През 1492 г. Колумб тръгва на пътешествие с надеждата да намери търговски път до Китай, но вместо това стига до Америка – откритие, което ще промени хода на световната история.
Той не знае нищо за ориентацията по небесните тела и тяхното движение, нито за съществуването на Тихия океан, защото преди всичко е самоизтъкващ се и амбициозен предприемач. Картите му са смесица от фантазии и заблуди. Когато стига до нови земи, поробва местното население, насърчава геноцида и опорочава отношенията между народите.
Това е той – великият пътешественик Христофор Колумб.
Освен арогантност и амбиция обаче Колумб притежава и вроден усет за морето, вятъра и времето; превъзходните му навигационни умения му позволяват да избира оптималния курс. В течение на десетилетие мореплавателят осъществява още три презокеански пътувания и всеки път се стреми да докаже, че може да стигне до Китай по море само за няколко седмици и да покръсти местното население. И четирите му пътешествия са рисковани и изпълнени с насилие, а политическите, моралните и икономическите последствия са живи и до днес.
Драматичен исторически разказ за една от най-противоречивите личности в световната история, чиито открития водят до прекрояване картата на света и унищожаването на велики цивилизации.
480 с., твърда корица, 35 лв.
Откъс
Пролог
Октомври 1492 г.
„Поех курс на запад-югозапад. На борда имаше толкова запаси от вода, колкото не е имало никога“ – записва в корабния дневник Христофор Колумб в четвъртък, 11 октомври 1492 г., в навечерието на голямото откритие. То се случва тъкмо навреме, тъй като и на трите кораба озлобените и непокорни моряци се готвят да вдигнат бунт. Макар сам да изпитва съмнения, той напомня на метежниците за клетвата, която са положили, и че „за добро или за зло трябва да завършат пътуването, на което са ги изпратили техните католически владетели“ – Исабела Кастилска и Фернандо Арагонски, които заедно управляват Испания. Колумб не може да си позволи да не спази задължението, което е поел пред своите кралски покровители, тъй като от десет години се опитва да измоли това назначение, затова настоява: „Тръгнал съм да открия път до Индиите и ще продължа напред, докато с Божията помощ не изпълня това поръчение.“ А моряците по-добре да се смирят със заповедите му, ако не искат да бъдат жестоко наказани.
Изглежда, най-после молитвите на Колумб са чути: „Забелязах признаци за приближаване на суша.“ Един от тях е, че „над кораба прелетя голямо ято морски птици“. От друга страна, във водата край флагманския кораб „Санта Мария“ се показва тънка тръстикова клонка, при това зелена, което означава, че е израснала някъде наблизо. Същото забелязва и екипажът на „Пинта“, както и летва, „изработена от човешка ръка“, на която е надраскано нещо, вероятно с „железен инструмент“. Моряците на „Ниня“ виждат във водата пръчка, което също говори, че наблизо има земя. Колумб насърчава екипажите да изпитват благодарност, че наближава краят на мъките им, а не да мислят за бунт, и удвоява броя на наблюдателните постове, като обещава щедра награда на онзи, който пръв забележи „твърда земя“ (terra firma).
Но няколко часа нищо не се случва.
Около десет часа през нощта Колумб неспокойно обикаля из горната палуба и се качва на наблюдателния пункт при кърмата. В полумрака му се привижда нещо като „светлината на малка восъчна свещ, трепкаща нагоре-надолу“. Може да е фенер на рибар, излязъл в нощното море, а може някой да се движи на брега „и да минава от къща на къща“. А може да е само призрачно видение, мираж – нещо, което се случва по море и на най-опитните мореплаватели. Вика при себе си двама офицери; единият е съгласен с него, другият обаче се отнася с насмешка. Никой друг нищо не е видял, а Колумб не се доверява на собствените си сетива. От опит знае, че животът в морето често предлага безумни възможности. Ако успее да положи основите на испанската колониална империя на хиляди левги разстояние от дома, той ще изпълни обещанието, което е поел пред кралската двойка, и ще се сдобие със славата на герой и с невъобразимо богатство. След всички съмнения и изпитания, които е преживял, успехът ще му донесе заслужена награда. Но ако се провали, очакват го бунт на недисциплинираните моряци, вечен позор и перспективата да посрещне смъртта на самотен остров сред океана и далече от дома.
По време на първото пътуване Колумб подробно записва всички свои мисли и действия, за да се оправдае пред своите суверени, пред Бога и пред самия себе си. Вярва, че историята ще го изслуша. Неговите записи започват с обяснение на причините за експедицията в духа на Реконкистата – отвоюването на Пиренейския полуостров от мюсюлманите, които го владеят от векове. Според Колумб именно успехът на тази военна кампания прави възможно неговото пътуване, а като се вземе предвид и предразположението му към мистичното, според него то е предопределено.
Обръщайки се към „Най-християнските и Високопоставени, Благородни и могъщи владетели, Краля и Кралицата на Испаниите и на Островите в морето, нашите Господар и Господарка, в настоящата 1492 година“ – с други думи, към своите суверени Фернандо и Исабела, – той припомня за тяхната война срещу маврите (мюсюлманите) и особено за паметното отвоюване на „великия град Гранада“ – бившата опора на мавританската власт. Колумб е присъствал на това събитие, или поне той така твърди. Видял е с очите си как „Кралските знамена на Ваши Височества“ се вдигат на „кулите на Алхамбра“, бившата резиденция на мавританските владетели. Дори видял как „мавританският крал излезе пред портите на града и целуна ръцете на Ваши Височества“. Още тогава, твърди Колумб, той е обмислял своя велик план да установи търговски отношения с легендарния „Велик хан“ от Изтока, „Царя на Царете“. И така се случва, според неговото епично описание на събитията, че владетелите, заклети врагове на всички „идолопоклонници и еретици“, решават да изпратят него – Христофор Колумб – в Индия, за да обърне народите в онези далечни земи в „нашата Света вяра“ – единствената вяра. Като променя донякъде събитията, за да поласкае Фернандо и Исабела, той заявява, че те са му „препоръчали да не пътува по суша“ – и защо да го прави, след като е мореплавател?, – а да мине „по пътя от Запад“, или с други думи, по вода.
Докато разказва за недалечното минало, Колумб не пропуска да се изкаже одобрително за изселването на евреите от Испания, извършено с кралски указ от 31 март 1492 г., и го определя като последния подтик за своето пътуване. „След като всички евреи бяха прогонени в изгнание от вашите територии и владения, през същия месец януари Ваши Височества наредиха да потегля за Индия начело на голяма флотилия, поради което ме удостоихте с множество благоволения.“ За какви благоволения става дума? „Наградихте ме с благородническа титла, така че оттогава мога да се наричам „дон“, и ме провъзгласихте за „Грандадмирал на океаните и моретата“ и „наместник и доживотен губернатор“ на всички острови и континенти, които открия и завладея“. Не само това, но и „най-големият ми син ще ме наследи и така от ранг на ранг, от поколение на поколение, за вечни времена“. От перченето на Колумб става ясно, че за него наследствените титли и богатството са не по-малко вдъхновяващи от останалите причини.
След което преминава към по-практичен и обективен тон.
„Потеглих от град Гранада на 12-ия ден на месец май през същата 1492 година, в събота, и пристигнах в град Палос, който е морско пристанище, където подготвих за експедицията три кораба – „Ниня“, „Пинта“ и флагманския кораб „Санта Мария“, – много подходящи за подобно начинание, и потеглих с достатъчно запаси и много моряци на третия ден на август, петък, половин час преди изгрев слънце, и поех курс към Канарските острови, владение на Ваши Височества ... за да мога оттам да поема по своя курс и да плавам, докато не стигна до Индиите, и да представя посланията на Ваши Височества на онези владетели, което напълно отговаря на вашите нареждания.“
Такъв е неговият план в цялото му величие и наивност.
Дневникът на Колумб е важна част от начинанието и той обяснява предназначението му: „Имам намерение да пиша за това пътуване с големи подробности и да записвам от ден на ден всичко, което направя, видя и срещна по пътя си.“ Като всички дневници от този вид, в него има някои неволно допуснати неточности, но други неща съзнателно са пропуснати, особено когато Колумб смята, че не е необходимо да разкрива маршрута си пред съперниците или когато резултатите от проучванията му се разминават с неговите предварителни очаквания. Но въпреки всички пропуски и недомлъвки дневникът остава най-доброто доказателство както за неговите дела, така и за заблудите му. В него Колумб планира да „начертая нова морска карта за навигация, на която да поставя всички морета и брегове на Океана на истинското им място с техните точни ориентири и данни, а след това да напиша книга, в която да представя истинската картина на света“. Той е наясно, че редовното поддържане на дневника в допълнение към останалите му задължения ще го изтощи до краен предел. „И преди всичко е важно да забравя за съня – напомня си той – и да залягам над навигацията, защото това е най-важната и основната ми задача.“
През тази октомврийска нощ, докато размишлява над плановете си, внезапно се случва нещо неочаквано или поне по-рано от очакванията му: на далечния бряг се появява светлина (ако наистина е светлина), което подсказва, че е стигнал до целта си.
Луната изгрява малко преди полунощ, а флотилията продължава напред със скорост приблизително девет възела в час. Около два през нощта оръдеен залп нарушава тишината, стряскайки членовете на екипажа. Залпът е изстрелян от „Пинта“, най-бързия от трите кораба, който е изпреварил останалите. Колумб веднага разбира какво означава това: на хоризонта се е показала земя. „Разбрах, че Родриго де Триана пръв е забелязал сушата.“ Земята се намира само на шест мили разстояние в западна посока.
Докато Колумб прекарва една безсънна нощ, флотилията хвърля котва толкова близо до брега, че неговите вечно недоволни моряци забелязват „някакви голи хора“ вместо очакваните изтънчени китайци в красиво облекло. Опирайки се на своя доверчив прочит на „Пътешествията“ на Марко Поло, мореплавателят вярва, че е пристигнал на източния бряг на Китай, точно както е обещавал на Фернандо и Исабела.
Колумб прекарва останалата част от живота си – и още три следващи експедиции – в опити да се убеди, че е изпълнил обета си. Мнозина в Европа са склонни да не се доверяват изцяло на разказа на Марко Поло, в който се преплитат фантастичното и прагматичното, смятайки го за измамна фантазия, но има и такива – сред които и Колумб, които го възприемат като полезно ръководство за пътешественици, каквато е била целта на Марко Поло. Стремежът на Колумб да намери равностоен път по море на сухопътното пътешествие на Марко Поло до Азия хвърля мост между средновековния свят на магията и властта и рационалната ренесансова вселена на хищници и жертви. Въпреки че от пътешествието на Марко Поло са изминали двеста години, Колумб продължава да се надява, че ще намери империята на монголите незасегната от времето, а Кубилай хан или друг Велик хан на негово място ще го очаква, за да сключи търговски договори с Европа. Но Кубилай отдавна не е между живите, а неговата някога велика империя отдавна се е разпаднала.
Под влияние на собствената си заблуда Колумб вярва, че е стигнал до остров или полуостров в покрайнините на Китай – преход, който е възможен само защото в неговите изкривени географски представи липсват Северна и Южна Америка и Тихият океан. А що се отнася до обещаната награда, която се полага на скромния моряк Родриго де Триана, пръв забелязал сушата, Колумб преценява, че собственото му видение на мъждукащата светлина от свещ се е случило по-рано, затова оставя паричната награда за себе си.
* * *
Има ли някакво значение? Като изследовател Адмиралът на океаните и моретата повсеместно е смятан за безпринципен авантюрист, който прави голямото си откритие, без дори да разбере за какво става дума, поробва местното население, поощрява геноцида и разваля отношенията между народи, които дотогава не са подозирали за съществуването си. Дори го обвиняват, че е пренесъл в Европа сифилиса, който по-късно векове наред тормози Стария континент. Самият Колумб оправдава поведението си и наследството, което оставя след себе си, с това, че през цялото време е бил оръдие на Бога, дори когато настойчиво моли своите покровители Фернандо и Исабела да отрупат с богатства него и семейството му. Историците отдавна водят спор дали Колумб всъщност не е „преоткрил“ Северна и Южна Америка, тъй като викингите, келтите и американските индианци са стигали до Новия свят много преди него. Но експедициите на Колумб се отличават от всички предишни по обхвата на причинените човешки драми и екологичното въздействие. Преди него Старият и Новият свят са разделени и ясно разграничени континенти, екосистеми и общества; след него, за добро или за зло, техните съдби са тясно преплетени.
До края на живота си Колумб е убеден, че е пристигнал в покрайнините на Азия. Непоколебимата му самозаблуда относно Китай мотивира всички негови следващи действия в проучването на тези земи. Нито една личност от неговия ранг от епохата на Великите географски открития не е допускала толкова сериозна грешка в преценката на истинското си местонахождение. Ако Колумб сам беше назовал открития от него континент, той определено щеше да носи името „Азия“, а не „Америка“.
Обсебен от възложената му от Бога мисия да намери път до Азия, в рамките на едно десетилетие Колумб предприема четири пътувания, всяко от които се отличава от предишните, но всички преследват обща цел – да се докаже, че само за няколко седмици може да се стигне до Азия и да се покръсти местното население. Пътуванията стават все по-трудни и по-сложни, а тъй като Колумб не успява да съчетае своите насилствени методи на управление като адмирал и губернатор с изискванията на християнския морал, то с течение на времето той става все по-ирационален и склонен към крайности, докато накрая става ясно, че живее по-скоро в собствените си красиви илюзии, отколкото в мрачната действителност, която разкриват неговите експедиции. И ако първото пътуване е показателно за наградите, които откритието осигурява на изследователя, то следващите три показват цената, която той е принуден да плати – политическа, морална и икономическа.
Прочутото първо пътуване (1492–1493) илюстрира откриването на един Нов свят – обещаващ, но също така предвещаващ бъдещи неприятности. След първоначалния триумф ситуацията значително се влошава по време на набързо подготвената втора експедиция (1493–1496). Колумб има намерение да затвърди миналогодишните си постижения в областта на мореплаването, да колонизира Новия свят и веднъж завинаги да установи местоположението на Китай. Но тъй като не е в състояние нито да се справи с участниците в силно разрасналата се флотилия, нито да разреши загадката с Китай, той почти пропилява всичко, което е постигнал до този момент.
Суровата трета експедиция (1498–1500) е съвсем различна от първите две и отвежда Колумб много по-далече на юг отпреди. Въпреки че мъжествено продължава да се преструва, че е стигнал до Китай, накрая е принуден да признае, че е възможно да е открил отделен и съвършено обособен нов свят. Междувременно неговото управление на новосъздадената Испанска империя и жаждата му за злато се израждат в жестоко отношение към индианците. На сушата майсторът на навигацията става жертва на лошите си административни умения.
С течение на времето Колумб все повече се откъсва от действителността и попада в плен на трайни мистични идеи. В един момент даже е убеден, че е открил входа в Рая. По време на неговите дирения понякога рационалното под формата на мореплавателски опит и мистичното постигат пълна хармония, но в повечето случаи се разминават и като резултат се стига до конфликти, преминаващи от природния свят в света на свръхестественото. Въпреки всичките си самозаблуди Колумб открива толкова много земи, че ако ги беше запазил под свой контрол, както и правото да предаде на наследниците си своите титли – а точно това му обещават Фернандо и Исабела, – той и неговата династия щяха да управляват кралство, много по-голямо и по-могъщо от Испания. Затова Фернандо и Исабела решават да го заменят с по-скромен служител, но познавайки неговата суетност, все пак му позволяват да си запази лишените от съдържание титли „адмирал“ и „наместник“.
Винаги гъвкав и издръжлив, Колумб умолява своите покровители да му предоставят средства за още едно пътуване до Новия свят. Желанието му скоро е удовлетворено, а и защо не? За католичиските крале е много по-изгодно да отпратят Колумб на островите, отколкото да го задържат в родината.
Безумното четвърто пътуване (1502–1504), често наричано „Голямото“ или „Последното пътуване“, е семейно начинание, в което Колумб включва малкия си син Фернандо, за да осигури на своето дело наследник от семейството. Разказът на момчето за живота на баща му е истинска съкровищница – за съжаление, често пренебрегвана – от факти и наблюдения на Колумб, но не от гледна точка на историята, а така, както го виждат неговите близки; историята на баща и син, попаднали в мрежата на имперските амбиции. Пътуването, започнало като желание за реабилитация на честта на Колумб, завършва с историята на Робинзон Крузо – история за корабокрушение и спасение, в която е застрашен животът на всички участници. Нищо чудно, че това е любимата експедиция на Колумб.
От близка перспектива неговите успехи изглеждат всичко друго, но не и предопределени или открояващи се. Целият му живот и приключения са заобиколени от усещане за хаос, на който той се старае да наложи своята забележителна воля. Но както обяснява синът му Фернандо, адмиралът винаги е бил уязвим и зависим – от волята на монарсите, от морските течения и бурите, от настроенията на моряците, които служат под неговото командване. Той е заложник на съдбата във високите ставки на играта за разширяването на Европа; всеки път неговите подвизи биха могли да се развият по един или друг начин, ако не беше обединяващата сила на неговата далновидност.
Книгата "Колумб. Четирите пътешествия", от Лорънс Бъргрийн, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
