Вълнуващ роман, който изправя един срещу друг двама от най-изявените творци на Ренесанса – Леонардо да Винчи и Микеланджело Буонароти в периода 1501–1505 г., когато и двамата живеят и работят във Флоренция. Леонардо е вече утвърден петдесетгодишен художник, докато Микеланджело е млад скулптор, почти неизвестен във Флоренция, макар вече да е създал своята „Пиета“ в Рим. Със своята пламенност и скромност Микеланджело печели поръчката на църковното настоятелство, която Леонардо е сигурен, че ще получи. От прочутия Камък на Ди Дучо той извайва това, което ще стане една от най-известните скулптури на всички времена: „Давид“. Точно когато Леонардо преживява тежко този неуспех, както и катастрофалните провали на няколко свои инженерни проекта, съдбата го среща със съпругата на търговеца на коприна Франческо дел Джокондо. Тя става негова муза и в стремежа си към постигане на съвършенство в изкуството той сътворява своя шедьовър „Мона Лиза“.
„Маслени бои и мрамор“ е роман за съперничеството между Микеланджело Буонароти и Леонардо да Винчи, довело до създаването на двете най-емблематични произведения на изкуството в цялата западна цивилизация.
***
„Творческият процес може да бъде изпълнен със съмнение в себе си, борба и чисто физическо усилие, а Стори описва тази драма с правдивост и проникновение. Удовлетворяващо четиво за любителите на изкуството и почитателите на историческата фантастика.“ – Буклист
***
„Ярко пресъздавайки бурния свят и яростния състезателен дух на ренесансова Флоренция, Стефани Стори пренася читателя в един от най-творческите и завладяващи моменти в историята на този забележителен град.“ – Уилям Е. Уолъс, автор на „Микеланджело: художникът, човекът и неговото време“
***
Стефани Стори: „За пръв път зададох въпроса, който ме вдъхнови за този роман, преди двайсет години, когато бях в колежа и научих, че Леонардо и Микеланджело са живели във Флоренция от 1501 до 1505 г. Историческите документи ни казват, че двамата открито не са се харесвали. Съвременници съобщават за шумни спорове между тях по улиците. Що се отнася до тяхното съперничество, историците на изкуството се фокусират върху състезанието с поръчаните стенописи, когато всеки от тях е нает да нарисува противоположна стена в кметството на Флоренция. Както се споменава в този роман, Леонардо бил нает да нарисува битката при Ангиари през 1503 г. Микеланджело бил ангажиран, след като завърши „Давид“, да нарисува битката при Кашина. Няколко месеца двамата работили един до друг в една и съща зала, но нито един от тях не завършил фреската си. В продължение на векове историците на изкуството тъгуват, че този велик двубой не е довел до нищо.
Но аз се запитах наистина ли не е довел до нищо? През годините непосредствено преди поръчването на стенописите Микеланджело е ваял „Давид“, докато Леонардо е рисувал „Мона Лиза“. Със сигурност не е съвпадение, че двете най-емблематични произведения на изкуството в цялата западна цивилизация са създадени в един и същи град по едно и също време. Възможно ли е да се повярва, че тези двама великолепни конкуриращи се творци не са се конкурирали? Тези привидно непобедими противници отвеждат всички нас до по-големи висоти, отколкото бихме могли да достигнем сами. Не е ли съвсем логично младият Микеланджело да е подтикнал застаряващия Леонардо да нарисува „Мона Лиза“ точно както Леонардо е подтикнал Микеланджело да извае „Давид“? Романът „Маслени бои и мрамор“ е моят опит да отговоря на този въпрос.“
Книгата съдържа 304 черно-бели и 16 цветни страници; твърда корица, 35 лв.
Откъс
Следвайки подканващия жест на Леонардо, Микеланджело огледа морето от мраморни фрагменти, осеяли работилницата на катедралата. Той търсеше камък с огромни размери, девствена белота и неописуем блясък, но нищо от тези отломки не приличаше на Камъка на Ди Дучо, който си бе представял. Леонардо направи крачка встрани и посочи към земята. Микеланджело видя само купчина камъни.
Като се наведе, Леонардо сложи ръката си върху дълъг, мръсен, сив камък, лежащ в локва кал.
– Това, млади приятелю, е Камъкът на Ди Дучо.
Когато Микеланджело погледна надолу към парчето скала, сърцето му прескочи един удар. Нащърбеният блок лежеше настрани, а наоколо растяха бурени. Камъкът изглеждаше твърде тесен, за да позволи направата на подходящата фигура, с дълбока вдлъбнатина от едната страна и назъбена издатина, стърчаща грозно от другата. Повърхността беше изветрена от десетилетия излагане на слънце и дъжд. Колкото по-дълго стоеше мраморът на открито, толкова по-крехък ставаше и този скален блок изглеждаше напълно вероятно да се строши само ако го чукнеше с длетото. Той дори не приличаше на мрамор. Наскоро добитият мрамор беше бял и еластичен и пееше хорови химни, а тази плоча беше сива и безжизнена. Микеланджело коленичи и докосна камъка, надявайки се да усети животът да напира отвътре. Не усети нищо.
Вдигна поглед към другите художници, които мрачно кимнаха. Той потръпна, осъзнавайки, че вероятно са се оттеглили само защото са смятали, че е невъзможно да се извае нещо ценно от този разрушен блок. Те биха предпочели да видят как Леонардо се проваля, отколкото да се провалят самите те.
– Е, а вие какво ще правите с него? – попита Микеланджело.
– Ще добавя още камък – отвърна Леонардо с вбесяваща логика. – Нов блок за главата, повече за ръцете, допълнителен мрамор за краката. Това е единственото възможно решение.
Микеланджело разгледа изложените рисунки на маестрото и странния мъж, носещ искрящ прилепнал костюм и маска, който се поклащаше механично. Приличаше повече на представление, организирано от придворен шут, отколкото на сериозно участие в художествен конкурс.
– Той ще направи дракон – каза Содерини. – Това е много по-впечатляващо от още една статуя на още един човек.
Микеланджело рязко вдигна глава.
– Нищо не превъзхожда човека. Ние сме най-великото Божие творение. Като почитаме човека, ние почитаме Бог.
Сянка на безпокойство се плъзна по лицето на Джузепе.
– Почакай. Херкулес е бил римски полубог, нали? Езически герой...
– Да. Езически. Не е за църква – каза натъртено Содерини. – Нещо повече, драконът на Леонардо ще се движи и ще издишва огън.
Микеланджело сбърчи чело. Правилно ли беше чул?
– Да се движи и да издишва огън? Това е невъзможно.
– Може би за теб. Не и за мен. – Леонардо посочи рисунките си. – Вече проектирах устройството, което може да привежда в движение този дракон стотици години. Ще използвам механизъм, подобен на часовник.
Буонароти поклати глава.
– Механиката няма значение. Мраморът не е достатъчно здрав за такъв вид движение. Твърде мек е. Ще се разбие.
– Тази скала – каза Леонардо, като седна върху Камъка на Ди Дучо – е крехка от петдесетте години излагане на природните стихии. Повредена е от десетки неуспешни опити.
– Точно така – съгласи се Микеланджело.
– Единственото решение е да се добави допълнителен материал. Това, което предлагаш – един колос без добавяне на повече мрамор – е похвална, но безполезна идея.
– Може би за вас, не и за мен.
– Прицелил си се твърде високо, момчето ми – високомерно каза маестрото.
Микеланджело помисли върху думите му.
– Смятам, че по-голямата опасност за повечето от нас не е да се прицелим твърде високо и да не успеем, а да се прицелим твърде ниско и да улучим целта.
– Обявих го за безнадежден – каза Леонардо, като се изправи и изтупа праха от туниката си. – И ти също според изражението на собственото ти лице, когато за пръв път видя това нещо.
Беше истина. Той също си го беше помислил. И все пак, въпреки че беше увреден и грозен, камъкът заслужаваше шанса да докаже качествата си.
– Няма нищо, което може да измисли дори най-великият художник, което вече да не съществува в някой мраморен блок – каза Микеланджело, коленичи и сложи ръка върху скалата. – Този камък ще ми каже какво вече живее в него. Всичко, което трябва да направя, е да дялам, докато стигна до кожата, и да спра. – Скулпторът затвори очи и притисна върховете на пръстите си към фината зърнеста повърхност на мрамора. – Били ли сте някога влюбен, маестро Леонардо?
– Познавам любовта – отговори Леонардо с отбранителен тон.
– Ние, творците, сме като влюбените, нали? – Микеланджело прокара пръсти по грапавия камък. – Първоначално сме плахи, скептични относно това, което можем да открием под повърхността, но колкото повече време прекарваме с обекта на нашето желание, толкова повече започваме да го разбираме. Откриваме неговите недостатъци, но и неговите способности. И когато се свържем, сърцата ни бият в един такт, а когато говорим, гласовете ни излизат от една уста. Чрез любовта ние водим диалог със собствените си души. – Скулпторът отвори очи и се взря в сивия камък. – Любовта не се поддава на планиране, нали? Няма логика, нито отговор, нито стих, които да я пресъздадат. Но в един миг я усещаме – пулсиране в главата, надолу по врата, в пръстите. И ние не знаем защо или как се е озовало там, но то съществува благодарение на нас, въпреки нас. Не знаем какво е. Не знаем и в самия акт на незнанието ние чувстваме всичко.
– Емоция без интелект е хаос – усмихна се подигравателно Леонардо.
– Хаосът се превръща в красота. Това е изкуство. – Той се взря в златистите очи на маестрото и мълчаливо се закле, че ще издържи този поглед, дори Дантевият ад да започне да го следва по петите.
Леонардо погледна настрани.
Джузепе Вители махна с ръка на членовете на Операи, Синьорията и вълнената гилдия да преминат към обсъждането.
– Някога Леонардо извайвал ли е сам мраморна статуя? – попита той.
– Както се говори – обади се един градски съветник, – ако искаш нещо да бъде направено навреме и в рамките на бюджета, не кани маестро Да Винчи.
– Чакайте, чакайте – протестира Пиеро Содерини. – Чезаре Борджия и неговата папска армия заплашват нашите граници. Той е тръгнал към Сиена, за бога. А Пиеро де Медичи винаги крои интриги. И насред тази сериозна опасност искате да оставите непознат, неопитен младеж да отговаря за създаването на символ, който да вдъхнови цяла Флоренция?
– Мога да го направя – заяви Микеланджело с възможно най-голяма увереност. – Знам, че мога.
Леонардо изсумтя презрително.
– Той поне има кураж – подхвърли някой.
– Един колос би бил впечатляващ – включи се друг.
– Маестро Да Винчи казва, че не е възможно. Ами ако младежът се провали?
Микеланджело затаи дъх. Това беше моментът, който щеше да реши всичко.
– Тогава ще бъде евтина грешка – заключи Джузепе Вители. – Всички, които са за това да възложим работата на Леонардо да Винчи.
Само Содерини вдигна ръка.
– Тук нямате право на глас, Содерини – измърмори Джузепе. – Всички ли са за Буонароти?
Всички членове на настоятелството, Синьорията и Гилдията на вълната вдигнаха ръце.
Сърцето на Микеланджело спря за момент. Възможно ли беше?
– Микеланджело Буонароти, Камъкът на Ди Дучо е ваш – обяви Джузепе Вители. Той хвана ръката му и я разтърси енергично. – Катедралата очаква да сътворите красива статуя за нейната фасада.
Докато доброжелателите се тълпяха около него, ушите на скулптора се изпълниха с шума на морски прибой.
– Поздравления! Buona fortuna – приветстваха го неговите привърженици, като го потупваха по гърба и стискаха ръката му.
Микеланджело почти не усещаше докосването им и не чуваше гласовете им. Те звучаха отдалече, сякаш беше в затворена с тапа стъклена бутилка. Всичко се случваше твърде бързо. Той едва си поемаше дъх.
Приятелят му Граначи го прегърна сърдечно.
– Splendente. Направи го.
Другите художници пристъпиха напред, за да поднесат поздравленията си. Андреа дела Робиа, Пиетро Перуджино, Джулиано да Сангало, дори Давиде Гирландайо – братът на учителя на Микеланджело Доменико Гирландайо, мир на душата му. Давиде винаги бе завиждал на таланта на Микеланджело, но в този ден той го аплодира, сякаш винаги бе подкрепял по-младия мъж.
После Ботичели обхвана лицето му с набръчканите си кокалести ръце.
– Бог да те благослови, синко – каза застаряващият майстор, взирайки се в очите на Микеланджело, сякаш се опитваше да му предаде част от своята сила и знание.
Когато Ботичели най-накрая се отдалечи, Микеланджело се обърна да поздрави друг почитател, но вместо това се изправи лице в лице с маестро Да Винчи. Той имаше стоическо изражение на лицето, ала в очите му пламтеше гняв. Скулпторът се опита да се поклони почтително, но не можа да помръдне. Дори дишането му спря.
– Буонароти – каза Леонардо. – Ето една приказка за размисъл. Едно магаре заспало върху замръзнало езеро, но топлината на тялото му разтопила леда, така че магарето се събудило от студена нежелана баня. – Очите му се плъзнаха от изцапаното лице на Микеланджело към калните му крака и обратно към лицето. – Като погледнеш назад, може да откриеш, че вече си започнал да топиш леда, тъй като този жалък камък, без съмнение, ще бъде краят на твоята кариера и на твоето име. Завинаги. – Той се обърна и излезе наперено от работилницата, а костюмираният му помощник го последва, влачейки всичките материали.
Докато зрителите продължаваха да го поздравяват, нова емоция се надигна в гърдите на Микеланджело, сблъсквайки се с радостта и гордостта му. Това бе прилив на безспорен страх. Леонардо беше прав. Камъкът на Ди Дучо беше негов, което означаваше, че отговаряше за мълчаливо мъртво парче боклук, вързано като котва на шията му.
Микеланджело сложи ръката си върху камъка и го потупа като измъчен ранен кон, като прошепна:
– Надявам се, че си с мен.
Изчака отговор от мрамора, но не чу нищо.
Книгата „Маслени бои и мрамор“, от Стефани Стори, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
