Хуморът на Николай Русев е необикновено преживяване. Авторът е увлекателен разказвач, в чието слово всичко е премерено. Няма излишна дума или претенциозно сравнение. Той сякаш гледа отстрани хората и добросъвестно ги рисува в словесните си картини. Героите му са смешни, абсурдно комични, понякога гротеска на човешките слабости. Предишните му книги („Козидор“ и „Сотир Пазвански“) носят тънката ирония на британския хумор. А страшното в хумора е, че той е преувеличената истина.
Новата книга на Николай Русев е с необичайно заглавие. Живарник е дълга мрежеста торба, в която рибарите прибират улова. Какво ли няма там! От детските лудории с колелото „Школник“ и пъхнат в ауспуха на колите картоф, през мечтата за полет в космоса с ракета от дъски до любимата, с която ядат пастет на покрива. Читателят пътува в експрес „Тракия“, лежи в гръцки затвор, маг Офелия му предсказва и се чуди дали рибката „блатна хиена“ е най-добрият домашен любимец.
Разлистите ли книгата, ще се срещнете с тънкия хумор на един много добър писател!
Л. Калудов, читател
176 с., мека корица.
ISBN 978-619-01-1154 -2
Откъс
Ракетата
До ден днешен, като видя излитаща ракета, нещо засяда в гърлото ми.
Никога не съм виждал на живо излитаща ракета. Гледам ги по телевизията. Навремето в армията имах една, за която се грижех, тя така и не излетя, но това е друга история.
Не съм сигурен защо и кога точно ме обсеби идеята да стана третия български космонавт, но през призмата на всичките години това губи всякакво значение. Възможно е да са репортажите и преките включвания от полета на втория български космонавт, възможно е това да е снимката с автограф от Гагарин, която стоеше на стената в кабинета на дядо ми или просто някоя оцветена книжка, от която се е хилел чичко със скафандър... (Такива бяха чичковците от детството ми – със скафандри, а не с шлифери.)
Наистина не е важно...
Помня, че написах дълго мотивационно космонавтско писмо, адресирано до Байконур (на контактите с НАСА по това време не се гледаше с добро око), което пуснах в пощенска кутия на трамвай номер 3 заедно с писмото до Дядо Мраз. Бях достатъчно голям и знаех истината за Дядо Мраз, но заради малката си сестра редовно пишех и пращах писма.
Отговор от Байконур не получих в продължение на година и реших да взема нещата в свои ръце: „Направи си сам“ имаше на съседната улица!
Попаднах на някакви ракетни чертежи в „Космическата азбука“, обаче ми се сториха прекалено сложни и за няколко дена нахвърлях свои. Скицирах на подвързовъчен кадастрон лист по лист и когато бях готов, сглобих всичко подобно на пъзел. Чертежът зае цялата ми стая и забраних на всички да влизат вътре.
Първият жесток проблем, с който се сблъсках, беше чисто бюджетен. Оказа се, че всичките ми спестявания, плюс касичката на малката ми сестра, стигат само за петнайсетина дъски и два-три листа ламарина. А според чертежите имах нужда от много дъски, много ламарина и много бензин!
Всичките ми крънкания за спонсорство от близки и роднини удряха на камък веднага щом им покажех нарисуваните схеми в стаята си. Имах нужда от съдружници. Предложих на Мàндата от съседния вход да участва. Той се съгласи и даде пари. Купът дъски в двора на кооперацията започна да изглежда по-внушително, но трябваше още много ламарина, с която да обковем корпуса на ракетата, за да не се запали от горящия бензин. Колкото и да го мислех, бях принуден да включа и дебелата Елена от четвъртия етаж, за която бях сигурен, че не си е пипала спестяванията, откакто затвориха сладкарницата на ъгъла.
Дебелата Елена напълно оправда очакванията ми. Финансовата ѝ инжекция изстреля проекта на едно друго ниво и само за две седмици туловището на бъдещата ракета започна да придобива реална форма.
– Каква е тая катерушка? – дочувах коментари на случайни минувачи, а аз само клатех глава със снизхождението на привилегирован да бъде най-посветен от всички и забивах пирон след пирон.
Освен че имахме всички необходими материали, успяхме да купим 20 литра бензин, който да налеем в резервоара, две касетки кисело мляко (бях убеден, че киселото мляко е най-подходящата храна за космоса), солидно количество консерви „Копърка“, „Ропотамо“ и – разбира се – „Пастет апетит“.
Подготовката течеше с пълна пара, аз бях изключително доволен и спокоен – до момента, в който направих някакви свои си изчисления и стигнах до извода, че с товар като дебелата Елена има голяма вероятност ракетата да не излети.
Споделих своите опасения с другите членове на екипажа (в случая Мàндата и малката ми сестра, която нямаше как да отлъча заради предоставената от нея зарче-касичка) и взех управленско решение – Елена остава да ръководи полета от земята!
Очаквах от нея повече ентусиазъм, когато отидох да ѝ го съобщя... Или поне малко повече разбиране... Изслуша няколкоминутната ми лекция за значимостта на наземния персонал, изгледа ме лошо и тръшна вратата.
Знаех, че ще последва нещо лошо. Беше много вероятно да пребие мен и другите членове на екипажа. И тия нови опасения споделих с останалите и взехме решение да си стоим по къщите и да не мърдаме никъде.
На другия ден гледката на двора беше ужасяваща. Дебелата Елена бе помляла ракетата до такава степен, че всякакви идеи, дори за частична реставрация, изглеждаха абсурдни...
И така...
До ден днешен, когато видя излитаща ракета, нещо засяда в гърлото ми. Нормално ли е толкова много да искам да бъда изстрелян?
Книгата „Живарник“ от Николай Русев, можете да закупите с 20% отстъпка чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
