят път към себе си“, от Ървин Ялом, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад"!
