Историците се отнасят подозрително към легендите. За тях са фолклор, който няма научна стойност; не са документи, а народни умотворения. Върху преданията не може да се изгради сериозно изследване; легендата обаче е в преддверието на истината.
Думата иде от латинското legere – „чета“ с вътрешен смисъл „онова, което е достойно да бъде прочетено“.
Малцина специалисти четат, повече са лаиците. Те вярват на легендите и отключват тайните на историята; понякога правят забележителни открития.
Класически е случаят с Хайнрих Шлиман. Любителят археолог тръгва по следите на Омировата „Илиада“, която е в пространството на легендите. Разкопава Хисарлъка на малоазийския бряг и Микена на Пелопонес. Съкровището на Приам и маската на Агамемнон излизат на светло. Двете находки не са от епохата на Троянската война, но влизат в златния фонд на световната археология.
Как е у нас?
Отговор дава монографията „Легенди и истини в българската история“.
336 с., твърда корица.
Откъс
Плагиатството на класиците
Кой какво е преписал в нашата литература
Литературната класика е дълбоко оригинална. Тази легенда се разминава с истината. Плеяда таланти са посягали на чуждото. Или поне са нарочвани за „преписвачи“.
Плагиатството е сложна материя, в която се преплитат влиянията, тъй наречените странстващи сюжети, нарочно търсената интертекстуалност. В древността plagiarius били похитителите на хора, които продавали в робство свободни люде.
Приема се, че римският поет Марк Валерий Марциал първи влага в думата значението на „литературна кражба“. Роден около 42 г. и живял до 101 или 104 г. след Христа, той изпреварил юридическата мисъл със столетия. Защото в класическата и средновековната книжнина „авторското право“ е фикция. Всеки можел да сложи ръка на създаденото преди него и да увенчае челото си със слава.
Дори в епохата на Ренесанса преписването не се смята за грях. Нещо повече, преоткритата съкровищница на класическото слово става благодатна градина за посегателства. Да обсебиш Цицерон или Лукиан било като да откъснеш две ябълки от дървото на съседа.
В тази ситуация лека-полека изкристализира противопоставянето между свое и чуждо. В творчески, и което е по-важно – в морален план. През ХVІІ век френският богослов и писател Франсоа Фенелон отсъжда: „Да заимстваш от древните прилича на морски набег, да обираш съвременниците е разбойничество на голям път“.
В плагиатство са обвинявани Шекспир, Дикенс, Молиер, Волтер, Монтен, Русо, Дидро, Стендал, Флобер, Зола и мнозина други гении на мисълта. Особен е случаят с Александър Дюма-баща. Той не плагиатствал само от втора и трета ръка пишещи. Посягал на Фридрих Шилер, Уолтър Скот, Франсоа дьо Шатобриан. Веднъж излязъл на дуел заради спорна литературна собственост.
Как е у нас?
През Възраждането книжовниците заимстват масово. Съчиненията им излизат като „побългарявания“, „подражания“ и „компилации“. Първият случай на регистрирано плагиатство е през 1875 г. Тогава Христо Ботев сочи, че Любен Каравелов е злоупотребил с Хайне. Поетът визира „Нова песен“, поместена в списание „Знание“ на Дружеството за разпространение на полезни знания:
„Да промениш само заглавието на някое стихотворение и да изоставиш един или два куплета, защото си не можал да ги преведеш, то не ще да каже, че това стихотворение е плод на твоя талант. То е превод или подражание. Ние казваме това за ползата на „Дружеството“, защото жената на Хайне е жива и е чифутка, та твърде лесно може да улови кражбата и да глоби крадеца...“
След Освобождението остава в сила правилото „Всичко ми принадлежи, щом не е доказано, че не ми принадлежи!“
Иван Вазов е опоскал Гогол в повестта „Митрофан“, твърди Захари Стоянов през 1882 г. „Аз с презрение се отнесох към това обвинение“, спомня си набеденият. Същата година самият Вазов става жертва на грозно плагиатство. Някой си Павел Лютов препечатва неговата стихосбирка „Пряпорец и гусла“, букурещко издание от 1876 г. Пиратското копие тръгва по панаирите като „Народна и стара песнопойка“.
Поетът е разгневен. Под негова диктовка пловдивският вестник „Народний глас“ разгласява: „Според както навярно се научаваме, трудът на г. Вазов се препечатва сега без негово знание. Г. Лютов не само че не е искал позволението му, но дори е и махнал псевдонима Пейчин, под който тогава излезе книжката на г. Вазова. Това не стигало обаче и г. Лютов напечатал на корицата на книжката: препечатванието се забранява, като действителен ступанин на делото. Тая постъпка ни се вижда твърде недобросъвестна. Това е една чиста кражба на частна собственост, която се преследва и наказва от законите на всичките господарства.“
През 1884 г. Никола Михайловски внася в парламента законопроект с идеята да оправи нещата. Константин Иречек хроникира: „Защитих законопроекта на Михайловски за литературната собственост, гдето са ограничени годините, през които авторът може да използва своя труд (50). Турците (от тях е взет) не са разбрали французкия текст; там не е дума за автора, ами за неговите heritiers (наследници). Приведох примери за годините от други държави.“
Народното събрание не може да реши проблема, защото самото то е символ на плагиатството. На челото на фасадата стои лозунгът „Съединението прави силата“, откраднат от Белгийския парламент. В тази кражба е закодирана прокобата нашите депутати да са винаги разединени.
„Беше време около годините 1896–97 и по нататък – разказва художникът Александър Божинов, – когато из нашите списания се появиха бележки за плагиатство от чужди автори. Това плагиатство не ставаше от дребосъците писатели – в онова време и те се брояха на пръсти, а от нашите големци в литературата.“
През 1912 г. гръмва скандал, че „големецът“ Пею Яворов е посегнал на „дребосъка“ Стефан Иванов. Пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ била откопирана от „Майката“. Антон Страшимиров изнася случая в пресата. Яворов чете своя текст пред двама приятели, за да преценят дали е сгазил лука. Присъства и Иванов, който декларира, че неговото произведение е съвсем различно.
Драматургична е и разпрата между Елин Пелин и Йордан Йовков. На премиерата на „Боряна“ Пелинко излиза от кожата си. Скача и вика на съседа по място Добри Немиров: „Хайде бе, тръгвай, не видиш ли, че „Гераците“ са обрани напълно!“
През 1926 г. Елин Пелин е сред основателите на българската секция към ПЕН-клуба. Насрочено е тържество, обсъждат програмата. Класикът от Шопско документира за грядущите поколения:
„Тъй като ПЕН-клуб е международна организация, едни предлагаха да се четат преводи от
големи европейски писатели, други – от български автори, а аз предложих да се четат произведенията на наши плагиатори, тъй като в тях едновременно е застъпено и чуждото, и родното...“
Всички гласуват за нестандартното предложение, вдига ръка и Елисавета Багряна. През 1928 г. я набеждават, че е обрала Ян Неруда. Нейната поема „Камбаните на Света София“ и неговият разказ „Лоретанските камбани“ си приличали като две капки вода. Сменено е само мястото на действието с нарушена историческа достоверност. В Нерудовия оригинал събитието е чумна епидемия в средновековна Прага. В копието на Багряна става дума за бедствена чума по времето на Сердика. Тогава „Св. София“ е малка гробищна черква, а не внушителна базилика.
Оказва се, че творбата на Неруда е преведена у нас още през 1912 г. Багряна обаче твърди, че не познава този превод. Една вечер чула легендата на Неруда и впечатлена, решила да я преработи в стихове. „Постепенно, – обяснява тя – като живеех с нея и я работех, се вмъкваха малките отклонения: прологът, побългаряването, пренасянето на събитието в София, „народните тълкувания и вярвания“, някои специфични на новата обстановка „черти“, „местният колорит“ и – следващото от тях постепенно променяне на заглавието.“
Поетесата подозира, че атаката срещу нея е дирижирана от Иван Радославов. Идеолог на българския символизъм и редактор на списание „Хиперион“, което разплита аферата. Всъщност Радославов разчиства сметки със списание „Златорог“, където е отпечатана поемата. Въпросът е кой да води хорото на нашенския литературен процес – златорожци или хиперионци.
В студията „Клеветата – една българска особеност“ Владимир Свинтила изрежда онова, което пропускаме. Фейлетоните на Алеко Константинов пращали по пощата български студенти от Прага и Виена, той само ги „изправял“. Яворов бил автор на още една кражба, преписал „Заточеници“ от Байрон.
Кирил Христов плячкосал италианската лирика, а Пенчо Славейков германската. Немският романтик Лудвиг Уланд също станал жертва на нашенско плагиатство. Ограбил го Александър Балабанов с „Аз знам една лира край Охрида син“.
Николай Лилиев намерил неиздадени стихове на Димитър Бояджиев и ги тиражирал като свои. „И затова вече не пише – няма какво повече да преписва“, коментирали творческата му немощ осведомените...
Книгата „Легенди и истини в българската история“ от Росен Тахов, можете да закупите с 20% отстъпка чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
