Ако експертите трябва да посочат една-единствена книга като отправна точка за осмислянето на същността на разузнаването от края на ХХ век до днес, тя ще бъде „Изкуството на разузнаването“ на Алън Дълес. Тази класическа творба за методите и уменията, прилагани в шпионажа, се основава на несравнимите познания на автора, натрупани в качеството му на дипломат, адвокат и специалист по международно право, важен служител на американското разузнаване. Дълес заема ръководен пост в Управлението на стратегическите служби (УСС) – предшественика на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), а сетне активно участва при учредяването на самото ЦРУ, където работи десет години, от които осем е негов директор. В книгата той обобщава онова, което е научил за разузнаването от почти половинвековния си опит в сферата на външните работи.
През Втората световна война, докато е в УСС, вербуваните от Дълес агенти проникват в германското Външно министерство, сътрудничат с антинацистката нелегална съпротива и установяват контакти, довели до капитулацията на нацистите в Северна Италия. Под неговото ръководство в ЦРУ се изгражда корпус от отдадени на мисията си специалисти и се разработва цял набор от нови разузнавателни средства – от самолета „У-2“, снабден със специална апаратура за заснемане на земната повърхност високо над земята, до миниатюрните електронни подслушвателни и предавателни устройства.
Дълес разкрива детайли за различните задачи на разузнаването – събирането и обработването на разузнавателна информация, изготвянето на разузнавателни оценки, допринасящи за формирането на националната политика. Обръща внимание на методите за наблюдение и на ползата от „изменниците“ на вражеските комунистически режими. Неговите познания за прилаганите от Съветския съюз шпионски техники са ненадминати и той разказва как Комитетът за държавна сигурност (КГБ) и предшествениците му набират своите кадри и внедряват агенти в чужди държави. Дълес изяснява не само способите на съвременния шпионаж, но и философията и ролята на разузнаването в свободното общество, заплашено от глобални заговори. Настоящата книга е предназначена за читатели, които търсят по-широко разбиране на приноса на разузнаването за националната сигурност.
336 с., мека корица: 23 лв.; твърда корица: 27 лв.
Откъс
Личен коментар от Алън Дълес
Интересът ми към световните дела започва отрано, всъщност още в дните на моето детство. Закърмен съм с историите за пътуването на дядо ми по бащина линия в продължение на 131 дни с ветроходен кораб от Бостън до Мадрас, Индия, където той е бил мисионер. По пътя замалко да претърпи корабокрушение. Като юноша често съм пребивавал при родителите на майка ми във Вашингтон. Моят дядо, Джон Уотсън Фостър, е бил държавен секретар през 1892 г. при президента Харисън. След като участва в Гражданската война, той става генерал и по-късно е извънреден пратеник и пълномощен министър на САЩ в Мексико, в Русия и след това в Испания. Майка ми прекарва голяма част от младостта си в столиците на тези страни, а баща ми учи в чужбина. Израснал съм в атмосферата на семейни дискусии за случващите се по света събития.
Най-ранните ми спомени са свързани с Испанско-американската война и Втората англо-бурска война. На осемгодишна възраст през 1901 г. жадно слушах разговорите между дядо ми и неговия зет Робърт Лансинг, който впоследствие стана държавен секретар при президента Удроу Уилсън, докато разпалено обсъждаха доводите за и против каузата на британците и на бурите. Дори изложих собствените си възгледи на хартия – категорични и пълни с правописни грешки, а възрастните вкъщи ги откриха и публикуваха като малка книжка, превърнала се в „бестселър“ в района на Вашингтон. Бях на страната на победените.
Няколко месеца преди избухването на Първата световна война през 1914 г. завърших университета и споделяйки общото незнание относно драматичните събития, които предстояха, тръгнах да пътувам по света, преподавах в училище в Индия, след това в Китай и обиколих надлъж и нашир Далечния изток. Върнах се в Съединените щати през 1915 г., а една година преди влизането ни във войната станах член на дипломатическата служба.
През следващите десет години заемах поредица от увлекателни постове: първо в Австро-Унгария, където през 1916–1917 г. видях началото на разпадането на Хабсбургската монархия; след това в Швейцария по време на войната събирах разузнавателна информация за случващото се отвъд бойното поле в Германия, Австро-Унгария и на Балканите. Всъщност бях по-скоро служител от разузнаването, отколкото дипломат. През 1919 г. бях изпратен на Парижката мирна конференция, за да участвам в преговорите по Версайския договор. Помогнах за очертаването на границите на новата Чехословакия, работих върху проблемите, които болшевишката революция от 1917 г. създаде на Запада, и съдействах за мирното споразумение в Централна Европа. Когато конференцията приключи работата си, бях един от хората, които откриха първата ни следвоенна мисия в Берлин през 1920 г., и след командировка до Константинопол четири години оглавявах Отдела за Близкия изток на Държавния департамент.
Въпреки че към този момент през 1926 г. все още не бях изчерпал любопитството си към света, бях изчерпал авоарите си и започнах адвокатска практика в юридическата кантора в Ню Йорк, в която брат ми беше старши партньор. Тази практика беше прекъсвана от периоди на държавна служба в края на двадесетте и началото на трийсетте години, когато бях юридически съветник на нашите делегации на конференциите на Обществото на народите за ограничаване на въоръженията. Във връзка с моята работа се запознах с Хитлер, Мусолини, Литвинов и ръководителите на Великобритания и Франция.
Тясното ми общуване с моя брат Джон Фостър Дълес не се ограничаваше само до юридическата сфера. Въпреки че беше с пет години по-голям от мен, прекарахме заедно голяма част от младостта си. През летата в първите години на ХХ в. и по-късно, когато работата позволяваше, Фостър и аз посещавахме заедно селската лятна резиденция на семейството в Хендерсън Харбър на югоизточния бряг на езерото Онтарио. Джон У. Фостър беше поставил началото на традицията за семейно уединение в Хендерсън Харбър в края на ХІХ в. отчасти заради страстта си към риболова, черта, която с брат ми наследихме от него. Скоро към него се присъединиха баща ми и майка ми с петте си деца, от които брат ми Фостър беше най-голям. Накрая контингентът на по-възрастното поколение се попълни от зетя на г-н Фостър, Робърт Лансинг, и леля ми, г-жа Елинор Фостър Лансинг.
В тази чудесна среда се отдавахме не само на риболов, ветроходство и тенис, но и на безкрайни разговори за големите световни проблеми, които нашата страна се учеше да решава тогава. Дискусиите естествено получаваха определена тежест и авторитет благодарение на мненията на един бивш държавен секретар, а след 1915 г. и на един действащ държавен секретар. Отначало ние, децата, само слушахме и попивахме, но с израстването си станахме активни участници в разискванията на международните дела. Брат ми Фостър често беше изразител на позициите на по-младото поколение в тези случаи.
През 1908–1909 г. бяхме заедно в Париж, където Фостър пишеше дипломна работа в Сорбоната, а аз се подготвях за Принстънския университет в École alsacienne. От 1914 до 1919 г. пътищата ни се разделиха, тъй като аз пътувах по света и после поех дипломатическия си пост във Виена. Събрахме се обаче отново на Парижката мирна конференция през 1919 г. Задачите ни там бяха различни. Той се занимаваше с икономическите и финансовите въпроси на мира, а аз главно с политическите въпроси и определянето на новите граници. Тази близост между нас беше ценна за мен и продължи и през следващите години. По-късно работихме заедно, когато през 1953 г. той стана държавен секретар при президента Айзенхауер, а аз бях повишен от длъжността ми на заместник-директор на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), която заемах при президента Труман, в негов директор.
Дълбоко загрижен за основните проблеми на нашето време, за трагедията, причинена от двете братоубийствени войни между най-високоразвитите държави в света, Фостър отрано прозря сериозните нови заплахи за мира, произтичащи от философията и политиката на комунизма. Той стана убеден привърженик на дейността на новото Централно разузнавателно управление. Искаше да съпоставя собствените си впечатления и мненията на своите сътрудници в Държавния департамент с чуждия фактически анализ на проблемите, с които се сблъскваха двамата с президента. Като висококвалифициран юрист той винаги се стараеше да огледа основателността на даден аргумент от всичките му страни. Нямаше предубеждения по отношение на външната политика. Стремеше се да проверява възгледите си на базата на суровите реалности в разузнавателните оценки, които излагаха ясно и системно елементите на всяка кризисна ситуация. Задължение на разузнаването беше именно предоставянето на такъв тип информация на президента и на държавния секретар.
В хода на първите години на работата ни в сферата на правото, дипломацията и международните отношения и двамата с Фостър бяхме дълбоко повлияни от принципите на Удроу Уилсън. Бяхме развълнувани от високата цел, която той си постави на мирните преговори в Париж, където първата му и основна задача беше създаването на Обществото на народите, призвано да поддържа мира. Споделяхме разочарованието от неуспеха на преговорите във Версай, които въпреки всичките усилия на президента Уилсън не успяха да изградят реална основа за мира. Брат ми, както и неговите колеги от мирната делегация, решително се противопоставяха на нереалистичната клауза за репарациите в договора. По това време аз работех върху териториалните решения на Версайския договор, които ми се струваха точно толкова незадоволителни, тъй като победителите налагаха границите. Всичко това – тогава бяхме в състояние само бегло да го доловим – допринесе много за натрупването на огорчението, което доведе на власт човек като Хитлер и докара войната в Европа през 1939 г.
Когато войната ни заплаши през 1941 г., президентът Франклин Д. Рузвелт извика полковник (по-късно генерал-майор) Уилям Дж. Донован във Вашингтон, за да създаде всеобхватна разузнавателна служба. По мое мнение като организатор и директор на Управлението на стратегическите служби (УСС) по време на Втората световна война Бил Донован с право се смята за бащата на съвременното разузнаване на Съединените щати. След нападението над Пърл Харбър той ме помоли да се присъединя към него и аз служих с него в УСС до прекратяването на военните действия срещу Германия и Япония.
През тези четири тежки години работих основно в Швейцария, а след капитулацията на Германия – в Берлин. При усвояването на дадена професия съм привърженик на метода на анализ на историческите прецеденти, а тук се натъквах на прецедент след прецедент и ще ги използвам, за да илюстрирам различни теми в настоящия разказ. След капитулацията на Япония се върнах в Ню Йорк и отново се заех с адвокатска практика. Това обаче не ми попречи да играя активна роля във връзка с разработването на законодателството за създаване на Централното разузнавателно управление (Central Intelligence Agency, CIA) през 1947 г.
На следващата година президентът Труман ми предложи да оглавя комисия, състояща се от трима души, като другите двама членове бяха Уилям Х. Джаксън, служил по време на войната във военното разузнаване, и Матиас Ф. Кориа, който е бил специален помощник на министъра на Военноморските сили Джеймс Форестал. Бяхме помолени да представим доклад относно ефективността на ЦРУ във вида, в който е организирано съгласно Закона от 1947 г., и взаимодействието между ЦРУ и другите правителствени разузнавателни органи.
Нашият доклад беше представен на президента Труман след преизбирането му и аз пак се върнах към редовната си адвокатска практика, предполагайки, че този път ще е окончателно. Но подготвянето на доклади за правителството понякога има неочаквани последици. Човек може да бъде помолен да помогне за осъществяването на своите препоръки на практика. Точно това се случи с мен. Докладът ни предлагаше някои доста драстични промени в организацията на ЦРУ и особено в процеса на анализ и оценяване на разузнавателната информация. Генерал Уолтър Бедел Смит, който стана директор през 1950 г. и вече беше назначил Джаксън за свой заместник, ме покани да обсъдим доклада с него. Отидох във Вашингтон с намерение да остана шест седмици. Останах в ЦРУ единадесет години, от които почти девет години бях негов директор.
Откакто напуснах този държавен пост през ноември 1961 г., в мен назряваше убеждението, че е крайно време някой – дори и да е дълбоко ангажиран поддръжник – да разкаже онова, което е допустимо да се разкаже, за дейността на разузнаването като жизненоважен елемент от структурата на нашето държавно управление в тази съвременна епоха.
Като пиша настоящата книга в качеството си на частно лице, искам да бъде разбрано ясно, че изложените в нея възгледи са единствено мои собствени и нито са ми поръчани, нито са одобрени от Централното разузнавателно управление или от друг правителствен орган.
Това преработено издание на „Изкуството на разузнаването“ (The Craft of Intelligence), подготвено повече от една година след излизането от печат на първото издание през 1963 г., съдържа значително количество нов материал. В някои случаи събитията и проблемите, които бях описал преди това – например размяната на заловени шпиони, – се бяха развили междувременно по такъв начин, че би било сериозен пропуск да не ги актуализирам; в други случаи за казуси, които не са били публично оповестени, в пресата се беше появила информация, тъй като заподозрените шпиони бяха изправени пред съда, и аз вече можех свободно да говоря за тях.
Книгата „Изкуството на разузнаването“, от Алън У. Дълес, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
