Малцина писатели успяват да съчетаят така съвършено свръхестественото с тривиалното, вълнуващото с провокиращото или скверното с духовното, както го прави Робърт Луис Стивънсън. Неговият готически шедьовър „Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд“ е оставил неизличим отпечатък върху световната култура и литература. Честъртън, Набоков и Хенри Джеймс му се възхищават, а Киплинг го нарича свой идол. Почти всичките му страшни творби представят многообразието на човешката душа и ужасните битки, които се водят в нея и за нея. И въпреки че „Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд“ е най-известната от тях, включените в този сборник разкази са не по-малко завладяващи. В тях ще намерите отмъстителни призраци, необикновени трупове и дяволски създания, еротични вампири, демонични обсебвания и неописуеми проклятия. Красиво разказани и смразяващи, тези истории, повечето от които излизат за пръв път на български език, ще ви държат будни дълго след полунощ.
192 с., мека корица, 19.90 лв.
Робърт Луис Стивънсън (1850–1894) е шотландски романист, поет, есеист и автор на пътеписи.
Истинска знаменитост приживе, днес той е сред 26-те най-превеждани автори в цял свят. На творбите му се възхищават автори като Хорхе Луис Борхес, Бертолт Брехт, Ърнест Хемингуей, Артър Конан Дойл, Владимир Набоков и много други.
Робърт Луис Стивънсън е роден през 1850 г. в Единбург (Шотландия). Баща му е силно религиозно настроеният Томас Стивънсън, а майка му – споделящата религиозността на бащата Маргарет Балфор. Потомък на няколко поколения инженери и строители на фарове, Робърт Луис Стивънсън се записва да следва строително инженерство в Единбург, но след като разбира, че здравословното му състояние (той боледува от туберкулоза) не му позволява да практикува тази професия, се насочва към правото (впрочем никога на практикува). На 18-годишна възраст се отказва от името Балфор, променя презимето си от Lewis на Louis и вече използва инициалите RLS. След като разбира, че е болен, напуска Шотландия и заминава за Южна Франция, където се установява. Любовта на Стивънсън към пътешествията си проличава не само в произведенията му, но и в неговия авантюристичен начин на живот, който го подтиква към множество приключения – тръгва пеша из Франция само с едно товарно муле, плава с лодка по холандските и белгийските канали, среща се и няколко пъти с прочутия крал Давид Калакауа, последният управник на Кралство Хаваи, и др. Робърт Луис Стивънсън умира едва на 44 години – през 1894 г., в дома си „Ваилима“ в Самоа, като собственик на плантация и племенен вожд, наричан от племето си Туситала.
***
Къщата на Времето
Веднага щом едно дете проговорело, слагали му верига. Момчетата и момичетата играели съвсем като каторжници – куцайки насам-натам. Със сигурност на млади години това будело по-голяма жалост и се понасяло по-мъчително, но дори и възрастните, освен че не се държали на крака, често страдали от незарастващи разранявания.
По времето, когато Джак бил на десет години, през тази страна минавали много чужденци. Той виждал с каква лекота вървят по дългите пътища и това го изумявало.
– Чудно ми е как така всички тези чужденци вървят толкова бързо, докато ние се влачим с окови? – попитал той.
– Скъпо момче – казал чичо му, който бил религиозен наставник, – не се оплаквай от веригите си, защото те са единственото нещо, осмислящо живота. Онези хора не са щастливи, не са добри, нито уважавани, защото нямат окови. Освен това искам да те предупредя, че такива разговори са опасни. Ако повтаряш, че ти тежат веригите, няма да имаш късмет: веднага ще бъдеш поразен от гръм.
– А за чужденците няма ли гръмотевици? – попитал Джак.
– Юпитер отдавна проявява търпение към непросветените – отвърнал му наставникът.
– Кълна се, че ми се щеше да нямах толкова късмет – рекъл Джак. – Защото ако бях непросветен по рождение, може би щях да живея свободно. Не може да се отрече, че веригите са неудобни, а разраняванията болят.
– О, недей да завиждаш на езичниците! – извикал чичото. – Имат тежка орис. Клетите, поне да бяха изпитали радостта от оковаването! Сърцето ме боли за тях! Ала истината е, че те са безчестни, ненавистни, нагли, зли и смрадливи зверове, които не са истински хора. Защото какво е човек без вериги? Не си позволявай да ги докосваш или да си приказваш с тях.
След този разговор не се случвало детето да мине покрай някой без вериги на пътя и да не го заплюе, като го нарича с обидни имена – обичайното нещо, което правели децата в този край.
Дошъл обаче ден, когато момчето, вече на петнайсет, отишло в гората и усетило, че краката го болят. Денят бил хубав, със синьо небе, и птиците пеели, но Джак гледал разранените си крака. Междувременно се чула непозната песен. Сякаш пеел човек, но звучал по-весело, а същевременно нещо тропало по земята. Джак отместил листака и видял в зелената гориста долчинка младеж от неговото село, който скачал, танцувал и си пеел, а на земята до него лежала веригата му.
– О! – извикал Джак. – Свалил си веригата!
– За бога, не казвай на чичо си! – примолил се момъкът.
– Щом те е страх от чичо ми, как така не те е страх от гръмотевицата?
– Това се бабини деветини – рекъл другият. – Казват ги, за да плашат децата. Десетки от нас идват в гората и танцуват по цели нощи, без да пострадат.
Думите му навели Джак на хиляди нови мисли. Джак бил сериозно момче; нямал никакво намерение да танцува. Храбро носел веригата си и се грижел за своите наранявания, без да се оплаква. Но никак не му харесвало да го мамят или да вижда как изиграват други хора. Започнал по здрач да причаква безбожници в разни потайни места по пътя, за да разговаря с тях, без да го види някой, и тези хора били силно впечатлени от въпросите, задавани им от човека край пътя, и му казвали важни неща. От тях научил, че носенето на вериги не е по заповед на Юпитер. Било хитрина на белоликата твар – на магьосника, обитаващ Гората на Времето. И той като Главк можел да приема различен образ, но винаги го разпознавали, защото щом се ядосал, започвал да кряка като пуйка. Имал три живота, но когато изгубел и третия, непременно щял да настъпи краят му, и тогава неговата пълна с магии къща щяла да изчезна, оковите да паднат, а селяните – да се хванат за ръце и да танцуват като деца.
– А как е във вашата страна? – питал Джак.
Ала всички пътници до един избягвали отговора, докато Джак не заподозрял, че няма страна, където навсякъде цари щастие. Или ако има, то поданиците ѝ си седят у дома, което изглеждало съвсем естествено.
И все пак въпросът с веригите му тежал. Картината на подскачащите деца непрекъснато била пред очите му, а стенанията на онези, които превързвали нараняванията си, го преследвали. Най-накрая прозрял, че се е родил, за да направи тези хора свободни.
В селото имало меч с божествен произход, направен в ковачницата на Вулкан. Бил използван единствено в храма, и то само от тъпата страна. Стоял окачен на гвоздей в комина на религиозния наставник. Рано една вечер Джейк откачил меча и в настъпилата тъмнина напуснал къщата и селото си.
Цяла нощ вървял напосоки и когато настъпил денят, срещнал непознати хора, тръгнали на работа в полето. Попитал ги за Гората на Времето и къщата на магиите. Един му казал, че е на север; друг – че е на юг, а Джак ги слушал, докато не разбрал, че го мамят. Затова после, когато поискал да попита за пътя, извадил меча от ножницата му. При което веригата на крака на един човек издрънчала и отговорила вместо него. Отново се чуло: „Право напред.“ Ала човекът, чиято верига проговорила, наплюл Джак и замахнал да го удари, а когато Джак си тръгнал, хвърлил по него камъни и му счупил главата.
Джак стигнал до гъстата гора, влязъл в нея и в една падина видял къща, около която растели гъби. Там короните на дърветата се събирали, а изпаренията от тресавището се издигали като дим над тях. Къщата била хубава и цялата в пристройки. Някои нейни части били стари като хълмовете, някои – сякаш изградени вчера, но нищо не било завършено. От всички страни била отворена и човек можел да влезе в нея отвсякъде. И все пак не била развалина, и комините ѝ пушели.
Джак влязъл откъм страната с фронтона. Стаите следвали една след друга, до една – почти голи, но все пак имало някакви мебели, така че да може да се живее в тях. Във всяка горяла камина, за да се стопли човек, и имало маса, на която да се храни. Но Джак никъде не видял жива душа; видял само телата на сламени чучела. „Гостоприемно място – рекъл си той, – но земята под него сигурно е мочурлива, защото на всяка крачка къщата се клати“.
Минало известно време, откакто бил в къщата, когато започнал да усеща глад. Тогава погледнал поднесеното ядене и отначало се уплашил, но извадил меча и по блясъка му решил, че яденето е добро. Така че събрал кураж, седнал и се нахранил, което укрепило мислите и тялото му. И си казал: „Странно, че в къщата на магиите има толкова сносна храна!“
Още докато ядял, в стаята влязло привидение, приело образа на чичо му, от което момчето изпитало страх, защото било взело меча на своя роднина. Ала чичо му се държал невероятно добронамерено и седнал да хапне с него, като го похвалил, че е взел меча. За пръв път двамата прекарвали толкова добре времето си и Джак бил изпълнен с любов към наставника си.
– Много правилно си постъпил, че си взел меча и лично си дошъл в Къщата на Времето. Добре ти е хрумнало, проявил си смелост. Вече си доволен, затова можем ръка за ръка да се приберем заедно у дома за вечеря.
– О, не – казал Джак. – Още не ми стига.
– Как така? – викнал чичо му. – Не се ли стопли на огъня? Не те ли засити храната?
– Смятам, че храната я бива – отвърнал Джак, – но това все още не е доказателство, че човек трябва да носи окови на десния си крак.
При тези думи чичо му взел да кряка като пуйка.
– Велики Юпитер! – извикал Джак. – Ти да не си магьосникът?
Ръката му не помръднала, а сърцето му замряло заради голямата любов, която изпитвал към чичо си, но после замахнал с меча и посякал главата на привидението. То викнало високо с гласа на чичо му и паднало на земята, а от стаята избягало нещо обезкървено и бяло.
Викът отекнал в ушите на Джак, колената му се удрили едно в друго и съвестта го укорявала, но при все това той усетил прилив на сили, а в костите му се събудило желанието да пролее кръвта на магьосника.
– Ако ще падат оковите – рекъл той, – трябва да мина през това, а когато се прибера у дома, ще заваря чичо си да танцува.
И младежът тръгнал подир обезкървеното създание. (…)
Книгата „Крадецът на трупове“, от Робърт Луис Стивънсън, можете да закупите, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
