Третият том на ненадминатата „История на Византийската империя“ на акад. Фьодор Успенски е посветен на управлението на Македонската династия, започвайки от нейния родоначалник Василий I Македонец, преминавайки през властта на Василий II, останал в аналите със зловещото прозвище Българоубиец, и стигайки до краха ѝ след царуването на двете му престарели сестри, които възкачват на престола свои фаворити.
Това е огромен разтърсващ период не само за империята, но и за отношенията между Западната и Източната църква. През него се извършва борбата им за духовното завладяване на славянството, довела до разлома между двете върховни институции, особено докато на патриаршеския трон е Фотий. Тогава се състои и великата просветителска мисия, възложена от него на светите братя Кирил и Методий. От това време датират и прогонването на техните ученици от Великоморавия, която след това изчезва от картата на света, и топлият им прием в България от цар Симеон, представен от акад. Успенски като един от най-ярките, просветени и силни държавници на епохата.
Историкът с изследователска страст и превъзходен стил разкрива малко известни факти и обстоятелства, съпътствали царуването на Македонската династия, митарствата на братята Кирил и Методий и гоненията срещу техните ученици, отчаяната борба на цар Самуил за независимостта на България, падането ѝ под византийско робство и… едно слабо познато събитие, свързано с датата 3 март, но през IX в., по-точно 870 г., след което България става православна, озовавайки се в окото на бурята, бушуваща между Константинопол и Рим за доминиране в църковната власт.
544 с., твърда корица, 39.90 лв.
***
Северната граница на империята. Плановете на българския цар Симеон
Симеон се възкачва на престола на около 25 години. През целия предишен период отношенията между Византия и България се поддържат и от едната, и от другата страна много предпазливо, като в същото време не можем да не отбележим, че Византия прави отстъпки в полза на своята съседка не само в материално отношение – отстъпва спорната територия на юг от Балканите до Месемврия (Загора). Да, България е поставена в изключително благоприятни условия спрямо империята в църковно, държавно и търговско отношение и е уместно да смятаме, че спрямо България империята жертва много от своите престарели предразсъдъци. Икономическите и държавните интереси на старата империя и новата едва започнала да се създава славянска държава са толкова тясно свързани, че византийските държавници, които своевременно виждат в България голяма военна и политическа сила, се стараят по всички възможни начини да удовлетворят исканията ѝ. И въпреки това веднага след възкачването си на престола Симеон започва война с империята. С днешна дата е трудно да бъдат разбрани истинските мотиви за недоволството на Симеон, които в летописа се свеждат до митнически недоразумения, възникнали в Солун заради тормоза, причиняван от византийските инспектори на българските търговци. Когато исканията, предявени от Симеон, остават неудовлетворени, той започва война, която е съпътствана с изключително важни последствия за по-нататъшната история на Източна Европа. След като преценява, че ще има полза да създаде проблеми на Симеон в северната част на владенията му, които остават недостатъчно защитени, цар Лъв увещава с подаръци влязлата за пръв път по това време в сферата на европейската история угърска, или маджарска, орда, която се скита в долините на днешна Молдавия, и я подстрекава да извърши нападение срещу България. Угрите имат голяма роля в историята, ще ги срещнем още много пъти, затова е интересно да се запознаем с тях в момента, когато започват да привличат вниманието на летописците.
Угърската орда всява ужас. Според свидетелството на очевидец това са дребни на ръст чудовища със смугли лица, с хлътнали очи, с гладко избръснати глави с три плитки, покрити с кожи на невиждани зверове. Устройството им е племенно; скотовъдството, ловът и риболовът задоволяват всичките им нужди. Основното им богатство се състои от бикове и коне, които лете и зиме пасат под открито небе. Заедно със стадата техните господари се придвижват от едно място на друго. Конят от детинство е неразделен приятел на угрите – те непрекъснато яздят, пътешестват, почиват си и разговарят, яхнали коне. Не познават използването на вълната и платовете, могат само да обработват кожите на убитите по време на лов зверове, с които се обличат. Изключително впечатление прави военното майсторство на угрите, което оказва огромно влияние върху системата на военното дело на средновековна Европа. Шумно се появяват на коне, покрити с брони или наметки от животински кожи, с колчани на гръб и с лък и стрели. В изстрелването на стрели от малки се сдобиват със забележително майсторство, с изумителна точност улучват целта, както яздят в галоп, избягват ръкопашния бой, предпочитат да се бият от голямо разстояние. Рядко водят бой по правилата и още по-рядко предприемат обсада на крепости. Ако врагът се спасява в крепост, те изчакват удобен момент да го заловят, скрити в засада, или отрязват пътищата за доставка на провизии. Избягват да нападат в големи плътни редици, а винаги са разделени на малки отряди, като оставят част от войската си в прикритие. Всичките им действия се отличават с изумителна бързина, което им дава възможност да придават на боя нов и неочакван развой. Моментното надмощие подлъгва неприятеля, който се мисли за победител, но при новата схватка търпи жестоко поражение. Щом разбият врага, угрите го принуждават да бяга и го преследват, докато не избият всички. Те имат вярване, че който падне на земята от техния меч, ще им служи като роб в задгробния живот. Затова не пленяват никого и нищо не може да спаси живота на онзи, който се озове в схватка с тях. Ето с какви съюзници се сдобива цар Лъв, след като неговата войска, изпратена срещу Симеон, е разбита през 894 г. и пленените войни са върнати обратно с отрязани ръце и крака. По заповед на императора Никита Склир прекарва с византийските плавателни съдове част от ордата на маджарите отвъд Дунав и им показва целта, заради която са подкупени. Беззащитната страна вече е подложена на страшно опустошение от тези диви ездачи, когато Симеон излиза насреща им. Но в началото конната войска на угрите има надмощие над славянското пешо опълчение и нанася на българите няколко поражения, които карат Симеон да търси защита зад стените на град Силистра, древен Доростол. Угрите не умеят да обсаждат силни градове и се прибират у дома с голяма плячка. Тогава Симеон, който на свой ред намира съюзник в лицето на друг чергарски народ – печенегите, събира сили и нанася поражение на угрите. Но заради постоянната война с арабите за Византия е много опасно да не цари мир по северната граница, затова царят предлага на Симеон благоприятни условия за мир и дори може би заплащането на ежегодна сума пари и тези условия са приети от Симеон. Ала и в по-нататъшните отношения между двете страни няма съгласие. През 896 г. Симеон нанася поражение на гърците край Булгарофигон южно от Адрианопол, след което отново са установени контакти с цел да бъде сключен мир. Но най-вероятно през тази първа половина от управлението на Симеон граничните недоразумения не секват, тъй като България се стреми да разшири границите си в Южна Македония до онези предели, които са очертани от славянките селища, стигащи до самия Солун. На двайсет километра от Солун, в селището Наръш, до 1898 г. има паднала на земята колона с гръцки надпис на нея, след посочената дата тя е взета от турското правителство и известно време се намира в подземията на генерал-губернатора на конака в Солун, където я разгледахме. Колоната и надписът на нея представляват твърде пикантен от гледна точка на съвременността паметник. Това е граничен стълб, с който през 904 г. е отбелязана официалната държавна граница между Византия и България, чието местонахождение, толкова близо до Солун, перфектно обяснява възможността за неспирни раздори между България и Византия. Както е посочено, стълбът е сложен през 904 г., и то според споразумение между двете страни, което се доказва от съдържанието на надписа: „Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеона, от Бога княз на българите, при Теодор олгу таркан и при комита Дристра.“ И двете титли, посочени тук, всъщност са исторически имена и самата дата на надписа съвпада с известното отслабване на византийското влияние в Македония. Това е период, през който Солун е подложен на нападение и опустошение от арабите на адмирал Химерий и следователно, когато под натиска на принудата империята може да направи най-големите отстъпки на Симеон. Според новото установяване на държавната граница трябва да се променят и църковните граници между епископиите, които принадлежат на Патриаршията и на Българския архиепископ, което се превръща в нов повод за раздори. Но фактът с огромна важност, посочван от този паметник, е, че в началото на Х в. с България граничат изконни византийски области, населени със славяни и частично с албанци, и че въпросното обстоятелство само набелязва най-важния процес на поглъщането на западната част на полуострова от България.
Книгата „История на Византийската империя. Период на Македонската династия (867–1057)“, от Фьодор Успенски, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
