Александър Беляев (1884–1942) е руски писател, един от основоположниците на съветската научнофантастична литература. Сред най-известните му произведения са „Главата на професор Доуел“, „Човекът амфибия“, „Продавач на въздух“ и „Ариел“. На негово име е кръстена Ленинградската премия за научна фантастика, основана през 1989 г.
Запознайте се с професор Вагнер – уникален учен, енциклопедист, всеобхватен ум, далеч изпреварил своето време. Той се е научил да не спи, а двете полукълба на мозъка му да работят независимо едно от друго, увеличавайки многократно своята производителност. За него не е никакъв проблем да създаде миниатюрна вселена, да присади човешки мозък в тялото на животно, да помогне на хората да скачат като бълхи или да се разхождат по гащета зад Полярния кръг. Вярно, опитите му невинаги са безопасни за околните и понякога водят до неочаквани последици... но какво да го правиш – гений!
Вагнер е веселата маска на самия Беляев. Чрез него писателят, често наричан „руския Жул Верн“, изказва в шеговита форма най-дръзките си и бунтовни научни идеи. В тази книга са събрани всички истории от цикъла за необикновения професор, повечето от които се превеждат за пръв път на български език.
288 с., мека корица, 19 лв.
Откъс
Летящото килимче
За първи път разбрах за професор Вагнер преди много години. В едно списание, което сега е трудно да се намери, прочетох забавна история – „Случай на конните надбягвания“.
На Московския хиподрум бил голям ден. Афишите съобщавали за „грандиозна програма“, за високи парични награди и скъпоценни купи, за надбягвания с участието на най-добрите коне и ездачи, руски и чуждестранни, за среща на световните шампиони. Навалицата била необикновена. Редовните посетители на надбягванията посочвали на новаците знаменитите ездачи и красивите коне призьори със загладен косъм, назовавали ги със звучните им имена, припомняли си родословието им, победите им, рекордите им, бързината им, имената на собствениците и конюшните, където са отгледани – с две думи всичко, което може да интересува страстния поклонник на тотализатора.
И изведнъж сред бляскавите, горди със своята красота представители на конската аристокрация някой забелязал стара кранта. Тя била толкова необичайно кльощава, че лесно можели да се преброят всичките ѝ ребра. Подбитите ѝ нозе били подути в коленните стави и изкривени. Главата ѝ клюмала печално, а увисналата долна устна помръдвала, сякаш крантата се оплаквала шепнешком от съдбата си. На нея седяло никому неизвестно момче жокей, босоного, в червена басмена риза. Нечии зорки очи забелязали, че момчето е привързано към коня.
Скоро ужасната кранта, която приличала на избягала от кланицата, била видяна и от други зрители. Хората се смеели, чудели, питали, негодували. Как е могъл да попадне тук този кон? Кой е допуснал такова нечувано издевателство? На какъв безумец принадлежи? Гледайте: крантата дръзко застава в предната редица заедно с най-добрите състезателни коне на днешната сутрин... Човекът с цилиндъра размахва флагчето. Медните тръби на военния оркестър блестят на слънцето и разтърсват въздуха с маршови звуци. Стартът е даден и... сега започнало най-необикновеното, най-фантастичното...
Момчето жокей в червена басмена риза се привело ниско над гърба на коня и стиснало здраво една ръчка на лъка на седлото. В същия момент крантата започнала да движи краката си с такава бързина, че заприличала на фантастична стоножка, носеща се като вихър по хиподрума. Още преди да са успели най-добрите състезателни коне да се отдалечат на три-четири конски дължини от стартовата линия, страховитата кранта вече обиколила кръга, разкъсала с гърдите си финалната лента, без да спира, направила още две обиколки и накрая спряла като закована, с ниско наведена глава и провиснала устна; при това нещо изпукало няколко пъти като гърмялка. Крантата спечелила и собственикът ѝ трябвало да прибере главозамайваща награда.
За миг хилядите зрители останали вцепенени, а в следващия хиподрумът се превърнал в клокочещ вулкан. Хората направо обезумели – крещели, размахвали ръце, виели истерично. Около крантата бързо се събрала гръмогласна тълпа. Чували се негодуващи викове:
– Измама! Мошеничество! Долу!
– Вижте, има мотор под корема...
– С големина на цигарена кутия...
– И тънки лостове, прикрепени към краката.
– Кой е собственикът на тази кранта?
– Убийте го! Разкъсайте го! Къде е?
– Ето го там, с панамената шапка... Изобретателят Вагнер...
– Уж физик, а мошеник. Пребийте го!
– Господа! – опитал се да надвика тълпата човекът с панамената шапка. – Успокойте се. Аз не съм залагал на крантата си. Не съм имал намерение да печеля. Исках само...
Викове на негодувание заглушили думите му. Над панамената шапка се надигнали юмруци, чадъри, бастуни. И не се знае как щяло да завърши това, ако Вагнер не бил протегнал високо във въздуха кълбо с размерите на билярдна топка, което проблеснало ярко на слънцето.
– Бомба! – изкрещял той. Тълпата се отдръпнала ужасено. Изобретателят изчезнал.
Такова беше събитието, описано в списанието. Аз се заинтересувах от Вагнер, издирих го и след като се запознахме, заговорих за случая на хиподрума. Младият изобретател махна безнадеждно с ръка.
– Поредната ми глупост. Вятър работа. Колко пъти съм се заричал да не вървя по тоя път – да не си блъскам главата в стената. И ето на, поредната цицина... – Той се потърка по челото, на което наистина имаше цицина. – Донкихотщина.
– Можеше и по-зле да е – засмях се аз. – Вашата находчивост ви е спасила. Но за каква стена и за каква донкихотщина говорите?
– За стената от назадничавост, тъпота и консерватизъм у нашето правителство и нашата общественост. Ние сме безнадеждно изостанали в техниката от Европа и Америка. Дори с ралото още не сме се разделили. До ден днешен основа на нашата енергетика представляват естествените конски гърбове. От всичко това човек може да изпадне в отчаяние. А аз не мога да се примиря, затова продължавам да донкихотствам. Използвам всеки удобен и неудобен случай, за да убедя тези хора, че един малък мотор може да е по-силен от най-големия кон, че самоходната кола ще изпревари всеки бегач. – Очите на Вагнер се присвиха насмешливо. – Тази кранта, за която говорите, не беше жива, беше автомат, механична играчка. А те дори не го забелязаха. Видяха само моторчето и лостовете. Добра изработка, нали, какво ще кажете? – попита весело той, зърнал моето смайване, примесено с възхита. После въздъхна. – Аз не успях дори да им обясня. Те са побъркани по парите, по хазарта... Негодници! Даже заподозряха, че съм искал просто да спечеля. Но хайде да обърнем тази печална страница и да забравим по-скоро за нея – каза професорът вече с обичайното си добродушие. – Сега съм завладян от една увлекателна идея... едно изобретение... – И той отново потърка цицината на челото си.
– На хиподрума ли ви разкрасиха така? – попитах аз.
– А... не, аз сам. Една идея напира в главата ми и ето ти цицини. На челото и на тила. Идвайте по-често, ще ми бъдете гост.
Аз се възползвах от тази покана, започнах да ходя често при Вагнер и всеки път го заварвах с нова цицина на главата и ожулвания по ръцете. „Идеята“, подобно на болест, избиваше навън. Той се измъкваше с шеги и не разкриваше истинската причина за тези наранявания. Веднъж ме посрещна с бинтована глава и превързана дясна ръка. Усмихвайки се весело, ми подаде лявата и каза:
– Идеята узря. Да, струва ми се, че е време да прибираме реколтата.
– Дали да не почакаме, докато свалят бинтовете? – попитах съчувствено аз.
– Дреболия. Ако вие ми помогнете... Отлично. Не съм се и съмнявал във вас. Така значи, елате при мен на вилата още утре и ще видите... Абе, сам ще видите, каквото ще видите... – И Вагнер присви хитро дясното си око – лявото беше бинтовано.
Рано сутринта на другия ден аз слязох от влака на изоставена малка гара и закрачих по пустия междуселски път. Наоколо нямаше ни вили, ни гори. Доста унило, безлюдно място. На хоризонта се виждаха сиви селски колиби – село Кладенчово, целта на моето пътешествие. В селото действително имаше доста кладенци с високи кобилици. Ориентирах се по най-високата – до нея, в „чистата“ половина на една селска къща, се бе настанил Вагнер. Той ме посрещна вече без бинтове, почерпи ме силен чай със сметана и ръжени питки с масло и каза:
– Е, ако не сте уморен, да вървим.
Изобретателят взе от масата неголям куфар, а от пруста – весло и две въдици, и излезе на прашната улица.
– А въдиците и веслото за какво са? – попитах учудено аз.
– Маскировка – смигна ми Вагнер. – За да не ни се лепнат някакви любопитни, като видят, че хора с куфар вървят не към гарата, а към полето. А така всички ще решат, че отиваме на риболов.
Аз имах особено мнение за тази маскировка: ако нещо можеше да събуди любопитството на местните жители, това бяха именно въдиците. Добре знаех, че на трийсет километра околовръст няма нито река, нито езеро, където би могло да има риба. За щастие, в селото бе пълно мъртвило – всички бяха отишли да работят на полето. Срещнахме само една престаряла бабичка, излязла да се попече на слънце. Като видя въдиците, тя дълго ни следи с учуден поглед, зяпнала с беззъбата си уста.
Излязохме от селото и закрачихме бодро към така наречения стар полигон, който се намираше на около четири километра. Тук някога е имало военни лагери. Огромното поле, обрасло с бурени, бе заградено от едната страна с килната стара дъсчена ограда, а от другата завършваше със земен вал. До оградата и зад нея се издигаха огромни купчини сух конски тор. Вагнер спря до тези „авгиеви обори“, захвърли въдиците и седна на куфара. По целия път бе мълчал. Аз изгарях от любопитство, но не питах, защото знаех, че скоро сам ще ми разкрие тайната си. И ето че този момент настъпи... Началото бе неочаквано.
– Как мислите, добре ли е устроен човекът? На мен ми се струва, че не е. По-лошо от бълхата. Смеете ли се? Напразно. Бълхата е едно нищожно насекомо. Да. А скача десетки и стотици пъти по-високо от ръста си. Докато човекът – венецът на природата – скача на два метра височина и на три-четири метра дължина, най-много. Нима това не е оскърбително за човешкото достойнство?
– И вие сте решили да поправите тази природна несправедливост? – попитах аз, започвайки да се досещам.
– Да, смея да мисля, че ще успея да поправя този недостатък. Човекът се е научил да преплава океаните, да се издига във въздуха, да се пързаля на кънки, да кара ски, да се катери по гладки телеграфни стълбове. Защо да не се научи да скача като бълха, ако не стотици, то поне десетки пъти по-високо и по-далече от собствения си ръст? Как ли? Като използва мускулната сила на ръцете и краката си и едно дребно приспособление.
Вагнер отвори куфара и извади оттам четири пружини, напомнящи донякъде матрачните. Пружините бяха прикрепени към дъсчици, а на дъсчиците имаше ремъци. Две от пружините бяха големи – за ръцете, обясни изобретателят, – а другите две – по-малки, за краката. Професорът бързо привърза с ремъците дъсчиците с пружини към краката си и ме помоли да му помогна да върже другите към ръцете си.
– Всичко това все още е примитивно. За изпробване на принципа. Главната трудност е да се изчисли равновесието – обясняваше той, докато му затягах ремъците. – Благодаря ви. А сега ми помогнете да се кача на оградата. Ето че и веслото ще ни свърши работа.
Новоизлюпеният човек бълха се покатери на оградата. По-точно е да се каже, че аз собственоръчно го вдигнах и сложих на нея, тъй като със своите пружини той бе съвсем безпомощен.
– Е, да започваме. Внимание! Раз, два, три!... – И Вагнер скочи. Пружината на крака му се закачи за стърчаща дъска на оградата и изобретателят падна на една страна.
– Нищо не става от първия път – каза добродушно той.
– Съдейки по цицините и ожулванията ви, това далеч не е първият път – отбелязах аз.
– С тези пружини ми е първият. Последен модел. Помогнете ми, моля ви се, да стана и да се кача отново на оградата.
Това щеше да е уморително.
– Е, да започваме.
– Да продължаваме – поправих го аз.
– Цялата работа е в това да успееш да скочиш и на четирите си крака. На бълхата ѝ е по-лесно, тя има шест – каза Вагнер. – Хайде, хоп!
Още от начина, по който падаше – с главата надолу, – аз усетих, че скокът отново ще е неуспешен. И наистина, първият удар – с цялата тежест на тялото – дойде на ръцете му. Вагнер бе отхвърлен нагоре и назад. Той описа дъга и изчезна зад оградата.
Намерих злополучния изобретател върху купчина конски тор. Вагнер лежеше по гръб и се въртеше като бръмбар, който напразно се опитва да се обърне на крака. За мое учудване лицето му сияеше от удоволствие.
– Ама пружините, какви пружини, а? Как ме подхвърлиха! Този път ще се получи!
И когато скочи за трети път, наистина се получи. Даже май по-добре, отколкото очакваше самият изобретател. „Бълхата“ успя да се приземи на всичките си четири крака и да отскочи. Вагнер, изглежда, вкара в действие мускулите на краката си, защото вторият скок бе по-нависоко и по-надалеч. Третият и четвъртият се оказаха още по-добри. И изведнъж чух развълнувания му вик:
– Дръжте ме! Не мога да спра!
Нещастникът! Изобщо не бе помислил за това. Аз се втурнах подире му, но къде ти! Той, като гигантска бълха, се отдалечаваше от мен с огромни подскоци. Високият земен вал му преграждаше пътя. Скачачът не можеше да завие настрани. Още няколко скока – и Вагнер се удари с глава във вала, преобърна се с краката нагоре и падна.
– Да не пробих дупка? – попита той бавно, движейки с мъка езика си, когато дойде на себе си. Отгоре на всичко можеше и да се шегува. (...)
Книгата „Изобретенията на професор Вагнер“, от Александър Беляев, можете да закупите, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
