Новият исторически роман на Лиза Сий ни пренася в Китай през XV век и пресъздава истинската история на Тан Юънсиен – жената лекар, която съумява да разчупи традициите, да лекува жени от всички слоеве на обществото и да води такъв необикновен живот, че пет века по-късно много от нейните лекарства все още да се използват.
Очакванията към младата Юънсиен са ясни: като всяка примерна дама (и бъдеща съпруга) тя следва да бродира изкусно, да свири виртуозно, да рецитира поезия, да ражда синове и да спазва повелите на семейните порядки. Тя обаче има призвание – да следва примера на баба си и да се посвети на медицината в помощ на жените. Това е дързост, която разтърсва уредения ѝ свят в „Градината на благоуханните наслади“ и я обрича на живот, пълен с трудности и изпитания. Но „Без кал няма лотос“, убеждава ни Юънсиен – защото човешкият дух цъфти, когато се бори за смисъл.
368 с., мека корица, 23 лв.
Лиза Сий е един от най-продаваните автори в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Сред най-популярните ѝ книги са „Островът на морските жени“, „Чаеното момиче“, „Снежно цвете и тайното ветрило“, „Любовта на Божур“, „Шанхайски момичета“, „Китайски кукли“ и „Мечти за щастие“, които директно оглавяват класацията. Тя е автор и на биографичната книга „На върха на Златната планина“, в която се разказва историята на установяването на семейството ѝ от Китай в Лос Анджелес и последвалия му живот в Америка. Лиза Сий е носителка на наградата „Голдън Спайк“, присъждана от Китайското историческо дружество на Южна Калифорния, и наградата „Хистъримейкърс Ауорд“, учредена от Музея на китайско-американската култура. Обявена е за „Жена на годината“ от Организацията на жените от китайско-американски произход.
Откъс
Да живееш означава...
– Хиляда години в миналото, хиляда години в бъдещето, без значение къде живееш, колко богата или колко бедна си, четирите етапа в живота на жената са едни и същи – казва Уважаемата дама. – Ти си малко момиче, така че все още си в млечните дни. Когато станеш на петнайсет, ще навлезеш в дните с фиби в косата. С прическата ти ще обявим на света, че си готова за брак. – Тя ми се усмихва. – Кажи ми, дъще, какво идва след това?
– Дните на ориз и сол – отговарям прилежно, но умът ми блуждае. Двете с майка ми седим на порцеланови табуретки под покритата колонада в двора на дома ни. В сезона на мусоните сме, така че късчето небе, което виждам, е натежало от облаци, а въздухът е влажен и задушен. Две миниатюрни портокалови дръвчета растат отстрани в еднакви саксии. В други съдове има цимбидиуми, чиито стъбла са увиснали под тежестта на цветовете. Дъждът приближава, но докато дойде, птички чуруликат в гинко дървото, което осигурява лека прохлада в летния ден, а аз долавям мириса на морето, което съм виждала само на картини. Ароматът обаче не може да прикрие неприятната миризма, която идва от бинтованите крака на Уважаемата дама.
– Мислите ти са другаде. – Гласът ѝ звучи немощно, както изглежда тялото ѝ. – Трябва да внимаваш. – Тя посяга и хваща ръката ми. – Боли ли те днес? – Щом кимвам, тя продължава: – Спомените за агонията, която си изпитала по време на бинтоването на краката ти, никога няма да те напусне напълно. Ще има дни отсега, докато умреш, когато болката ще те посещава – ако си стояла права прекалено дълго или си вървяла твърде надалеч, ако ще настъпи промяна във времето, ако не се грижиш, както трябва, за краката си. – Тя съчувствено стиска ръката ми. – Когато пулсират или смъдят, напомни си, че един ден страданието ти ще бъде доказателство за съпруга ти за твоята любов. Съсредоточаването върху нещо друго ще отвлече вниманието ти от болката.
Майка ми е мъдра, което е причината всички в домакинството, включително двамата с брат ми Ифън, да я наричат Уважаемата дама, почетна титла, която носи като съпруга на мъж с високия ранг на баща ми. Ако тя може да прецени, че съм разсеяна обаче, аз мога да кажа същото за нея. До нас достига гласът на жена, която пее. Госпожица Джао, наложницата на баща ми, сигурно го забавлява заедно с гостите му.
– Знаеш как да се съсредоточиш... когато искаш – най-сетне продължава майка ми. – Способността да бъдеш погълната изцяло е нашето спасение. – Тя млъква за момент, когато мъжки смях и одобрителни възгласи, сред които ясно се долавя гласът на баща ми, ни обгръщат като мъгла. – Да продължим ли?
Поемам си въздух.
– Дните на ориз и сол са най-важните години в живота на жената. Тогава ще бъда заета със задълженията на съпруга и майка...
– Като мен сега. – Уважаемата дама грациозно накланя глава, а златните и нефритените украшения, които висят от кока ѝ, леко подрънкват. Колко бледа е, колко елегантна. – Всеки ден трябва да започва рано. Ставам преди изгрев, почиствам лицето си, изплаквам уста с ароматен чай, погрижвам се за краката си, нагласям косата и грима си. После отивам в кухнята, за да се уверя, че слугите са запалили огъня и са започнали да приготвят сутрешното ястие.
Тя пуска ръката ми и въздъхва, сякаш изтощена от усилието да изрече толкова много думи. Поема дълбоко въздух, преди да продължи:
– Запомнянето на тези отговорности е основна част от образованието ти, но можеш да учиш и като наблюдаваш, когато проследявам задачите, които трябва да се свършат всеки ден: носенето на топливо и вода, изпращането на слугинята с големите крака до пазара, подсигуряването, че всички дрехи, включително тези на госпожица Джао, са изпрани, както и толкова много други неща, които са жизненоважни за ръководенето на домакинство. Какво друго?
Учи ме по този начин вече четири години и зная какъв отговор иска да дам.
– Да се науча да бродирам, да свиря на цитра, да запомня поговорките от „Аналекти за жени“...
– Както и други текстове, така че, когато отидеш в дома на съпруга си, да имаш представа за всичко, което трябва да правиш, и за всичко, което трябва да избягваш. – Тя се помества на табуретката. – В крайна сметка ще стигнеш времето на безмълвното седене. Знаеш ли какво означава това?
Може би защото усещам физическа болка, но мисълта за тъгата и самотата на безмълвното седене напълва очите ми със сълзи.
– Това ще настъпи, когато вече няма да мога да довеждам деца на тоя свят...
– И ще продължи във вдовството. Ти ще си тази, която няма да умре и ще чака смъртта да те събере отново със съпруга ти. Това е...
Пристига прислужница с поднос със закуски, така че с майка ми продължаваме уроците без прекъсване по време на обяда. Два часа по-късно Уважаемата дама иска да повторя правилата, които сме обсъдили.
– Когато вървя, да не обръщам глава – рецитирам без възражения. – Когато говоря, да не отварям широко уста. Когато стоя, да не шумя с полите си. Когато съм щастлива, да не се радвам със силен смях. Когато съм ядосана, никога да не повишавам глас. Ще погреба всяко желание да излизам от вътрешните покои. Тези стаи са единствено за жени.
– Много добре – похвалва ме Уважаемата дама. – Винаги помни мястото си в света. Ако следваш тези правила, ще се утвърдиш като правдиво и достойно човешко същество. – Тя затваря очи. И тя изпитва болка. Само че е твърде изискана дама, за да говори за това.
Писъкът на малкото ми братче прекъсва споделения ни момент. Ифън се втурва през двора. Майка му, госпожица Джао – освободена от задълженията си да забавлява, – се плъзга зад него. Стъпалата ѝ са толкова превити, стъпките ѝ са толкова малки, че създава впечатлението, че се рее като...
– Като призрак – прошепва майка ми, сякаш прочела мислите ми.
Ифън се хвърля към майка ми, заравя лице в скута ѝ и се смее. Госпожица Джао може да е родната му майка, но Уважаемата дама е не само ритуалната му майка, но и го осинови официално. Това означава, че Ифън ще принася дарове и ще изпълнява всички ритуали и церемонии, след като майка ми и баща ни се превърнат в предци в Отвъдния свят.
Майка ми вдига Ифън в скута си, като обърсва подметките му, за да не оставят мръсотия или прах по копринената ѝ рокля.
– Това е всичко, госпожице Джао.
– Уважаема дама. – Наложницата кимва учтиво и безшумно се отдалечава от двора.
Майка ми започва следобедната учебна сесия, която двамата с Ифън споделяме. Всеки ден ще се обучаваме съвместно, докато той не навърши седем години, когато „Книга на ритуалите“ нарежда, че момчетата и момичетата не могат да седят на едно и също килимче или да се хранят на една и съща маса. Тогава Ифън ще напусне компанията ни и ще се премести в библиотеката, за да прекарва часовете си с частни учители в подготовка за държавните изпити.
– Хармонията в домакинството трябва да бъде поддържана, но всеки знае колко е трудно – започва Уважаемата дама. – В края на краищата писменият знак за беда се състои от знака за покрив със знаците за две жени под него, докато знакът за една жена под покрива означава...
– Мир – отговарям.
– Добре. Прасе под покрив означава...
– Затвор.
– Няма писмен знак за мъж под покрив. Дали животно или жена, ние сме собственост на мъжа. Ние, жените, съществуваме, за да му дадем наследници и за да го храним, обличаме и забавляваме. Никога не забравяй това.
Книгата „Женският кръг на лейди Тан“, от Лиза Сий, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
