Най-новата книга на Ан Апълбаум, носител на наградата „Пулицър“, е алармиращ анализ за това как автокрациите си сътрудничат, за да подкопаят демократичния свят – и как ние трябва да се обединим, за да им противодействаме.
Смятаме, че знаем какво представлява автокрацията – държава с Голямото лошо на върха. Но този карикатурен образ не отговаря на действителността. Днес автокрациите се управляват не от един диктатор, а от сложни мрежи от клептократични структури, служби за сигурност, експерти по технологии за масово наблюдение и професионални пропагандатори, действащи при различни режими, от Китай до Русия и Иран. Членовете на тези мрежи са свързани помежду си не само в рамките на една държава: корумпирани компании от една страна въртят бизнес с корумпирани компании в друга; полицията от една страна понякога въоръжава и обучава полицията в друга, а пропагандаторите споделят ресурси, за да разпространяват едни и същи послания за нестабилността на демокрацията и Америка като най-голямото зло.
За разлика от военните и политическите съюзи от други епохи и други места, тази група не действа като блок, а по-скоро като фирма – конгломерат от автокрации. Те са обединени не от идеология, а от твърда решимост да запазят властта и богатството си, да подкопаят демократичния свят и да разрушат неговите ценности. Тяхното разбиране за съвременния свят – как се е оформил, защо просъществува, как функционира, как демокрацията е допринесла за укрепването му и как ние бихме могли да бъдем използвани за неговото разрушаване – е темата на тази книга.
Критиките от международната общност, икономическите санкции и масовите опозиционни движения не плашат автократите. Затова в своя изключително навременен анализ Ан Апълбаум призовава демокрациите да променят из основи политиките си – за да имат шанс да се преборят с тази нова заплаха.
176 с., мека корица, 19.90 лв.
Ан Апълбаум е журналист и историк, носител на множество награди. Сред нейните книги са „ГУЛАГ. Лагерите на смъртта“, отличена с награда „Пулицър“ (2004), „Желязната завеса. Рухването на Източна Европа 1944–1956“ и „Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна“. През 1988–1991 г. отразява колапса на комунизма в Източна Европа като кореспондент за сп. „Икономист“ и в-к „Индипендънт“ във Варшава.
Ан Апълбаум: „Ние всички в ума си имаме карикатурна представа за автократичната държава. На върха има някакъв лош човек. Той контролира армията и полицията. Армията и полицията плашат хората с насилие. Има злонамерени колаборационисти и може би малък брой храбри дисиденти.
През XXI век този карикатурен образ твърде малко прилича на действителността. Днес автокрациите се управляват не от някакъв лош човек, а от сложни мрежи, които разчитат на клептократични финансови структури, съвкупност от служби за сигурност – военни, паравоенни, полицейски, – и експерти, които осигуряват технология за наблюдение, пропаганда и дезинформация. Членовете на тези мрежи са свързани не само един с друг в рамките на конкретната автокрация, но и с подобни мрежи в други автократични страни, а понякога и в демокрациите. Корумпирани, контролирани от държавата компании в една диктатура въртят бизнес с корумпирани, контролирани от държавата компании в друга. Полицията в една страна понякога въоръжава, оборудва и обучава полицията в много други. Пропагандаторите споделят ресурси – ферми за тролове и медийни корпорации, които разпространяват пропагандата на един диктатор, могат да бъдат използвани, за да разпространяват пропагандата на друг, както и теми: упадъкът на демокрацията, стабилността на автокрацията, Америка като най-голямото зло.
Това не означава, че някъде има тайна стаичка, където лошите се срещат като във филмите за Джеймс Бонд; нито че нашият конфликт с тях е черно-бял, бинарен сблъсък, един вид „Студена война 2.0“. Сред съвременните автократи има хора, които се определят като комунисти, монархисти, националисти или технократи. Техните режими имат различни исторически корени, различни цели, различна естетика. Китайският комунизъм и руският национализъм се различават не само един от друг, но и от боливарския социализъм във Венесуела, севернокорейската чучхе или шиитския радикализъм на иранската Ислямска република. Те всички се различават от арабските монархии и от други страни – Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Виетнам – които, най-общо казано, не се стремят да подкопаят демократичния свят. Те се различават и от по-меките автокрации и хибридните демокрации, наричани понякога нелиберални демокрации – Турция, Сингапур, Индия, Филипините, Унгария, – които понякога са съюзници на демократичния свят, а понякога не са. За разлика от военни и политически съюзи от други епохи и други места, тази група действа не като блок, а по-скоро като конгломерация от компании, свързани не от идеология, а от безскрупулна, непоколебима решимост да запазят личното си богатство и власт. Това аз наричам „Конгломерата Автокрация“.
***
На 24 февруари 2022 г. Русия започна война срещу Украйна, първата кинетична битка в борбата между конгломерата Автокрация и, най-общо казано, демократичния свят. В автократичната мрежа Русия има особена роля, едновременно като създател на днешния брак между клептокрация и диктатура и като страната, която най-активно се опитва да промени статуквото. Нашествието бе планирано в този дух. Путин се надяваше не само да придобие територия, но и да покаже на света, че старите правила за международно поведение вече не важат.
Още от първите дни на войната Путин и руският елит от силите за сигурност открито демонстрираха своето презрение към понятията за човешки права, пренебрежението си към законите на войната, неуважението си към международното право и договорите, които сами бяха подписали. Арестуваха държавни служители и лидери на гражданското общество: кметове, полицаи, чиновници, училищни директори, журналисти, художници, музейни уредници. Устроиха центрове, където бяха измъчвани цивилни, в повечето градове, които бяха окупирали в южна и източна Украйна. Отвлякоха хиляди деца, като някои откъсваха от семействата им, а други вземаха от сиропиталища, даваха им нова „руска“ идентичност и не им позволяваха да се върнат у дома в Украйна. Преднамерено вземаха на прицел членове на спасителни екипи. Пренебрегвайки принципите на териториална цялост, които Русия бе приела с Хартата на ООН и споразуменията от Хелзинки, Путин през лятото на 2022 г. оповести, че ще анексира територии, които армията му дори не контролираше. Окупационните сили грабеха и изнасяха украинско зърно и „национализираха“ украински фабрики и мини, които предаваха в ръцете на близки до Путин бизнесмени, превръщайки в посмешище международните закони за собственост.
Това не бяха косвени щети или случайни странични ефекти от войната. Тези действия бяха част от съзнателен план да бъде подкопана системата от идеи, правила и договори, залегнали в основата на международното право от 1945 г., да бъде унищожен редът, създаден след 1989 г. в Европа и най-важното – да бъдат подронени влиянието и репутацията на Съединените щати и техните демократични съюзници. „Тук изобщо не става въпрос за Украйна, а за световния ред – скоро след началото на войната каза Сергей Лавров, руският министър на външните работи. – Сегашната криза е съдбовен, епохален момент в съвременната история, отражение на борбата какъв ще е световният ред.“
Путин смяташе, че тези престъпления ще останат ненаказани и той бързо ще извоюва победа както защото знаеше твърде малко за днешната Украйна, която според него нямаше да се защитава, така и защото очакваше демокрациите да отстъпят пред неговата воля. Беше убеден, че дълбоките политически разногласия в Съединените щати и Европа, някои от които активно бе насърчавал, ще обезсилят техните лидери. Разчиташе, че европейските бизнесмени, някои от които отдавна ухажваше, ще настояват да бъде подновена търговията с Русия.
Решенията, взети във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел, Берлин и Варшава – както и в Токио, Сеул, Отава и Канбера – непосредствено след инвазията през 2022 г. първоначално показваха, че се е лъгал. Демократичният свят бързо наложи сурови санкции на Русия, замрази руските държавни активи и извади руските банки от международните платежни системи. Консорциум от над петдесет държави подпомогна украинското правителство с оръжия, разузнавателни сведения и пари. Швеция и Финландия, които десетилетия наред се придържаха към политически неутралитет, взеха решение да се присъединят към НАТО. Канцлерът Олаф Шолц заяви, че страната му е стигнала до Zeitenwende, повратна точка, и за пръв път от 1945 г. се съгласи да отпусне германски оръжия за една европейска война. В реч във Варшава американският президент Джо Байдън каза, че случващото се е тест за Америка, за Европа и за трансатлантическия съюз.
– Ще защитим ли суверенитета на нациите? – попита Байдън. – Ще защитим ли правото на хората да живеят без страх от явна агресия? Ще защитим ли демокрацията?
Да, заключи той под бурни аплодисменти. „Ще бъдем силни. Ще бъдем единни.“
Ако Путин бе подценил единството на демократичния свят, то демокрациите също бяха подценили мащабите на предизвикателството. Като защитниците на демокрацията във Венесуела и Беларус, те бавно осъзнаха, че в Украйна не се борят единствено срещу Русия. Бореха се срещу конгломерата Автокрация.
Си Дзинпин бе намекнал, че ще подкрепи руската незаконна инвазия, още преди тя да започне, в съвместно изявление с руския президент на 4 февруари, по-малко от три седмици преди първите бомби да паднат в Киев. Предугаждайки вълната от американско и европейско негодувание, двамата лидери предварително декларираха, че ще пренебрегнат всякаква критика на руските действия и най-вече всичко, което би напомняло за „намеса във вътрешните работи на суверенни държави под претекст за защита на демокрацията и човешките права“. Въпреки че Си никога не е споделял маниакалната амбиция на руския лидер да унищожи Украйна и Пекин сякаш твърдо искаше да избегне ядрена ескалация, с напредването на войната китайците все така отказваха да критикуват пряко Русия. Вместо това те се възползваха от новата ситуация, купуваха руски нефт и газ на ниски цени и без много шум продаваха отбранителна технология на Русия.
И те не бяха единствените. Докато войната се разрастваше, Иран изнасяше хиляди смъртоносни дронове за Русия. Северна Корея я снабдяваше с боеприпаси и ракети. Руски клиентелистки държави и приятели в Африка, включително Еритрея, Зимбабве, Мали и Централната африканска република, подкрепяха Русия в ООН – и не само там. Още от първите дни на войната Беларус разреши на руски войски да използват нейната територия, включително пътища, военни бази и железопътната мрежа. Турция, Грузия, Киргизстан и Казахстан – нелиберални държави с транзакционни връзки с автократичния свят, – помагаха на руската отбранителна индустрия да избягва санкциите и да внася машинно и електронно оборудване. Индия се възползва от по-ниските цени, за да купува руски нефт.
През пролетта на 2023 г. руските държавни служители вече бяха по-амбициозни. Започнаха да обсъждат създаването на евразийска дигитална валута, може би базирана на технологията блокчейн, която да замени долара и да намали американското икономическо влияние по света. Планираха и да задълбочат отношенията с Китай, като споделят изследвания върху изкуствения интелект и Интернет на нещата (IoT). Крайната цел на цялата тази активност беше съвсем очевидна. Изтекъл документ обобщава тези дискусии, припомняйки думите на Лавров: „Русия трябва да се стреми „да създаде нов световен ред“.“
Тази цел широко се споделя. Залагайки на технологиите и тактиките, които копират едни от други, на общите си икономически интереси и най-вече на решимостта си да не се отказват от властта, автокрациите смятат, че са на прав път. Тяхната увереност – от какво произтича, защо се запазва, как демократичният свят първоначално допринесе за нейното утвърждаване и как можем да я победим – е темата на тази книга.“
Книгата „Конгломератът Автокрация. Диктаторите, които искат да управляват света“, от Ан Апълбаум, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
