За книгата
Стоил Рошкев (1976) работи 22 години в полето на електронните медии като журналист и експерт – последователно в НСРТ (Национален съвет за радио и телевизия), СЕМ (Съвет за електронни медии), както и в БТА (Българска телеграфна агенция), БНР (Българско национално радио), БНТ (Българска национална телевизия) и БСТВ (Българска свободна телевизия). Учредител на наградата за нов български роман „Орфей“.
„КРИТИКА НА ТЕЛЕВИЗИОННИЯ РАЗУМ“ е шестата му книга.
Преди това е издал 2 романа, 2 стихосбирки; сборник с разкази.
- Текстовете му са изучавани във висши училища, сред които СУ „Св. Кл. Охридски“ и Нов български университет.
- Носител е на националните награди „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“, „Боян Пенев“ и др.
- Участник в журита на конкурсите „В. Ханчев“ и „Б. Пенев“.
- Инициатор на литературни събития.
- Неговите интереси са във фрактала на философията, литературата, литературната теория, политиката, медиите.
Откъс
Критика на телевизионния разум
Зад барока на образите се крие водещата роля на политиката.
Ж. Бодрияр, „Симулация и симулакрум“
- Перек пере най-добре
Има една картина, „Момиче с балон“, на графити художника Банкси. През 2018 г. тя беше пусната на търг от „Сотбис“. Но секунди, след като беше продадена за над 1 милион британски лири, творбата тръгна да се самоликвидира пред очите на многочислените зрители. След като обявиха, че богаташ купува прочутата картина (няма бедняк да я купи, я), прозвуча аларма. Офис машинка за унищожаване на документи, монтирана в рамката, започна най-неочаквано да прави платното на дребни вертикални лентички. Смаяните зрители с удивление наблюдаваха как произведението се свлича надолу, вън от очертанията на рамката си. Картината обаче не беше нарязана изцяло. Процесът беше спрян по средата. Така стана ясно, че на търга артистът в реално време, както се казва, е създал нова творба, която той озаглави „Любовта е в кошчето“.
Прочулият се като анонимен автор Банкси не е оригинален, макар сам по себе си да е достатъчно находчив с този жест, понеже с някои дребни различия повтаря идеята на Жорж Перек от значимия му роман „Животът. Начин на употреба“. Там един ексцентричен милиардер обикаля в продължение на двайсет години света с цел да нарисува петстотин морски пейзажа. Плаща на специализиран занаятчия междувременно тези изображения да бъдат превърнати в пъзели. През следващите двайсет години се труди отново да възстанови парче по парче акварелите, които е рисувал. И като си е поиграл да подреди вече пъзелните детайли, милиардерът пристъпва към последната част от проектa на живота си – всеки пейзаж да бъде слепен пак, да бъде отделен от дървената му основа и унищожен в същата географска местност, където е бил нарисуван – изображението се потапя в разтвор, от който излиза отново чист лист хартия. Така акварелите възстановяват „белотата на своето първоначално небитие“. Ала не му стига приживе времето на милиардера, та на слугата му – по хегелиански едва ли не – му се налага да приключва мисията на господаря си и прочее. Нещо като прекрасните пясъчни мандали на будистите: най-целенасочено ги изграждат с идеята да ги разрушат, за да покажат илюзорността на нашия свят.
Малко след нарязването на художественото произведение на анонимния Банкси по телевизиите все пак обявиха: „Още не е ясно дали купувачът ще заплати цената, която е предложил.“
Аз обаче се усъмних, че едва ли някой би платил за нарязаната картина, освен ако не е ексцентрик – тип героя на Жорж Перек. Само че е възможно и цялата тази фабула да е част от замисъла на Банкси. Кой е в състояние да потвърди, че картината наистина е купена? Че в действителност е наличен богаташ, предложил 1 042 000 лири? Кой освен телевизионния разум може да издаде присъдата за това каква е истината? И частните ни мозъци, наредени като пъзелни детайлчета в големия телевизионен разум, разбира се, реагират със същото фрактално съответствие, както множеството.
- Господар ли е владеещият
изображенията?
Шефката ми в Българската свободна телевизия, спомням си, беше получила огромен букет за рождения си ден. Скъп, забележителен, луксозен букет. Той си остана в кабинета ѝ. Защо? Понеже шефката го снима. Затова нямаше нужда да се хвали с букета, не беше необходимо да го носи до жилището си. Тя пренесе със себе си само снимката. Банално е може би да повтаряме пак как през XXI в. всеки има в себе си репликатор на образи. Фотоапарат. Видеокамера. Смартфон. Но е ясно – няма нужда вече от предметни доказателства – само изображението е достатъчно. Класически стана примерът с Колин Пауъл, размахал пред телевизионните камери епруветка, пълна с уж химическо оръжие, което беше достатъчно, за да бъде нападнат Ирак.
Ние, изглежда, сме в онирофилм – писателят Лино Алдани го е провидял.
И по тоя повод аз съм убеден, че e дошло времето към днешна дата да бъде написана нова Кантова Критика, коренно различна обаче от „стремежа към твърд“ на един Вилхелм Дилтай, да речем, с програмата му за критика на историческия разум – а напротив, Критика, каптираща втечнеността на мимолетните телевизионни обекти, които – заели наедро екрана и завладели човешкото съзнание и знание – се преструват на статуи на моаи, каменни монументи, Перперек и Стоунхендж, миг преди да се разпилее в нищото нетрайната им холографска същност. Това бягство от живия живот би могло да бъде наречено например Критика на телевизионния разум.
Вярно, че още през 2006 г. социологът Жан-Луи Мисика предрече края на телевизията, но виждаме и днес: това е толкова вярно, колкото вярно се оказа и предположението на някои пишман футуролози, че компютърът нямал бъдеще в домовете на хората, защото бил трудно преносим. Напротив, телевизионният разум е във възход, без значение от платформите – били те Ейч Би Оу, „Нетфликс“, „Ейпъл Ти Ви Плюс“, най-сетне ютюб и така нататък, и така нататък.
А нима господар не е този, който владее телевизионните образи?
В 30-ия тезис на Ги Дебор от безпощадния му трактат „Обществото на спектакъла“ е разкрито, че външният характер на спектакъла по отношение на човека се проявява в това, че неговите човешки действия вече не му принадлежат, а са собственост на друг – този, който му ги представя. Дебор пише също: „Целият живот на обществата, в които преобладават съвременните условия на производство, се проявява като необятен сбор от спектакли. Всичко, което преди е било преживявано директно, сега е изнесено като представление“ или: „Спектакълът е капиталът на този стадий на натрупването, когато той става образ“ – не спира да ни раздрусва от съня гигантът му с гигант.
Един от най-влиятелните съвременни философи, Жак Дерида, пък признава през 2002 г. по повод посветения му филм, „Дерида“, че се чувства все по-близо до творчеството на Дебор. И може би неслучайно в сочената за основополагаща книга на Дерида „Призраците на Маркс“ е разкрито например, че политиците вече са марионетки в театъра на телевизионните реторики в едно обществено пространство, дълбоко разтърсено от теле-техно-медийните апарати и от новите ритми на информацията. Пак там Жак Ели Дерида конкретизира, че незначителните забележки, показани по телевизора, на спекулант, който атакува или поддържа една или друга валута, имат по-голяма тежест от всички парламенти в света.
От своя страна авторът на термина „глобално село“ Маршал Маклуън директно заявява: „Телевизията например има същия ефект както ЛСД.“
Е, не сме ли съгласни, че Господар наистина е този, който владее телевизионните образи? „Показват ни, да кажем, ваксини и медици, облечени в скафандри, болнични коридори.“ Да, да!... Ето сега е моментът да разкрия, че към тези, последните размисли, сложени в кавички – за скафандрите и болничните коридори, – ме насочи Философа, когото... така де, тоя същият, нали, Философа; докато не ме светна за ред неща, несправедлино го наричах „Дървения философ“.
„Господарите на историята (по Дизраели, преразкан от уважавания историк Андрей Фурсов) завладяват съзнанието ти чрез телевизора. Не е ли така?“ – попитал ме беше пак Философа.
Книгата "Критика на телевизионния разум" от Стоил Рошкев, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
