„Литургия за Илинден“ е крайъгълният камък на нейния творчески път на опознаване на собственото си духовно родословие като „борец срещу времето си“ по израза на Ницще. В конкретния случай тя смяташе Македонския въпрос за първопричина на трагичната политическа история на България през ХХ век, а и на революционния опит и неговите братоубийствени последствия.
Тя не се обръща към историческото минало да изпълни дълг, но като писател и творец „да не остави свят човешки опит неоплакан и непредаден на наследието“, което трябва на свой ред да отстоява човешкото достойнство с истина и дух през безброй поврати и миражи.
Пресъздавайки една неповторима личност, четника Дилбер Танас, авторката същевременно разкрива и същественото за едно цяло поколение: въпросите и стремленията, които са създали и владели неговия мироглед. Житието става тогава образ на духа на една епоха, но също и огледало за размишление на идещите – да опознаят подбудите на сърцето си и да се научат на мъжество и издръжливост дотолкова, доколкото всяко поколение самò открива и отстоява собственото си духовно родословие и идеали.
Елица Бъчварова
Според Тончо Жечев романът „се отличава със своята парлива актуалност във връзка с опитите за фалшифициране на фактите от историческото минало на нашия народ, на националноосвободителното движение на българите от Македония в края на миналия и началото на сегашния век, с недвусмислената си и страстна позиция спрямо посегателствата към нашето историческо наследство.
Свобода Бъчварова тръгва към своята тема със солидна историческа екипировка, на интелектуално всеоръжие, с душевно сродство и съучастие с цялото онова вълнение, което обзема човека, когато се докосва не просто до историята, а до живота и съдбата на своите, на бащите и дедите си, на своя род. Произведението не е хладен исторически роман за отдавна минали времена и събития, а роман себепознание, роман за историята, чиито рани още по-остро чувстваме днес, история на нашите души.
288 с., твърда корица, 25 лв.
Свобода Бъчварова (1925–2012) е българска писателка, кинодеец и журналист. Дете е на емигранти от многострадална Македония. Потомствена възпитаница и житейски изпитана във възрожденските идеали на своите деди и родители, тя цял живот се старае да живее по човешки, т.е. да осмисля житейския опит и да преодолява илюзиите и заблужденията на епохата си, които съпътстват този мъчителен процес на „помиряване със света, където човек се ражда случаен пришълец и, доколкото е неповторима личност, си остава странник до край“ по думите на Хана Арент.
Откъс
Първа глава
Пороят отминава, пясъкът остава.
Балканска поговорка
Следобед горещината стана нетърпима. През цялото лято не бе паднал дъжд. Хълмовете около града пожълтяха, сякаш настъпваше есен. Само боровата горичка над Ловния дом зеленееше като самотен остров. Планинската река почти пресъхна. Последните групи боси деца, забързали се към плувния басейн, се източиха по дървения мост при черквата. Градът замря.
От асфалтираната улица при Военния клуб на площада излезе един висок мъж. Макар и стар, ходеше изправен като топола. Лицето му, продълговато и с тънки черти, напомняше за минала красота. Но то бе запазило в израза си нещо свежо и юношеско. Гъстите му прави, току-що сресани коси, все още влажни, имаха тъмен оттенък. На тила му стърчеше кичур. Старецът от време на време го приглаждаше с длан. Дългите му сухи ръце сякаш стигаха до коленете, а дочените му дрехи, скъсени от честото пране, подсилваха това впечатление. Старомодните му обувки, високи до глезените, с остри върхове и широки ластици отстрани, изглеждаха съвсем нови, понеже старецът ги обуваше рядко. Но това, което привличаше най-силно вниманието, бе походката му. Той стъпваше леко, безшумно, като горско животно, с някаква неуловима напрегнатост, сякаш ей сега нещо ще се случи, обаче той е напълно готов и няма никак да се изненада...
В средата на площада се издигаше висок паметник, покрит с платно. Не можеше да се разбере какво представлява. Това бяло привидение правеше горещината да изглежда още по-голяма.
Старецът спря при паметника, попипа с ръка изправената на него дървена стълба и за миг погледна нагоре. След това тръгна към двуетажната сграда, където се помещаваше редакцията на местния вестник. Пред витрината със снимки седеше възрастен семкаджия. Количката му стърчеше отсреща на тротоара. Покрил си бе главата с носна кърпа и дремеше. Старецът го поздрави и продавачът веднага скочи от уважение. Донесе му стола от количката и сложи носната си кърпа върху седалката. Старецът го попита дали е виждал около паметника някакви човеци с чанти, но той не бе виждал. Тогава седна на стола и мълчеше. Семкаджията не се опита пръв да го заговори, тъй като беше по-млад и смяташе това за неприлично. Старецът седеше с изправена снага и вдигната глава. Въпреки горещината нито един мускул на лицето му не трепваше. Само през притворените клепки живите му черни очи внимателно наблюдаваха целия площад.
Комисията по приемане на паметника го бе извикала да си каже мнението. Той, Дилбер Танас, бе може би единственият останал жив, който познаваше големия национален герой. Инак не би дошъл. Смяташе това за политика. Според него нямаше нищо по-кално от политиката. Но в случая се касаеше за Гоце Делчев и той отиде, защото смяташе, че е длъжен да отиде. Пристигна в точно определения час и чака дълго, седнал на стола.
Комисията дойде чак когато лек ветрец подухна от планината и хората се раздвижиха по улиците. Трима мъже с чанти в ръка застанаха под паметника. Старецът им се представи. Скулпторът, един младеж с къдрави коси, се покачи на стълбата и отмахна платното. Старецът внимателно разгледа паметника. След това четиримата отидоха в долния салон на читалището, където бе хладно и полутъмно. Седяха на самата сцена около голяма маса, покрита с червено платно. Председателят на комисията го попита дали харесва паметника. Като помълча малко, старецът каза, че след Ботев и Левски нашият народ не е имал по-голям герой и затова го одобрява. На останалите въпроси не отговори, сякаш не ги е чул. „Повеке прилича на баща му – си мислеше старецът. – Дедо Никола Делчев бе такъв намръщен. Гоце беше засмèян човек. Той беше... беше... херувим!“ Старецът въздъхна облекчено, доволен от сравнението. Имаше забележки и по облеклото. Прилича малко нещо на турски пандурин с това кебе и тая пушка. В неговия спомен Гоце беше облечен с цивилни шаячни дрехи и изглеждаше като селски учител. Револверите си носеше под палтото на кръста. Дали ако им кажа, ще бутнат паметника, помисли старецът и това го ужаси.
Комисията и скулпторът извадиха от чантите документацията и разговаряха помежду си, като съвсем забравиха Танас. Той търпеливо продължаваше да седи на края на масата. Помисли какъв би искал да бъде паметникът и реши накрая, че този е най-добрият. Хората трябва да се гордеят с Гоце, а не да го жалят. На паметника той трябва да е силен и страшен. Но старецът го жалеше и си го представяше убит при Баница. Виждаше трупа му, обърнат към неговите другари, които се сражаваха с аскера, принудени цял ден да гледат застиналото му лице, изкривено от мъка и с широко отворени очи... Идеше му с глас да се разплаче, но се сдържа заради комисията. Тогава, за да се успокои, почна да мисли за Гоце като жив...
... Тримата вървяха цяла нощ и на разсъмване стигнаха над село Нивѝчане. Гоце им беше писал писмо. „Побратими мои, имам една работа за вас. Ще ви чакам при нивѝчанските колиби.“ Но куриерът не знаеше къде точно е Гоце. Остави ги на поляната и слезе в селото, за да намери дядо Танас Нивѝчанлията. Самият Танас бе чувал много за него. Наричаха го „ключът на Македония“, защото цялото оръжие минаваше през неговите ръце. Казваха, че живее в селото като мирен човек и турската власт не се съмнявала в него. Селяните го слушаха като Господ и помагаха целокупно на Организацията. При нужда имаше чета от трима души, овчари като него. Нивѝчанлията пристигна съвсем тихо и незабелязано. Видяха го чак когато спря при тях на поляната. Винаги се явяваше внезапно, сякаш изникваше от вдън земя. Пушката, която носеше под мишница, готова за стрелба, издуваше овчарския му ямурлук. Имаше голяма до пояса кестенява и къдрава брада. Стоеше мълчалив и спокоен и на Танас, който за пръв път го виждаше, му заприлича на свети Илия от черквата в родното му село.
Вървяха цялата нощ и само веднъж спряха, за да хапнат малко хляб. На разсъмване стигнаха при колибата, където бяха отседнали Гоце Делчев и другарите му. Зарадва им се много. Като се усмихваше, прегърна всеки поотделно. Особено обичаше Танас, защото бе от родния му край Кукуш и най-младият от събраните тук четници. Искрено му се радваше. Танас бе хубав като момиче. По лицето му нямаше още брада. От години не стрижеше косите си и те растяха дълги. Когато си сваляше малката черна шапчица, те се пръсваха по раменете му.
– Добре дошли, побратими – каза им Гоце.
– Добре заварили, баче Гоце – отговори Танас и за тримата, въпреки че беше най-млад, но имаше четнически опит и се смяташе за техен водач.
– А ти, Танасе, как си?
– Като одран заяк, баче Гоце. Комита без пушка е одран заяк.
Танас нямаше пушка, а само един голям револвер „Карадаг“, който грижливо пазеше и почистваше.
– Да му дадем пушка, а? – обърна се Гоце към Нивѝчанлията.
Танас погледна мълчаливия мъж с голямата къдрава брада. Разбираше, че сега се решава нещо много важно в живота му.
– Дедо – рече Танас, – цел живот нема да забрава тая добрина! – И се наведе да му целуне ръка.
Но старият човек си изтегли ръката. Танас се изпоти от притеснение. Сред четниците нямаше нищо по-срамно от невъздържаността. Чак след няколко часа се успокои. Беше сигурен, че няма да има пушка, и реши, че пищовът му е много добър. Живот и здраве, все един ден щеше да се намери пушка и за него. Тогава ще я занесе на майстор да я украси цялата в седеф и сребро. Мечтите на Танас бяха съвсем определени. Да има покрита манлихера, два нагана, хубави захлупващи се опинци, дебело вълнено кебе, боядисано с орехова шума, което да го запази от студ и вечер да се покрива с него; и бяла вълнена фанела, оплетена от власите в Кожух планина; и пояс дълъг, да ти се замае главата, докато го навиеш на кръста. Ризата да е бяла, копринена, с широки ръкави, които да привърже на две места – над лакътя и на китката; и синьо елече, и още много други неща... Но той на никого не говореше за това. Вечер, легнал на голата земя, преди да заспи, изброяваше всичко, което би искал да има. Понякога бе скромен, а друг път даваше пълен простор на мечтите си. Тогава прибавяше и бинокъла, и дългата френска кавалерийска сабя.
Вечерта се събраха около огъня. Опитаха се да научат от Гоце какво им предстои. Но той не им каза. Никога не говореше, преди да му дойде времето.
От мрака излезе дядо Атанас Нивѝчанлията. Освен своята пушка в другата ръка носеше една мартина. Танас не вярваше на очите си.
– Вземи я – му каза Гоце, – твоя е!
Танас искаше да целуне ръка и на Гоце, и на Нивѝчанлията, и на всички по-стари четници, но само взе пушката и мълчеше. Гоце и дедо Атанас са най-добрите човеци на земята, си мислеше той, а за дедо Атанас дебела свещ ке запала в черквата, та да го пази свети Георги, защото кой знае колко часа е ходил из планината да донесе пушката.
Гоце отиде да си легне, а Танас седна при огъня, извади голямата бяла кърпа от пояса, която винаги пазеше чиста, и взе да бърше пушката. Двете момчета, които дойдоха с него, искаха също да пипнат оръжието. Танас със свито сърце им позволи да разгледат мартината и да я подържат в ръце. Когато си легна на земята, той не я сложи под главата, а я прегърна до себе си, за да я топли. Пушката за него беше живо същество. Така завинаги останаха живи и другите оръжия, които бе имал през живота си. (…)
Книгата „Литургия за Илинден“, от Свобода Бъчварова, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
