„Изчезващата лъжица“ е посветена на едно от най-големите човешки постижения – периодичната таблица на химичните елементи. Тя е колекция от увлекателни истории, понякога забавни, друг път малко плашещи, които ни показват как се ражда голямата наука – по време на войни, любов, в резултат от заблуди, дори понякога просто благодарение на мехурчетата в бирата. Страниците гъмжат от всевъзможни персонажи – отровители, Нобелови лауреати, алхимици, извънземни и безброй химици и физици, свързали завинаги живота си с някой елемент от таблицата. Книгата е прекрасно четиво за всеки, който би искал да погледне науката от нов ъгъл: за любопитни младежи, които искат да прекрачат отвъд ограниченията на стандартните учебници, за учени от природните науки, които искат да знаят повече за социалния живот на научното откритие, за хуманитари, предпазливи към числата и формулите.
Като дете Сам Кийн години наред събира живак от счупени термометри. Сега живее във Вашингтон и пише за списание „Сайънс“. Негови текстове са публикувани в списание „Ню Йорк Таймс“, „Ментал Флос“, „Слейт“, „Еър енд Спейс“ („Смитсониън“) и „Ню Сайънтист“. Участва и в предаванията „Да взeмем всичко предвид“ и „В десетката“ на Американското национално радио.
288 с., мека корица, ISBN: 978-619-01-1430-7, 24.90 лв.
Откъс
В началото на 80-те години на миналия век бях дете – дете, което обичаше да говори, държейки различни неща в устата си – храна, зъболекарски джаджи, балони, които отлитаха, и изобщо каквото ми попаднеше. Дори да нямаше никого наоколо, аз пак говорех. Този мой навик доведе до увлечението ми по периодичната таблица. То се появи, когато за пръв път останах сам с термометър под езика си. Във втори и трети клас боледувах над десет пъти от стрептококови инфекции и дни наред гърлото ме болеше. Нямах нищо против да не ходя на училище и да се самолекувам с ванилов сладолед и шоколадов мус. Освен това боледуването винаги ми даваше поредна възможност да счупя някой старомоден живачен термометър.
Лежах със стъклената тръбичка под езика и докато отговарях на глас на въображаем въпрос, тя се изплъзваше от устата ми и се разбиваше на дъсчения под, а живакът се пръсваше на хиляди топчета, наподобяващи лагерни сачми. Миг по-късно майка ми се хвърляше на колене въпреки артрита си и започваше да ги събира. С помощта на клечка за зъби, все едно е стик за хокей, тя приближаваше еластичните сфери една към друга, докато почти се докоснат. Рязко, при последното побутване, едното клъбце поглъщаше другото. На мястото, където преди бяха две, сега вече имаше едно-единствено съвършено гладко, трептящо мънисто. Мама повтаряше този магически трик отново и отново, по-големите топчици поглъщаха другите, докато накрая не събереше в едно цялата тази разпиляна сребриста леща.
След това сваляше пластмасовото шишенце със зелен етикет, което се мъдреше на рафтче в кухнята между плюшено мече с въдица и синя керамична чаша, спомен от семейно събиране през 1985 г., търкулваше топчицата върху пощенски плик и внимателно я изсипваше върху живака в шишенцето, който вече бе нараснал до размера на ядка. Понякога, преди да го прибере, го изливаше в капачката и оставяше мен и другите деца да наблюдаваме как футуристично изглеждащият метал се люлее и трепти, разцепва се и се слива отново от само себе си. Жал ми беше за връстниците ми, чиито майки толкова се страхуваха от живака, че дори не им позволяваха да ядат риба тон. Средновековните алхимици, въпреки жаждата си за злато, са смятали този метал за най-мощното и вдъхновяващо вещество във Вселената. Като дете бях напълно съгласен с това. Дори бях готов да вярвам – точно като тях, – че той е отвъд земните разбирания за течно и твърдо, метал и вода, рай и ад; че в него се крият духове от други светове.
По-късно разбрах, че живакът се държи така, защото е елемент. За разлика от водата (H2O), въглеродния двуокис (CO2) и почти всичко друго, с което се сблъскваме всеки ден, живакът не може да се раздели по естествен път на по-малки части. Всъщност той е един от най-консервативните елементи: неговите атоми искат да общуват само с други себеподобни и свеждат до минимум контакта с външния свят, свивайки се до сфера. Повечето неща, които разливах като дете, не бяха такива. Водата отиваше във всевъзможни посоки, подобно на олиото, оцета и желето. Живакът никога не оставяше петна. Родителите ми винаги ме предупреждаваха да нося обувки, когато изпусна термометър, за да не се набода на невидимите стъклени парчета, пръснали се наоколо. Не помня обаче да са ме предупреждавали за разпилян наоколо живак.
Дълго време следях дали елемент 80 ще се появи в учебния материал или в книгите, които четях, както се следи за името на приятел от детството във вестниците. Родом съм от Големите равнини и по история съм учил, че Луис и Кларк са преминали през Южна Дакота и останалата част от територията на Луизиана с микроскоп, компаси, секстанти, три живачни термометъра и други инструменти. Това, което не знаех в началото, е, че са носили и шестстотин живачни лаксатива, всеки от които е бил четири пъти по-голям от хапче аспирин. Лаксативите се наричали „живачните хапчета на д-р Ръш“ – кръстени на името на Бенджамин Ръш, един от мъжете, подписали Декларацията за независимост, и герой на медицината, защото самоотвержено останал във Филаделфия по време на епидемията от жълта треска през 1793 г. Неговото лекарство за всяка болест било живачно-хлоридна утайка, която се приема през устата. Въпреки цялостния напредък на медицината между 1400 и 1800 г. лекарите от тази епоха все още се родеели по-скоро с шаманите, отколкото с професионалните медици. Те смятали, че с помощта на подражателна магия красивият, примамлив живак може да излекува пациентите, като ги доведе до нелицеприятна криза: отровата ще пребори отровата. Д-р Ръш карал пациентите да поглъщат разтвора, докато не започнат обилно да слюноотделят; често зъбите и косата им окапвали след няколко седмици или месеци лечение. Това „лекарство“ несъмнено е отровило или направо е убило мнозина от онези, които жълтата треска може би е щяла да пощади. Въпреки това, след като усъвършенствал лечението си във Филаделфия, десет години по-късно той изпратил Мериуедър и Уилям с няколко предварително опаковани проби. Удобен страничен ефект е, че хапчетата на д-р Ръш са позволили на съвременните археолози да открият местата, където изследователите са лагерували. Имайки предвид необичайната храна и съмнителната вода, с която разполагали в дивата природа, винаги някой от групата имал стомашно неразположение. И до днес живачни отлагания осейват почвата на местата, където са били лагерните им тоалетни. Вероятно понякога дозите на д-р Ръш са били прекалено ефективни.
С живака се сблъсках и в часовете по природни науки. Когато за пръв път ни запознаха с бъркотията, наречена периодична таблица, потърсих живака и не успях да го открия. Но той е там – между златото, което е плътно и меко като него, и отровния талий. Символът на живака, Hg, се състои от две букви, които не се срещат в името му. Разгадаването на тази мистерия, а именно, че то идва от hydragyrum – на латински „течно сребро“, ми помогна да осъзная колко силно древните езици и митология са повлияли на периодичната таблица, нещо, което все още можете да видите в латинските имена на по-новите, свръхтежки елементи в долния ред.
Открих живака и в часовете по литература. Някога производителите на шапки използвали яркооранжев живачен препарат, за да отделят козината от кожата, а обикновените шапкари, които работели в изпаренията, подобно на Лудия шапкар от „Алиса в страната на чудесата“, постепенно губели косата и разсъдъка си. В крайна сметка разбрах колко отровен е този елемент. Това обясняваше защо хапчетата на д-р Ръш са прочиствали червата толкова добре: тялото се стреми да се освободи от всяка отрова, включително и от самия живак. И колкото и да е токсично поглъщането му, изпаренията са още по-лоши. Те накъсват връзките на централната нервна система и надупчват мозъка, както се случва в напредналата фаза на болестта на Алцхаймер.
Но колкото повече научавах за опасностите, които той крие, толкова повече – подобно на тигъра от едноименното стихотворение – ме привличаше неговата стръвна красота. Постепенно родителите ми промениха дизайна на кухнята и махнаха рафта с чашата и плюшеното мече, но запазиха дрънкулките в картонена кутия. Наскоро при едно мое посещение изрових шишенцето със зеления етикет и го отворих. Накланяйки го напред-назад, усетих как съдържанието му вътре се поклаща. Надникнах и погледът ми се спря на малките топчета, пръснали се встрани. Те просто си стояха там, блестящи, като мъниста от вода, толкова съвършени, сякаш са плод на въображение. През цялото си детство свързвах разлетия живак с висока температура. Сега обаче, вече знаейки добре какво вещае страховитата симетрия на тези малки сфери, настръхнах.
* * *
Така от този един-единствен елемент научих много за историята, етимологията, алхимията, митологията, литературата, криминалистиката и психологията. Това не са единствените истории за елементите, които започнах да колекционирам, особено след като се потопих в света на науката в университета и открих няколко професори, които с удоволствие оставяха настрана личната си работа, за да си поговорят с мен.
Като студент по физика, таящ надеждата да избяга от лабораторията, за да пише, се чувствах нещастен сред сериозните и талантливи млади учени около мен, които обожаваха да експериментират – при това толкова силно, колкото аз никога не бих могъл. Изкарах пет години в студената Минесота и завърших с отлична диплома, но въпреки стотиците часове, прекарани в лабораториите, въпреки хилядите запаметени уравнения, въпреки нарисуваните десетки хиляди схеми със скрипци и наклонени повърхнини истинското ми образование дължах на историите, разказани ми от моите преподаватели. Истории за Ганди, Годзила и евгениците, използвали германий, за да откраднат Нобеловата награда. За хвърлянето на експлозивен натрий в реките и избиването на рибата в тях. За хора, които се задушават, без да разберат, от азотен газ в космически совалки. За бивш професор в моя университет, който експериментирал със захранван с плутоний пейсмейкър в собствения му гръден кош, като го ускорявал и забавял, приближавайки се и отдалечавайки се от гигантски магнитни намотки.
Така и не забравих тези истории. Наскоро, докато закусвах и отново мислех за живака, осъзнах, че за всеки елемент от периодичната таблица разполагам със забавна, странна или смразяваща кръвта история. В същото време таблицата е едно от най-големите интелектуални постижения на човечеството. Тя е едновременно научно прозрение и алманах с приказки. Написах настоящата книга, за да я разпластя слой след слой подобно на изображенията в учебниците по анатомия, които ни показват един и същ участък от тялото, но на различна дълбочина.
На най-базисно ниво периодичната таблица каталогизира всички видове материя в нашата Вселена, стотиците герои, чиято твърдоглава същност поражда всичко, което виждаме и докосваме. Формата на таблицата ни дава и научни сведения за това как тези герои се сливат един с друг. На малко по-високо ниво тя кодира какви ли не видове криминалистична информация за произхода на всеки вид атом, както и за това кои атоми могат да се разцепват, мутират или комбинират в динамични системи подобно на организми. Таблицата прогнозира как става това и дори предвижда кои подли елементи могат да увредят или унищожат живите същества.
Периодичната таблица е в крайна сметка и антропологично чудо, човешки артефакт, който отразява всички прекрасни, изкусни и отблъскващи аспекти на човешките същества и на начините, по които те си взаимодействат с физическия свят – историята на нашия вид, изобразена с кратък и елегантен шрифт. Той заслужава да бъде изучаван на всяко едно от тези нива, като се започне от най-елементарното и се продължи нагоре, където сложността нараства. Освен че ни забавляват, историите за периодичната таблица предлагат и начин да я разберем, който няма да срещнете в учебниците или лабораторните ръководства. Ние ядем и дишаме периодичната таблица; залагаме и губим огромни суми в нейните дебри; философите я използват, за да разсъждават върху смисъла на науката; тя отравя човешки същества и разпалва войни. Между водорода в горния ляв ъгъл и произведените от човека невъзможни персонажи, дебнещи в долната част, можете да откриете балони, бомби, парѝ, алхимия, дребнави политически страсти, история, отрови, престъпления и любов. Дори малко наука.
Книгата „Изчезващата лъжица“, от Сам Кийн, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
