Джоана Тийл не е в най-добрия етап от живота си, но е решена да не позволи на трудностите да я сломят. Изцяло се е посветила на орнитоложките си изследвания в дивите райони на Илинойс, за да успее да довърши докторантурата си това лято. Един ден обаче самотната ѝ рутина е нарушена от появата на загадъчно босо дете, покрито със синини, което пристига изневиделица при къщичката ѝ в гората.
Момичето нарича себе си Урса и твърди, че идва от звездите, за да стане свидетел на пет чудеса. Джо неохотно го приютява, притеснена какви ли обстоятелства са го накарали да броди само из пустошта. Прибягва до помощта на саможивия си съсед Гейбриъл Наш, за да разгадае мистерията на очарователното дете. Колкото повече време прекарват заедно обаче, толкова повече въпроси се появяват. Как едно малко момиче не само чете, но и разбира Шекспир? Защо в нейно присъствие непрестанно се случват хубави неща? И защо Джо и Гейб вече не проверяват уебсайта за изчезнали деца?
С края на лятото и приближаването на Урса към петото чудо се задвижват процеси, които ще поставят всички на изпитание. Дали магията на това извънземно дете ще се окаже по-силна от всички пречки, които съдбата ще постави на пътя им? Когато звездите говорят, може би хората просто следват техния ход.
320 с., мека корица, 21.90 лв.
Откъс
Момичето изглеждаше като дете на феи. Беше почти невидимо, бледото му лице, суитшъртът и панталоните се сливаха в сумрачната гора зад него. Беше босо. Стоеше неподвижно, обвило ръка около ствола на хикория, и не помръдна, когато колата изхрущя в края на чакълената алея и спря на няколко метра.
Щом угаси двигателя, Джо отмести поглед от момичето и събра бинокъла, раницата и таблиците с данни от седалката до шофьора. Може би детето ще се върне в своето кралство на феите, ако не го гледа.
Но момичето бе все още там, когато Джо слезе от колата.
– Виждам те – обърна се Джо към сянката върху хикорията.
– Зная – отвърна момичето.
Туристическите обувки на Джо разпръснаха буци засъхнала кал върху бетонната пътека.
– Имаш ли нужда от нещо?
Момичето не отговори.
– Защо си дошла в моя имот?
– Опитвах се да погаля кучето ти, но то не ми позволява.
– Кучето не е мое.
– Чие е?
– Ничие. – Тя отвори вратата на закритата веранда. – Трябва да се прибереш вкъщи, докато е още светло. – Светна външната крушка против насекоми и отключи вратата на къщата. След като запали лампата вътре, се върна до дървената врата и я заключи. Момичето изглеждаше едва деветгодишно, но въпреки това може да замисляше нещо.
След петнайсетина минути Джо си бе взела душ, облякла памучна фланелка, клин и сандали. Запали лампите в кухнята и привлече безшумно нападение на насекоми към черните прозорци. Докато приготвяше нещата за грила, мисълта ѝ лениво се върна към момичето под хикорията. Със сигурност се страхува от тъмната гора, за да остане наоколо. Прибрало се е вкъщи.
Джо изнесе мариновани пилешки гърди и три зеленчукови шиша до огнището върху обраслата с бурени полянка, която разделяше жълтата дъсчена къщичка от няколкото акра обляна в лунна светлина ливада. Къщата, отдавана под наем от четирийсетте години на двайсети век, известна като Кини Котидж, бе кацнала на хълм, обърнат към гората, задната ѝ страна гледаше към малка прерия, която собственикът редовно опожаряваше, за да отблъсква заобикалящата гора. Джо запали огън в каменния кръг и сложи отгоре скарата. Щом постави пилето и шишовете над пламъците, тя се напрегна, когато иззад ъгъла на къщата се появи тъмна фигура. Момичето. То спря само на няколко метра от огъня, загледано как Джо поставя последните шишове върху грила.
– Нямаш ли печка? – попита.
– Имам.
– Защо готвиш навън?
Джо седна на един от четирите окъсани сгъваеми стола.
– Защото обичам да готвя навън.
– Мирише хубаво.
Ако момичето бе дошло да измъкне храна, щеше да остане разочаровано от празните шкафове на полева биоложка, разполагаща с твърде малко време за пазаруване. Говореше провлачено като местните жители, а босите му крака бяха свидетелство, че е дошло от съседен имот. Би могло съвсем спокойно да се прибере вкъщи за вечеря.
Момичето пристъпи по-близо и огънят оцвети заоблените му като ябълки бузи и русолявата коса, но очите му останаха като черни дупки на лицето на омагьосано от феи дете.
– Не мислиш ли, че е време да се прибираш вкъщи? – попита Джо.
Момичето приближи още повече.
– Нямам дом на Земята. Дойдох оттам. – Посочи към небето.
– Откъде?
– Голямата мечка.
– Съзвездието ли?
Момичето кимна.
– Аз съм от галактиката Въртележка. Тя е до опашката на Голямата мечка.
Джо не знаеше нищо за галактиките, но името звучеше като измислено от дете.
– Никога не съм чувала за галактиката Въртележка – подхвърли Джо.
– Така я наричате вие, хората, но ние я наричаме по друг начин.
Джо вече виждаше очите ѝ. Интелигентният блясък в погледа ѝ бе странно проницателен за детското ѝ личице и Джо прие това за знак, че момичето разбира как всичко е на шега.
– Ако си извънземна, защо изглеждаш като човек?
– Само използвам тялото на това момиче.
– Кажи ѝ да се прибира вкъщи, докато си вътре, чуваш ли?
– Не може да го стори. Беше мъртва, когато взех тялото ѝ. Ако си отиде вкъщи, родителите ѝ ще се уплашат.
Значи беше зомби. Джо бе чувала за подобни игри. Но момичето бе дошло в погрешната къща, ако търсеше някой, с когото да играе Извънземно зомби. Джо не я биваше в общуването с децата, нито в игрите на въображение, дори когато бе на възрастта на момичето. Родителите на Джо, и двамата учени, често повтаряха, че двойната доза аналитични гени я бяха направили такава. Често се шегуваха как излязла от утробата с напрегнато намръщено личице, сякаш се старае да формулира хипотеза къде се намира и кои са всички хора в родилната зала.
Извънземното в човешко тяло проследи с поглед как Джо обърна пилешките гърди върху скарата.
– По-добре се прибери вкъщи за вечеря – посъветва я Джо. – Родителите ти ще се тревожат.
– Казах ти, че нямам...
– Искаш ли да се обадиш на някого? – Джо извади телефона от джоба на клина си.
– На кого бих се обадила?
– Какво ще кажеш аз да се обадя? Кажи ми телефонния си номер.
– Как мога да имам номер, като идвам от звездите?
– Ами момичето, чието тяло си взела? Какъв е нейният номер?
– Не зная нищо за нея, дори името ѝ.
Каквото и да беше намислило детето, на Джо ѝ дойде до гуша. Беше будна от четири часа сутринта, бе вървяла през поля и гори в жегата и влагата повече от тринайсет часа. Това беше рутина почти всеки ден в продължение на седмици и няколкото часа, които прекарваше в къщичката всяка нощ, бяха важно време за почивка.
– Ако не си тръгнеш, ще повикам полицията – заяви и се постара да прозвучи строго.
– Какво ще направи полицията? – Каза го, сякаш никога не бе чувала думата.
– Ще завлекат дупето ти вкъщи.
Момичето скръсти ръце пред кльощавото си тяло.
– Какво ще направят, като има кажа, че нямам дом?
– Ще те отведат в полицейския участък и ще намерят родителите ти или с когото там живееш.
– Какво ще направят, когато се обадят на онези хора и разберат, че дъщеря им е мъртва?
Този път гневът на Джо беше неподправен.
– Знаеш ли, никак не е забавно да си сама на света. Трябва да се прибереш вкъщи при човека, който се грижи за теб.
Момичето стегна ръце пред гърдите си, но не каза нищо.
Трябваше някак да го стресне, за да го върне в действителността.
– Ако наистина нямаш семейство, полицията ще те настани в приемен дом.
– Какво е това?
– Ще живееш с напълно непознати, а понякога те са зли, така че по-добре се прибирай вкъщи, преди да извикам ченгетата.
Момичето не помръдна.
– Говоря сериозно.
Недораслото куче, което бе просило храна при огнището на Джо последните няколко вечери, се промъкна във външния кръг на светлината на огъня. Момиченцето клекна, протегна ръка и на висок глас започна да го увещава да ѝ позволи да го погали.
– Няма да дойде по-близо – обади се Джо. – Той е див. Сигурно е роден в гората.
– Къде е майка му?
– Кой знае? – Джо остави телефона си и обърна шишчетата. – Има ли някаква причина да се боиш да се прибереш вкъщи?
– Защо не вярваш, че съм от звездите?
Инатливото дете нямаше чувство за мярка.
– Знаеш как никой няма да ти повярва, че си извънземна.
Момичето отиде до ръба на прерията, вдигна лице и ръце към звездното небе и започна да напява нещо неразбираемо, което би трябвало да звучи като извънземен език. Думите ѝ се лееха като чужд език, който владее добре, и когато приключи, тя самодоволно се обърна към Джо с ръце на хълбоците.
– Надявам се помоли своя извънземен народ да те вземе обратно – подхвърли Джо.
– Беше акламация.
– Акламация... хубава дума.
Момичето се върна към светлината на огъня.
– Не мога да се върна още. Трябва да остана на Земята, докато видя пет чудеса. Това е част от обучението ни, когато стигнем определена възраст... нещо като училище.
– Ще се наложи да поостанеш. Водата не е била превръщана във вино в продължение на две хилядолетия.
– Нямам предвид библейски чудеса.
– А какви?
– Каквито и да е – отвърна момичето. – Ти си чудо, онова куче също. За мен това е цял нов свят.
– Добре, значи вече си видяла две.
– Не, ще ги запазя за наистина хубави неща.
– Боже, благодаря ти.
Момичето седна на сгъваемия стол близо до Джо. Мазна марината се стичаше от пилешките гърди в огъня и изпълваше нощния въздух с прекрасно ухание. Детето се взираше в тях, гладът му беше истински, нямаше нищо въображаемо в него. Може би семейството му не можеше да си позволи храна. Джо се изненада, че не бе помислила за това веднага.
– Какво ще кажеш да ти дам да хапнеш нещо, преди да си отидеш вкъщи? – попита тя. – Обичаш ли пуешки бургери?
– Откъде бих могла да знам какъв е на вкус пуешкият бургер?
– Искаш ли, или не?
– Искам. Трябва да опитвам нови неща, докато съм тук.
Джо премести пилешките гърди по-далече от огъня, преди да влезе в къщата и да вземе замразен бургер, подправки и хлебче. Спомни си за последния резен сирене в хладилника и го добави към вечерята на момичето. Детето сигурно имаше нужда от него повече от нея.
Джо се върна на двора, сложи хлебчето на скарата и подреди всичко останало на празния стол до себе си.
– Надявам се обичаш сирене в бургера.
– Чувала съм за сирене – отвърна момичето. – Казват, че било хубаво.
– Кой казва, че е хубаво?
– Онези, които вече са били тук. Понаучихме малко за Земята, преди да дойдем.
– Как се нарича твоята планета?
– Трудно е да се произнесе на твоя език... нещо като Аймез. Имаш ли маршмелоу?
– Аймезяните ли те научиха за маршмелоу?
– Казаха, че децата ги нанизват на клечка и ги топят над огън. Казаха, че били много хубави.
Джо най-после имаше оправдание да отвори маршмелоу бонбоните, които бе купила по прищявка, когато за първи път се нанесе в къщичката. Реши, че е по-добре да ги използва, преди да се развалят. Извади ги от шкафа в кухнята и пусна пликчето в скута на извънземното.
– Трябва да си изядеш вечерята, преди да ги отвориш.
Извънземната намери пръчка и седна на стола си, прибрала бонбоните в скута си, тъмните ѝ очи бяха приковани в печащия се бургер. Джо препече хлебчето и сложи в чинията шишче с печени картофи, броколи и гъби до чийзбургера. Донесе две напитки.
– Обичаш ли ябълков сайдер?
Момичето пое чашата и отпи.
– Много е хубав!
– Достатъчно хубав, за да е чудо?
– Не – отвърна извънземното, но изгълта повече от половината за секунди.
Момичето почти бе приключило с бургера си, когато Джо лапна първата си хапка.
– Кога яде за последен път? – попита тя.
– На моята планета – отвърна извънземното с издута от храната буза.
– Кога беше това?
Момичето преглътна.
– Снощи.
Джо остави вилицата си.
– Не си яла цял ден?
Момичето лапна кубче картоф.
– Досега не исках да ям. Беше ми малко лошо... от пътуването до Земята, смяната на тялото и всичко останало.
– Тогава защо ядеш, сякаш умираш от глад?
Момичето разкъса последното парче от бургера си и хвърли половината на просещото кученце, вероятно за да докаже, че не умира от глад. Кучето го погълна също толкова бързо, колкото и момичето. Когато извънземното предложи последното парче в ръката си, кученцето се промъкна по-близо, пое го от пръстите ѝ и се отдръпна, докато ядеше.
– Видя ли? – попита момичето. – Взе го от ръката ми.
– Видях. – Джо видя също така дете, което вероятно беше в истинска беда. – В пижама ли си облечена?
Момичето сведе поглед към тънките си панталони.
– Предполагам така ги наричат хората.
Джо отряза ново парче месо от пилешките гърди.
– Как се казваш?
Момичето беше на колене, опитваше се да се промъкне по-близо до кученцето.
– Нямам земно име.
– Какво е извънземното ти име?
– Трудно се произнася...
– Кажи ми.
– Нещо като Йерпюд-на-асру.
– Йер Пу...
– Не, Йерпюд-на-асру.
– Добре, Йерпюд, искам да ми кажеш истината защо си тук…
Книгата „Където гората среща звездите“, от Гленди Вандера, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
