„В многолетната история на България е имало исторически превратности и изпитания, след които народът ни е оставал беззащитен и подчинен на поробители друговерци. Единствена опора на онеправданите хора са били българските манастири. Тяхна е заслугата за опазването на българщината, писмеността и националното ни достойнство като народ. Те са били нашите университети, консерватории, художествени академии и духовни огнища, в които са се изявявали талантливи зографи, учители, марангози. Ако се запознаем с историята на нашите манастири, ще се почувстваме богати и щастливи, защото ще можем да предадем познанието на своите деца, а те – на техните. Така България ще пребъде. Амин!“ – Христо Шанов
808 с., твърда корица;
Откъс
Възникване на манастирите
В настоящия си труд съм се опитал да събера всичко знайно и написано за манастирите в границите на съвременна България. Много други манастири поради превратностите в историята ни са останали извън пределите на България.
За да бъде въведен читателят в темата, трябва да направим известна ретроспекция назад във времето, свързана с появата на християнския култ и храмовете, които са го обслужвали. Разпространяването на всичко, отнасящо се за Богочовека Иисус Христос с неговите проповеди и чудеса, се дължи на неговите ученици и първоапостоли. Така например в известната книга „Деянията на светите Апостоли“ пише, че по време на второто си благовестническо пътешествие през 51 г. свети апостол Павел и неговите съратници основали църкви във Филипи (северно от Кавала), в Солун, Коринт, Атина и Верея. По-късно, през ІІ в., християнски центрове и църкви възникнали във Филипопол, Берия, Деултум, Анхиало, Одесос и още много селища, където проповядвал апостол Карп. Също през ІІ в. в Одесос се подвизавал апостол Амплий, вероятно ученик на апостол Павел. Това понятие „църква“ може да се тълкува като общност с участието на траки, гърци, илири и легионери от източните римски легиони, които са основали религиозни общини. Защото група хора, обединени от една вяра, вярващи в един бог, събрали се в едно открито или закрито пространство, също образуват „църква“. Вече материалното изражение на тази „църква“ се възприема като „дом Божи“, или храм. В едно много по-ранно време църквите са били предшествани от катакомби и мартириони. Това се отнася най-вече за времето на криптохристиянството и периодите на иконоборството.
Първите класически християнски храмове били построени в края на ІІІ и началото на ІV в. главно в Египет, Сирия и Палестина. Благоприятна предпоставка за това е бил едиктът от 313 г. на император Константин І Велики и неговия съимператор Литиний, известен като Медиоландски едикт, с който са обявили християнството за равнопоставено с другите съществуващи религии. Към това трябва да добавим и едикта на Теодосий І Cunstos ponulos от 380 г., с който императорът обявява християнската религия за официална в Източната Римска империя (Византия). Според свидетелството на Евсевий Памфила още през 311 г. император Максимилиан (305–313) и Константин (306–337) издали рескрипт, с който разрешили на християните да строят църкви за своите духовни потребности. Така през ІV в. в Балканските провинции на Източната Римска империя не само се появяват, но и значително нарастват като брой християнските храмове.
Епископите като водачи на църковните общини са имали власт, „дадена им от Бога“. Те са били смятани за приемници на светите апостоли. Епископски центрове още в първата половина на ІV в. стават Сердика и Марцианопол (Девня). По време на Никейския (325) и на Константинополския вселенски събор се изработва и допълва Символът на вярата (Символ верую) с неговите 12 члена, които стават основополагащи на християнското вероизповедание. Триединството и Боговъплащението станали основни догми в християнското учение. Бог е единосъщ, но се изявява в три лица: Бог Отец (Безначално и Първоначално), Син Логос (Слово), Свети Дух – животворящо начало. Това било формулирано от Василий Велики (330–379).
В храмовото пространство тази догма за триединството е основополагаща и затова трансцендентният образ на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Св. Дух, се повтаря подобно на трите чина – оглашени (каещи се, вярващи, т.е. приелите Светото кръщение, и свещенослужителите). Те са образно представени чрез трите части на храма – нартекс, наос и олтар, както и чрез трите деления на олтарното пространство – протезис, бема и диаконикон. Това троично деление се възприема още като тяло, душа и дух.
Най-ранните манастири се появили като общежития в Египет и Сирия и се наричали ценобии, населени с монаси, отделили се от светския начин на живот. Първоначално тези ценобии били в пустинни места, пещери, катакомби, ермитажи, като монасите обитавали малки килии при строги ограничения на живот. Службите в църковните храмове се провеждали според установения Типикон (служебен устав). По време на литургия се извършвала Евхаристия (причастие), т.е. приобщаване с Бога, чрез вино и нафора към всичко, което съществува чрез Христос в Светия Дух.
За първоосновател на анахоретското ереметично монашество се смята Антоний Египетски, роден през 251 г. в заможно семейство. Като загубил родителите си, раздал имуществото на бедните и се заселил в една гробна пещера на десния бряг на р. Нил. Започнали да идват посетители и той се принудил да се премести по-навътре в пустинята до изоставена крепост, където започнал да плете кошници, за да се препитава. Така прекарал 20 години. Около него се събрали съмишленици и се основало Братството Авва. Според житиеписците му през 305 г. Антоний създал първата монашеска общност. Живял в пустинята 85 години и починал на 105 години.
Първоначално монасите живеели като отшелници, но с времето започнали да се обединяват в койновита (общежития), или киновии. Съвременникът на Антоний – Пахомий Велики (292–348), положил основите на киновиалното (общежитийно) монашество. Първите киновиални манастири възникнали в областта Тиваида по долината на р. Нил. Пахомий написал монашески устав, известен като Пахомиев устав. В него се съдържали няколко основополагащи елемента. Когато монасите обитават в една сграда с храм и обща трапезария, оградени със стена, това място се нарича манастир. Струпването на няколко килии в определен периметър се наричало лавра. По-късното понятие за лавра се отнасяло за главния манастир на едно съзвездие от по-малки манастири, каквито се появили примерно в Атон. Няма данни колко манастира е създал Пахомий приживе в Тиваида, но се знае, че там е имало около 7000 монаси. Век по-късно техният брой достигнал към 50 000 човека. По идея на Пахомий Велики сестра му Мария създала първия девически манастир. Подобно на Пахомий манастири създали духовниците Григорий Ниски, Григорий Богослов, Ефрем Сирин в Сирия и Василий Велики в Кападокия. Василий смятал, че манастири трябва да се строят не само в пустинни места, но и в градовете и малките селища, към които да има сиропиталища и болници, в които да се проявява милосърдие. Майката и сестрата на Василий Велики също създали девически манастир в Кападокия в близост до Понт, където бил манастирът на Василий.
Манастирската богослужебна практика се базирала на опита на сирийско-палестинското монашество, представено най-последователно в лицето на Теодор Студит (759–826). Като игумен на Студийския манастир той се водел по богослужението, практикувано по реда на Ерусалимския устав на манастира „Св. Сава“ там, или по устава на Евтологий от ІХ в. Този начин на монашеско богослужение продължил до началото на ХІІІ в., когато песенното последование от катедралите на столичната служба окончателно отстъпило на т.нар. неосавитски литургичен синтез, т.е. на манастирското богослужение. Под влияние на това манастирско богослужение се засилил символизмът на ритуала при литургиката. Тук трябва да отбележа, че през ІХ–Х в. във византийското богослужение имало две практики – катедрална и манастирска. Двете практики не само нямали принципни противоречия, но и допринасяли за многообразието на християнските ритуали в империята. Манастирското византийско богослужение, повлияно от Студийския устав, прониква в България още в края на ІХ–Х в. Дотогава специфичната характерна архитектура на църквите била базиликата. Прототип на базиликата била римската гражданска базилика, която представлявала обществена съдебна зала, символ на присъствието на Христос като „Праведен съдия“. След края на ІХ и началото на Х в. кръстокуполната църква започнала да измества базиликата.
Трябва да се отбележи едно явление в развитието на християнството, което не само създало големи догматични промени, но се отразило и в развитието на църковната християнска история. Става дума за ранната и късната изява на икономахията (иконоборството). Обикновено начело на икономахията заставал императорът (василевсът), който налагал репресии към иконофилите. Били забранени всякакви дискусии за иконите. Няма да се спирам как се зародила тази ерес, но ще спомена имената на няколко владетели иконоборци. Гонител на християните е бил император Деций (238–252). След 302 г. такъв станал и Диоклетиан. Иконоборци са били Лъв ІІІ (717–741) и Константин V. При Константин V много манастири в Константинопол били превърнати в казарми или просто били разрушени. Около 50 000 монаси избягали в Южна Италия, Сирия и Палестина, където построили нови манастири. Тогава са възникнали житията на загинали за вярата монаси и култът към канонизираните като мъченици и светии. Синът на Константин V – Лъв ІV Хазарски, продължил политиката на баща си и също се наредил в списъка на християнските гонители. За кратко на императорския престол се качил Лъв V Арменец, също иконоборец, но бил убит от бойния си другар Михаил ІІ в църквата „Св. София“ в Константинопол. Синът на Михаил ІІ, Теофил (829–842), също бил иконоборец и през 833 г. издал едикт за закриване на всички манастири в населените места. По негово време обаче в двореца Магнаур била основана прочутата Магнаурска школа. След неговата смърт през 843 г. императрица Теодора свикала църковен събор и отново наложила култа към иконите, а анатемите срещу иконоборството били събрани в сборника „Синодик в неделята на православието“. Император Никифор Фока (963–969) забранил строежа на нови манастири, както и дарения в пари и имоти за съществуващите такива, но разрешил да им се подарява само добитък.
Трябва да отбележим делата и на иконофилите, като император Роман ІІІ Аргир (1028–1036), при когото били построени много църкви и манастири. Щедър дарител на манастирите бил и император Константин Х Дука, от когото са запазени няколко грамоти за манастира „Нова“ на о. Хиос. През ХІ в. Особено щедро били обдарени Атонските манастири Иверон, Лаврата „Св. Атанасий“, както и манастирът „Неа моне“ на о. Хиос от император Константин Мономах (1042–1055).
Българите приемат християнството по времето на княз Борис-Михаил. Точната дата на покръстването е намерена в надпис в албанското село Балши – 6374 г. от сътворението, или 1.ІХ.865–31.VІІІ.866 г. На проведения от 5.Х.869 до 28.ІІ.870 г. Константинополски събор присъствали и български пратеници.
Основите на Българската православна църква (БПЦ) били поставени на 4.ІІІ.870 г., когато след седемте съществували дотогава архиепископии се обособила осма – българската. Предишните били Синайската, Грузинската, Константинополската, Кипърската, Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската архиепископия.
Книгата „Манастирите на България. Манастири, манастирища, скитове, метоси и епископски резиденции (IV-XXI век)“, от Христо Шанов, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
