Сборникът с произведения на забележителни писатели класици, между които Хърман Мелвил, Уилки Колинс и Хърбърт Уелс, включва специално подбрани, предимно неизвестни на българския читател разкази и новели от края на 19. и началото на 20. век за загадъчни явления и свръхестествени преживявания с водни духове, вампири, обитавани от призраци къщи, вековни тайни и черна магия. Действието се развива в спираща дъха мистична обстановка в Англия, Франция, Италия и САЩ.
240 с., мека корица, 19.00 лв.
Откъс
Кръв и живот са едно (Ф. Марион Крофорд)
Вечеряхме на залез-слънце на широкия покрив на старата кула, защото в големите летни горещини там беше по-прохладно. А и малката кухня беше разположена в ъгъла на обширната квадратна площадка, което представляваше по-голямо удобство от това да се пренасят чиниите по стръмните каменни стълби, на места счупени и навсякъде – изтъркани от времето.
Това беше една от редицата кули, построени по западния бряг на Калабрия от император Карл V в началото на 16 век, за да противостоят на берберските пирати, когато неверниците били в съюз с крал Франсоа I против императора и църквата. Сега са в руини, само няколко са останали непокътнати, и моята кула е една от най-големите. Как ѝ станах собственик преди десет години и защо всяка година прекарвам известно време в нея са въпроси, които нямат отношение към тази история. Кулата се намира на едно от най-отдалечените места в Южна Италия, в края на лъкатушещ скалист хребет, който загражда малко, но безопасно, естествено образувало се пристанище в южната част на залива Поликастро, право на север от нос Скалеа, където според местната легенда се е родил Юда Искариотски. Кулата се извисява самотна на извитото скално разклонение и на три мили от нея не се вижда нито една къща. Пристигам на мястото с двама моряци, единият от които е доста добър готвач, а когато не съм тук, за кулата се грижи приличащ на джудже мъж, бивш миньор, който започна да работи за мене преди много години.
Приятелят, който понякога споделя лятната ми самота, е художник по професия, скандинавец по произход и космополит по стечение на обстоятелствата.
Вечеряхме по залез; сиянието на залеза почервеня, сетне отново избледня и вечерният пурпур потъна в огромната планинска верига, която обикаля дълбокия пролом на изток и се извисява все по-нагоре и по-нагоре на юг. Беше горещо. Седяхме на обърнатия към морето край на площадката в очакване откъм по-ниските хълмове да долети ветрец. Багрите във въздуха се разсеяха, последва кратък промеждутък от плътен сив сумрак, а от отворената врата на кухнята, където се хранеха работещите в тази моя къща, падаше жълта ивица светлина от лампата.
След това луната внезапно се издигна над скалистия нос и заля със светлината си площадката, като огря и малките зъбери, и туфите трева под нас чак до началото на застиналата вода. Приятелят ми запали лула и се загледа в едно петно на склона. Видях, че го гледа, и доста време седях и се чудех дали нещо там не привлича вниманието му. Мястото ми беше добре известно. Накрая ми стана ясно, че нещо го е заинтересувало, макар да мина доста време, преди да се обади. Като повечето художници, той имаше вяра само на собствените си очи – така, както лъвът разчита на силата си, а еленът – на бързината, – затова никога не можеше да приеме, че видяното е едно и също с онова, което трябва да види.
– Чудно нещо! – обади се той. – Забелязваш ли малката могила откъм по-близката страна на канарата?
– Да – отвърнах аз, като се досетих какво следва.
– Прилича на гроб – заяви Холгър.
– Напълно си прав. Наистина прилича на гроб.
– Да – продължи приятелят ми, приковал поглед към петното. – Странното обаче е, че виждам тялото, легнало върху гроба. Разбира се – продължи Холгър, като обърна главата си на една страна, както правят художниците, – трябва да е зрителна измама заради светлината. Първо на първо, това изобщо не е гроб. Второ на второ, и да беше гроб, тялото щеше да е вътре, а не отвън. Следователно изглежда така на лунната светлина. Не го ли виждаш?
– Отлично го виждам. Винаги го виждам в лунни нощи.
– Изглежда, не те интересува особено – каза Холгър.
– Напротив. Интересува ме, макар да не е новост за мен. При това ти не грешиш кой знае колко. Могилката наистина е гроб.
– Глупости! – изненада се приятелят ми. – Сега остава да ми кажеш, че онова, което виждам да лежи отгоре, наистина е труп.
– Не – отвърнах аз. – Не е. Зная, защото си направих труда да отида дотам и да проверя.
– Какво е тогава?
– Нищо не е.
– Сигурно ще кажеш, че се дължи на светлината?
– Възможно е. Но необяснимото в случая е, че е без значение дали луната изгрява, или залязва, дали нараства или се смалява. Стига да има някаква лунна светлина – от изток, запад или право отгоре, ако тя огрява гроба, върху него се виждат очертанията на човешко тяло.
Холгър разбърка огнището на лулата с върха на ножа си, а после го запуши отгоре с пръст. Когато тютюнът се разгоря, стана от креслото.
– Ако не възразяваш, ще ида да го видя – каза ми той.
Остави ме сам, прекоси покрива и се изгуби надолу по тъмното стълбище. Не помръднах, само останах да гледам надолу, докато той не излезе от долната част на кулата. Чух, че си тананика стара датска песен, докато върви през откритото пространство на ярката лунна светлина, запътен право към загадъчното възвишение. На десет крачки от могилата внезапно се спря, направи две крачки напред, после – три или четири крачки назад, и отново спря. Знаех какво означава това. Беше стигнал до мястото, където Нещото вече не се вижда. Както би казал той, там ефектът от светлината се променяше.
Продължи да върви, докато не стигна до възвишението и не се качи на него. Все така виждах Нещото, но то вече не лежеше. Беше на колене, обгърнало с белите си ръце тялото на Холгър и взряно в лицето му. В този миг хладен ветрец разроши косата ми – беше задухалият от хълмовете вечерен вятър, само че приличаше на повей от друг свят.
Нещото, изглежда, успя да стане на крака – използва за целта тялото на Холгър, докато не се изправи, без изобщо да съзнава, че това се случва, подир което очевидно се загледа втренчено в кулата, която е много живописна, когато луната я огрява от тази стана.
– Връщай се! – извиках аз. – Цяла нощ ли ще останеш там?
Стори ми се, че Холдър слезе от възвишението неохотно, или пък нещо му пречеше да го направи. Да, така беше. Ръцете на Нещото обгръщаха кръста на приятеля ми, но краката му оставаха стъпили върху гроба. Докато той бавно се придвижваше напред, нещото се източи и удължи като валмо мъгла, прозирно и бяло, и аз ясно видях как Холгър потрепери сякаш от хлад. В същия миг бризът донесе до мене откъслечен, болезнен плач – може би крещеше малката сова, която живее сред скалите, а безплътният дух бързо се отдалечи от приближаващата се фигура на Холгър и пак се просна в цял ръст върху гроба.
Отново усетих хладния бриз в косата си, но този път, ужасèн, усетих също, че по гърба ме полазват тръпки. Много добре помнех как веднъж, когато имаше луна, бях слязъл от кулата и самичък бях отишъл там, ала когато се приближих, не видях нищо. Бях се качил върху гроба точно като Холгър, а после си бях тръгнал напълно уверен, че там не е имало нищо, но изведнъж си казах, че стига да погледна назад, положително в крайна сметка непременно ще видя нещо – изкушение, на което се възпротивих, смятайки го за недостойно за един разумен човек, докато не се отърсих от него точно както направи приятелят ми.
Вече знаех, че тези бели, прозирни ръце бяха обгръщали и мен; в миг това ме осени и потръпнах, когато в същия миг чух и совата. Но не е било совата. Бил е крясъкът на Нещото.
Напълних отново лулата си и си сипах чаша силно южно вино. След по-малко от минута Холгър отново седеше до мен.
– Разбира се, там няма нищо – каза той, – но въпреки това изглежда зловещо. Знаеш ли, че когато се връщах, бях толкова сигурен, че зад гърба ми има някой, че исках да се обърна и да погледна? Направих усилия, за да се въздържа.
Избухна в смях, после почука по лулата си, за да падне пепелта, и си наля вино. Помълчахме малко, а луната се издигна още по-високо и двамата погледнахме Нещото, лежащо на възвишението. След доста време Холгър подхвърли:
– Можеш да напишеш разказ.
– Има вече такава история – каза му аз. – Ако не ти се спи, ще ти я разкажа.
– Давай! – подкани ме той, защото обичаше да слуша истории.
– Не се съмнявам, че помниш стария Аларио. Умря в селото оттатък хълма. Казват, че натрупал богатството си, като въртял търговия с фалшиви бижута в Южна Америка и избягал с припечеленото, щом го разкрили. И той, като всички мъже като него, върнали се с печалба, веднага се заел да разшири къщата си, и понеже на тия места няма строители, повикал чак от Паоли двама майстори, окаяни непрокопсаници – неаполитанец, изгубил едното си око, и сицилианец със стар белег, дълбок половин инч, на лявата буза. Често ги виждах, защото в неделите обикновено идваха на скалите, за да ловят риба. Когато Аларио бе повален от треската, която го умори, зидарите още не бяха свършили работата си. Понеже уговорката беше, че вместо част от заплащането ще получат храна и подслон, спяха в къщата. Стопанката беше починала, а Аларио имаше син на име Анжело, много по-свестен от самия него. Анжело щеше да се жени за дъщерята на най-големия селски богаташ и колкото и да е странно, макар бракът да беше уреден от родителите на двамата, говореше се, че младите се обичат.
По тази причина всички в селото обичаха Анжело, а сред тях беше и едно неукротимо създание с красив външен вид, наречено Кристина, което приличаше на циганка много повече, отколкото всяка девойка наоколо. Имаше много червени устни и много черни очи, телосложение на хрътка и дяволски език. Анжело обаче не даваше за нея и пет пари. Той беше доста простоват момък, съвсем различен от стария нехранимайко баща си, и при онова, което наричам нормални обстоятелства, според мене наистина не би погледнал друго момиче освен миловидната дебеланка с тлъста зестра, избрана за невяста от баща му. Ала се появиха обстоятелства, които не се оказаха нито нормални, нито естествени...
От друга страна обаче, млад овчар от планинската местност над Маратеа беше влюбен в Кристина, която, изглежда, изпитваше пълно безразличие към него. Кристина нямаше постоянни приходи, но с готовност беше готова да върши всякаква работа или да предава послания дори на далечни разстояния за къшей хляб, паница боб и позволение да преспи под нечий покрив. Особено се радваше, ако ѝ възложеха да свърши нещо в къщата на Анжеловия баща. В селото нямаше лекар и когато съседите на стария Аларио разбраха, че той умира, пратиха Кристина в Скалеа за помощ. Случи се късно един следобед – бяха чакали толкова дълго, защото, докато умиращият стопанин още можеше да говори, той беше против такова разточителство. Ала докато Кристина я нямаше, нещата бързо се влошиха, на смъртния одър извикаха свещеник, а след като направи нужното, той съобщи на събралите се заключението си, че старецът е починал, подир което си тръгна.
Познаваш селяните. Изпитват физически ужас от смъртта. Докато свещеникът не проговорил, стаята била пълна с хора. Но преди да изрече докрай заключението си, тя се опразнила. Настъпила нощта. Хората бързешком слезли по тъмното стълбище и се озовали на улицата.
Както казах, Анжело го нямало, а Кристина не се била завърнала. Простата слугиня, която се грижела за болника, избягала заедно с другите и на премигващата светлина от пръстената газена лампа останало само тялото на мъртвия.
Пет минути по-късно двама мъже боязливо надникнали вътре и отишли до постелята. Били неаполитанският строител и сицилианският му другар. Идвали за нещо конкретно. Миг по-късно измъкнали изпод кревата малко, но тежко сандъче с железен обков и дълго преди някой да се върне при покойника, напуснали къщата и селото под прикритието на тъмнината. Станало доста лесно, понеже къщата на Аларио била последната преди пролома, по който се стига дотук. Крадците просто излезли през задната врата и се прехвърлили през каменната ограда, без да се излагат на какъвто и да е риск подир това, освен малката вероятност да срещнат някой закъснял селянин, тъй като пътеката се използва от малко хора. Носели дюшек и лопата и извървели пътя си, без да им попречи някой...
Разказвам ти тази история така, както предполагам, че се е случила, разбира се, защото не е имало свидетели на тази част от нея.
Мъжете отнесли сандъчето до началото на пролома с намерението да го закопаят в мокрия пясък на брега, за да бъде на достатъчно сигурно място. Но банкнотите се разкашкват, ако се наложи да останат дълго време на влага, затова мъжете изкопали дупката по-наблизо – до канарата. Да, точно където сега се намира могилката.
Кристина не намерила лекаря в Скалеа, защото бил извикан в селище, разположено в северната част на долината, на половината път до Сан Доменико. Ако го била намерила, щели да се върнат с мулето му по горния път, който е по-равен, но и много по-дълъг. Сега обаче тя минала напряко покрай скалите, на около петдесет стъпки над могилката, и така заобиколила това място. Когато минавала, мъжете копаели и тя чула шума, който вдигали. Нямало да бъде тя, ако не иде да провери какво става. Никога в живота си не се била страхувала от нищо, а освен това се знаело, че понякога нощем на близкия бряг спират рибари и или отиват да потърсят там камък за котва, или събират съчки, за да запалят малък огън.
Нощта била тъмна и Кристина сигурно е трябвало да се приближи много до мъжете, за да види какво правят. Тя, разбира се, ги познала, а и те я познали, затова веднага им станало ясно, че зависят от нейното благоволение. Можели да предприемат само едно, за да бъдат в безопасност, и те го предприели. Ударили я по главата, изкопали по-дълбоко ямата и бързо я заровили там заедно с обкованото с желязо сандъче.
Сигурно са разбирали, че единственият им шанс да не ги заподозрат е да се върнат в селото, преди да бъде забелязано отсъствието им, защото се върнали незабавно и половин час по-късно ги видели да си бъбрят тихо с дърводелеца, който правел ковчега на Аларио. Бил техен стар приятел и също участвал в работата по къщата. Доколкото успях да си изясня, единствените, за които се предполагало, че знаят къде Аларио крие съкровището си, били Анжело и прислужницата, която споменах. Понеже Анжело го нямало, кражбата била забелязана от жената...
Бързо станало ясно защо никой друг не знаел къде са парите. Когато излизал, старецът заключвал вратата на стаята и прибирал ключа в джоба си, при това не позволявал на прислужницата да влиза там, за да чисти, ако самият той не бил вътре. Цялото село знаело, че крие някъде пари, но майсторите сигурно установили местоположението на сандъчето, като влезли през прозореца в отсъствие на стопанина. Преди да изгуби съзнание, Аларио не бил на себе си, иначе щял да изпадне в ужасна душевна агония заради богатството си. Вярната прислужница забравила за съществуването на парите само за малко – докато, обзета от ужаса на смъртта, била избягала с останалите. Не били изминали повече от двайсет минути, когато тя се върнала с две страшни бабички, които винаги викали при покойниците, за да ги приготвят за погребението. Дори тогава тя първоначално не се осмелила да приближи мъртвеца заедно с жените, а се престорила, че изпуска нещо, коленичила уж да го търси и надникнала под кревата. Стените на стаята били прясно боядисани чак до пода и тя тутакси забелязала, че сандъчето е изчезнало. Следобеда го видяла там – следователно било откраднато в краткото време, докато я нямало в стаята...
Селото не било пазено от карабинери, нямало и кметски наместник, защото и кметство нямало. Мисля, че така било открай време. Предполагало се, че Скалеа полага грижи за селището по някакъв загадъчен начин, но отивали по два часа, докато извикат човек оттам. Понеже старата жена била прекарала целия си живот в селото, изобщо не ѝ хрумнало да извика на помощ представител на властта...
Надала вой и хукнала из тъмнината, като пищяла, че къщата на господаря ѝ е ограбена. Много хора надникнали навън, но отначало никой не бил склонен да ѝ помогне. Съдейки по себе си, повечето си шушнели, че сигурно тя е откраднала парите. Първият, предприел нещо, бил бащата на момичето, за което щял да се жени Анжело. Събрал домакинството, защото всички членове проявявали личен интерес към богатството, което щяло да влезе в семейството, и ги уведомил, че според него сандъчето било откраднато от двамата наети майстори, които спели в къщата. Оглавил група, която тръгнала да ги търси, и – естествено – започнали от къщата на Аларио и завършили с работилницата на дърводелеца, където заварили крадците на светлината на пръстената лампа, в която приятелят им палел газ или лой, да обсъждат край скования наполовина ковчег по колко вино трябва да се сипва в чашите. Потерята веднага обвинила мошениците за престъплението и ги заплашила, че ще ги затвори в килера, докато не дойдат карабинери от Скалеа. Двамата мъже се спогледали за миг, а после без всякакви колебания духнали единствената лампа, грабнали недовършения ковчег и като го използвали като таран, връхлетели нападателите си в тъмното. Само след миг вече нямало как да ги преследват.
Това е краят от първата част на историята. Съкровището било изчезнало без следа и хората смятали, че крадците са успели да го отнесат. Старецът бил погребан, а когато Анжело най-после се завърнал, трябвало да вземе пари назаем, за да плати за мизерното погребение, и едва успял да го направи. Излишно било да му се казва, че заедно с наследството си изгубил и своята годеница. В тази част на света браковете задължително се сключват на делови принцип и ако обещаната сума не бъде дадена на уречения ден, годеникът или годеницата, чиито родители не успеят да я осигурят, може веднага да се оттеглят, защото сватба няма да има. Това било твърде добре известно на клетия Анжело. Баща му почти не притежавал земя и сега, когато загубил парите, които бил донесъл от Южна Америка, останали само дълговете за строителните материали за къщата, които щели да бъдат използвани за разширенията и подобренията ѝ. Анжело бил докаран до просешка тояга, а миловидната млада дебеланка, която щяла да бъде негова, си вирнала носа, както и се очаквало. Що се отнася до Кристина, едва след няколко дни забелязали липсата ѝ – били забравили, че я пратили в Скалеа да повика лекар, защото лекар не дошъл. Когато си намирала работа тук-таме в далечните планински стопанства, тя често изчезвала по същия начин и я нямало дни наред. Ала сега, след като изобщо не се появила, хората взели да се чудят и накрая решили, че се е сговорила с майсторите и е избягала заедно с тях.
Спрях и допих чашата си.
– Такова нещо може да се случи навсякъде – подхвърли Холгър, като напълни отново вечната си лула. – Прекрасно е, че в романтична страна като тази има толкова естествено очарование в убийството и внезапната смърт. Деяния, които навсякъде другаде се приемат за брутални и отвратителни, тук стават драматични и загадъчни, защото това е Италия. При това ние с тебе живеем в автентична кула, построена по времето на Карл V, за да отблъсва берберските пирати.
– Има нещо вярно в думите ти – признах аз.
По природа Холгър е най-романтичният човек на света, обаче винаги смята за нужно да обяснява чувствата си. След малко каза:
– Предполагам, че са намерили тялото на горкото момиче, заедно със сандъчето.
– Понеже, изглежда, се заинтересува, ще ти разкажа останалата част от историята.
По това време луната се беше издигнала високо и очертанията на Нещото върху могилката се виждаха по-ясно от преди.
– Много скоро селото се върнало към обичайния си скучен живот. Старият Аларио, прекарал толкова много време в пътувания до Южна Америка, изобщо не бил добре познат в родното си място и не липсвал на никого. Анжело живеел в недостроената къща и понеже нямал пари да плаща на старата прислужница, тя не останала да работи за него, но през дълги периоди от време се появявала да му изпере някоя и друга риза заради миналото познанство. Освен къщата бил наследил и малко парче земя на известно разстояние от селото, което се опитал да обработва, но работата не му била присърце, защото знаел, че никога не би могъл да плаща данъците и за земята, и за къщата, която положително щяла да бъде конфискувана от властите или да му бъде отнета заради дълга за строителните материали, които доставчикът отказвал да си вземе обратно.
Младият мъж се чувствал много нещастен. Докато баща му бил жив и богат, всяка селска девойка била влюбена в него, но сега това се променило. Колкото някога му било приятно да се възхищават от него, да го ухажват и да получава покани от бащите, които имали дъщери за женене, да пийнат заедно, толкова сега му било трудно да понася безразлични погледи, пък и присмех понякога, защото наследството му е откраднато. Сам готвел мизерните си гозби и вместо тъжен, станал меланхоличен и навъсен...
На здрачаване, когато работата за деня била свършена, вместо да се мотае на откритото пространство пред църквата с младежи на неговата възраст, той започнал да се скита из безлюдни места в покрайнините на селото чак до пълен мрак. После крадешком се прибирал и веднага си лягал, за да пести пари за осветление. Ала в тези самотни часове на дрезгавина започнали да му се явяват необикновени сънища, като сънища наяве. Невинаги бил сам, защото често, когато седял на някой пън там, където тясната пътека се спуска към пролома, със сигурност знаел, че по острите камъни безшумно се приближава жена, сякаш босонога. Спирала под китка кестени само на пет-шест крачки от пътеката и безгласно му давала знаци да иде при нея. Макар че била в сянка, той знаел, че устните ѝ са червени, а устата ѝ е леко отворена. Усмихвала му се и се показвали два малки остри зъба. В началото по-скоро осъзнавал това, отколкото го виждал, и знаел, че жената е Кристина, която е мъртва. Въпреки всичко не изпитвал страх, само се чудел дали наистина сънува, защото си мислел, че ако е буден, щял да се бои...
Умрялата жена била с червени устни, а така можело да бъде само насън. Винаги, когато Анжело стигал близо до пролома след залез-слънце, заварвал Кристина да го чака там, или пък тя много скоро се появявала. Той се уверявал, че устните ѝ са кървавочервени, а освен това и всяка нейна черта се откроявала, и от бледото лице го гледали дълбоко хлътнали, ненаситни очи...
Постепенно очите се замъглявали. Малко по малко момъкът осъзнал, че един ден сънят няма да свърши, когато той се обърне, за да си върви, а ще го отведе до пролома, откъдето се появявало видението. Жената вече идвала по-наблизо, когато го викала. Страните ѝ не били синкави както на умелите, а пребледнели от недояждане; той се усещал разкъсан от спотаения, свиреп и неутолим физически глад в очите ѝ. Очите ѝ изяждали душата му, омагьосвали го и накрая го гледали толкова отблизо, че не можел да откъсне поглед от тях. Не можел да каже дали дъхът ѝ е горещ като огън или студен като лед, не съзнавал дали червените ѝ устни парят, или студенеят на устата му, дали петте пръста, стиснали китката му, оставят белези от изгаряне, или прояждат плътта му като при измръзване. Не можел да каже за себе си дали е напълно буден, или спи, дали младата жена е жива, или е мъртва, но знаел, че тя, единствена от всички създания, земни или неземни, го обича и магията ѝ има сила над него. Една нощ, когато луната се издигнала високо, сянката на Нещото върху хълмчето вече не била сама. (...)
Книгата „Къщата на ужасите (Мистични разкази и новели)“, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
