Титанът на пълп литературата Робърт Е. Хауърд (1906–1936) смесва фентъзи, ужаси, задъхани приключения и мрачна философия в „Кралете на нощта“ – епично платно, обхващащо 11 000 години от историята на човечеството. В този том е събрана основната част от т.нар. Пиктски цикъл, който заема централно място в творчеството на автора.
За пръв път ще може да проследите цялата история на пиктите – от дните на тяхното величие като най-верни съюзници на крал Кул в легендарната Предкатаклизмена епоха до деградацията и физическото израждане на последните представители на умиращата им раса. Тук далеч по-силно, отколкото в цикъла за Конан Варварина, се долавя типичната за Хауърд атмосфера на безнадеждност и обреченост, идеята за неминуемия упадък и гибел на всяка цивилизация – същият този фатализъм, който довежда до самоубийството на автора на 30-годишна възраст. Ала въпреки преждевременната му смърт героите, които ще срещнете на тези страници – Кул, Бран Мак Морн и Турлох Дав О’Брайън, – продължават да живеят във въображението и сърцата на поколения читатели заради силата на непримиримия си дух.
Робърт Ървин Хауърд (1906–1936) е американски писател, получил световна слава заради книгите си за Конан Варварина. Смятан е за баща на поджанра „меч и магия“ в научната фантастика.
304 с., мека корица, 22.90 лв.
Робърт Хауърд е роден на 22 януари 1906 г. в гр. Пийстър, Тексас. Неговите родители били потомци на заселниците. Завършва училище в Крос Плейнс, след което учил във висше училище в Браунууд. След това завършва академията „Хауърд Пейн“. Интелигентно и обичащо книгите дете, той е също почитател и на бокса и прекарва доста време през юношеството си, като се занимава с бодибилдинг, а по-късно с бокс като аматьор. Oще от деветгодишен мечтае да стане писател на приключенска фантастика, но не постига истински успех докато не навършва 23 години. Публикува творбите си в много списания, журнали и вестници, но основното от тях е списанието „Странни истории“.
Поради влечението си към жанра фентъзи, Робърт Хауърд водел лична кореспонденция с писателите на фентъзи Хауърд Лъвкрафт и Кларк Аштън Смит. Тридесет годишен, той е на път да публикува първия си роман, но слага край на живота си, застрелвайки се, след като научава, че неговата болна от туберкулоза майка е на смъртно легло. Самоубийството му поражда множество спекулации относно душевното му здраве – от едипов комплекс и клинична депресия.
Хауърд създава Конан Варварина на страниците на списанието от периода на депресията Weird Tales („Странни истории“), герой, чийто отпечатък в попкултурата е сравняван с този на икони като Тарзан, граф Дракула, Шерлок Холмс и Джеймс Бонд. С Конан и другите сигерои Хауърд съзава жанра, сега известен като „Меч и магия“, като вдъхновява голяма група имитатори, а влиянието му в полето на фентъзито се сравнява само с това на Дж. Р. Р. Толкин. Той остава изключително четен автор, като творбите му постоянно се преиздават Бива сравняван с американски майстори на странното, зловещото и мистичното като Натаниел Хоторн, Херман Мелвил и Джек Лондон.
Откъс
Изгнаникът от Атлантида
Слънцето залязваше. Последното му алено сияние обгръщаше земята и лежеше като кървава корона върху заснежените планински върхове. Тримата мъже, които наблюдаваха смъртта на деня, вдишаха дълбоко аромата на ранния вятър, носещ се откъм далечните гори, а после се заеха с по-материални задачи. Единият от тях печеше еленско на малък огън. Той докосна с пръст димящото месо и го опита с вид на познавач.
– Готово е. Кул, Гор-на, хайде да ядем.
Говорещият бе млад, почти момче – висок момък с тясна талия и широки рамене, който се движеше с леката грация на леопард. Единият от другарите му бе по-възрастен мъж, як, здраво сложен и космат, със свирепо лице. Другият бе почти копие на говорещия, само че малко по-едър – по-висок и имаше с една идея по-развит гръден кош и по-широки рамене. Създаваше впечатление – и то даже по-силно, отколкото при първия младеж – за енергия и бързина, скрити в дългите му, гладки мускули.
– Добре – каза той. – Гладен съм.
– Та кога не си бил гладен, Кул? – присмя му се първият говорещ.
– Когато се бия – отвърна Кул сериозно.
Другият хвърли бърз поглед към приятеля си, сякаш се опитваше да отгатне най-съкровените му мисли; невинаги беше сигурен, че го разбира.
– А тогава си жаден за кръв – намеси се по-възрастният. – Ам-ра, престани с твоите закачки и ни отрежи от месото.
Нощта започна да се спуска, в небето затрепкаха звезди. Над обвитата в сенки хълмиста земя повя вечерният вятър. Някъде в далечината внезапно изрева тигър. Гор-на инстинктивно посегна към лежащото до него копие с кремъчен връх. Кул изви глава и странна светлина заискри в студените му сиви очи.
– Ивичестите братя ловуват тази нощ – каза той.
– Те почитат изгряващата луна – Ам-ра посочи на изток, където вече се забелязваше червено сияние.
– Защо? – попита Кул. – Луната разкрива тяхното присъствие на плячката и враговете им.
– Някога преди много стотици години – каза Гор-на – един крал на тигрите, преследван от ловци, отправил призив към лунната жена и тя му хвърлила лиана, по която той се покатерил и се спасил, а после дълги години живял на луната. Оттогава целият ивичест народ я почита.
– Не го вярвам – заяви безцеремонно Кул. – Откъде накъде ивичестият народ ще почита луната само защото е помогнала на един от тяхната раса, умрял толкова отдавна? Много тигри са се спасили от ловците, покатервайки се на Скалата на смъртта, обаче на нея не отдават почит. А и откъде могат да знаят какво се е случило преди толкова време?
Гор-на се навъси.
– Не ти приляга, Кул, да се присмиваш на по-старите или да се подиграваш с легендите на осиновилия те народ. Тази история трябва да е вярна, защото се предава от поколение на поколение още от незапомнени времена. Онуй, което е било винаги, трябва да си остане така во веки веков.
– Не го вярвам – повтори Кул. – Тези планини винаги ги е имало, ала някой ден ще рухнат и ще изчезнат. Някой ден морето ще залее тези хълмове...
– Стига богохулства! – извика Гор-на, едвам сдържайки гнева си. – Кул, ние сме близки приятели и те търпя заради младостта ти. Но трябва да се научиш на едно – да уважаваш традициите. Ти се присмиваш на обичаите и начина на живот на нашия народ; този народ, който те спаси от пущинака и ти даде дом и племе.
– Аз бях просто една неокосмена маймуна, скитаща се из горите – призна Кул откровено и без никакъв срам. – Не можех да говоря човешкия език и единствените ми другари бяха тигрите и вълците. Не зная кой е бил моят народ, нито каква кръв тече във вените ми...
– Това е без значение – прекъсна го Гор-на. – Въпреки че по външност приличаш на човек от онова изгнаническо племе, което живееше в Тигровата долина и загина при Големия потоп, това не е важно. Ти си доказал, че си храбър воин и могъщ ловец...
– Къде ще намериш младеж, равен на него в хвърлянето на копие или в борбата? – намеси се Ам-ра с грейнали очи.
– Много си прав – рече Гор-на. – Той е чест за племето на Крайморските планини, ала все пак трябва да си сдържа езика и да се научи да почита светините на миналото и настоящето.
– Аз не се подигравам – каза Кул без злоба. – Но знам, че много от нещата, които говорят жреците, са лъжи, защото съм тичал с тигрите и познавам дивите зверове по-добре от тях. Животните не са нито богове, нито демони, а посвоему хора, само че без похотта и алчността на човеците...
– Още богохулства! – извика Гор-на гневно. – Човекът е най-великото творение на Валка.
Ам-ра се намеси, за да смени темата.
– Рано сутринта чух тъпаните по брега да бият. В морето се води война. Валузия се сражава с лемурийските пирати.
– Зла участ да сполети и едните, и другите – изсумтя Гор-на.
Очите на Кул заблестяха отново.
– Валузия! Земя на сънищата! Някой ден ще видя великия Град на чудесата.
– Лош ден ще е този – изръмжа Гор-на. – Защото ще бъдеш окован в тежки вериги, а над теб ще е надвиснала заплаха от мъчения и смърт. Никой от нашата раса не вижда Великия град освен като роб…
Книгата „Кралете на нощта“, от Робърт Хауърд, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
