"Каръци" не е от онези наши родни напъни за кино, които са с огромни претенции за интелигентност, ерудиция и тежък патос. Напротив – никой от героите, които пък почти моментално ще ви станат любимци, не си вярва безкрайно много и не се смята за нещо велико. Именно тази непретенциозност е в основата на един от най-чаровните и искрено забавни филми, излизали от български ни кинотворци през последните години.
Лентата ни пренася в малък сив град в провинцията с още по-сиво ежедневие, но за сметка на това пълен с цветни млади и стари хора, които не пестят благозвучни псувни, съчетани с учудващо прозорливи мъдрости, за да преборят сивотата и трагикомедията, която наричат свой живот.
Историята не крещи от оригиналност, но е толкова затрогваща и толкова модерно българска по дух, че още от първите минути хваща вниманието и ви оставя почти без дъх от смях до края, а няма гаранция, че и някоя скрита сълза от умиление няма да се изплъзне от очите ви.
По същество – безименният малък град става част от турнето на рок групата "Кислород" и това на пръв поглед безобидно културно събитие се оказва разтърсващо за много от жителите му. Билетите са скъпи, желанието голямо, а добрите приятели задружно жертват много кръв и пот, само и само да се снабдят с ценните пропуски. Една ученическа любов се ражда, от там и много мъки и разочарования, както става във всеки филм (и живот).
Засегнати са и болезнено познати на много българи проблеми. Например как дете, чието родители са емигранти, може да стане свестен човек, как се живее с родител алкохолик, който не иска и да погледне детето си, или как се оцелява сред една масова култура на чалга, когато всичко в теб мечтае да пееш на една сцена с Beyonce, Sade и Amy Winehouse. И всичко това на фона на еднo кофти място с още по-кофти стандарт на живот.
Бреме тегне над българската младеж, това е ясно, но никой не се дава и продължава напред, колкото и неволи да се изсипват отгоре му. Със заключението, че каръкът е човек, роден в България, героите въздишат тежко и чоплят семки, като мечтаят за "София, а после в чужбина." А дали дебне спасение в големия град? И това не е сигурно.
Що се отнася до актьорите, Ованес Торосян вече може да е на 30 години, но съвсем успешно влиза в ролята на сляпо влюбен и загубен ученик, Елена Телбис му опонира подобаващо като една тиха, но нецепеща на никого басма бунтарка. Деян Донков пък е един пленителен и побългарен Джим Морисън, който използва класическото "Здравей, обичам те, няма ли да ми кажеш как се казваш?", за да предизвика фурор в сърцата на своите предани до предателство фенки.
Като цяло съчетанието на едни все още невинни и несмачкани от живота физиономии и възможно най-искрения, макар и просташки хумор ще ви накарат да се смеете с цяло гърло на ситуациите, които всъщност са безкрайно тъжни, но ако седнем да мислим за това ... тежко ни и горко.
Остава само да поздравим Ивайло Христов и прекрасния екип, който е събрал, за подвига да създаде подобен филм – толкова земен и човечен, че успява както да разсмее зрителя, така и да го остави в размисли и страсти след последния кадър. Чест и почитания, надеждата умира последна!
