Джон Миършаймър може да бъде наречен един от най-влиятелните мислители в наши дни и книгата му „Голямата заблуда“ показва защо. Това е един от най-значимите трудове в областта на международните отношения, но и един от най-депресиращите, защото неговата централна теза за анархичната природа на международната система е аргументирана безупречно и трудно може да бъде оспорена. Според автора погрешно възприетият либерален идеализъм (а не реализъм) във външната политика всъщност е причината за много от настоящите световни проблеми. Либералният идеализъм е в най-добрия случай чиста заблуда, а в най-лошия – откровено лицемерие, тъй като „досега нито една либерална държава не е помагала на друга да спечели икономически предимства за нейна сметка в името на борбата с глобалната несправедливост и няма сериозни основания да очакваме, че това някога ще се случи“.
Дълго време се смяташе, че САЩ трябва да разпространява либералната демокрация по цял свят и че политиката за преустройство на планетата по образа на Америка ще защити човешките права, ще гарантира мира и ще направи света по-безопасен, но това не се случи. Вместо това САЩ се превърна в силно милитаризирана държава, постоянно водеща войни, които подкопават мира, нарушават човешките права и застрашават либералните ценности. Това беше неизбежно, защото веднъж почувствал се с развързани ръце на световната сцена, хегемонът бързо се пристрастява към състоянието на вечна война – разбира се, в името на защитата на демокрацията и човешките права. Това е цената, която светът плаща за либералната хегемония.
Съзерцавайки днешния свят на непрекъснати конфликти, провалени демокрации и надигащи се авторитарни сили, човек може да проумее гледната точка на автора. „Голямата заблуда“ е книга за вековете. Проблемът е, че ако нейната основна теза е точна, може да няма бъдещи векове, които да я оценят.
Григор Сарийски
288 с., мека корица, 22.90 лв.
Неосъществимата мечта
Либералната хегемония е амбициозна стратегия, при която либералната държава си поставя за цел да превърне възможно най-много държави в либерални демокрации и същевременно насърчава отворена международна икономика и изграждане на международни институции. Всъщност тя се опитва да наложи собствените си ценности по целия свят. Моята задача е да опиша какво се случва, когато една силна държава следва тази стратегия, а не политика на равновесие на силите.
За мнозина на Запад, особено за представителите на външнополитическия елит, либералната хегемония е мъдра политика, която държавите трябва да приемат за аксиома. Смята се, че разпространението на либералната демокрация по света е изключително разумно както от морална, така и от стратегическа гледна точка. Това се възприема като отлично средство за защита на човешките права, които в авторитарни държави непрекъснато се нарушават. И тъй като според идеите, на които се опира тази политика, либералните демокрации не воюват помежду си, в крайна сметка тя предлага формулата за преодоляване на реализма и насърчаване на международния мир. И накрая, според поддръжниците ѝ тя защитава либерализма вътре в страната, тъй като елиминира влиянието на авторитарните режими, които са склонни да подпомагат нелибералните сили, каквито има във всяко либерално общество.
Макар и широко разпространено, това мнение е погрешно. Великите сили рядко са в състояние да провеждат последователна либерална външна политика. Докато на земята има две или повече велики сили, те са принудени да се съобразяват с позицията си в световното равновесие на силите и да действат според диктата на реализма. Независимо от идеологията, която изповядват, великите сили се интересуват преди всичко от собственото си оцеляване и в една двуполюсна или многополюсна система винаги съществува опасност да бъдат нападнати от друга велика сила. В тези условия либералните велики сили редовно прикриват своята позиция с либерална реторика. С други думи, говорят като либерали и действат като реалисти. А когато преминават към либерална политика, която е в противоречие с логиката на реализма, накрая винаги съжаляват.
Понякога обаче либералната демокрация се натъква на толкова благоприятно съотношение на силите, че има възможност да установи либерална хегемония. С най-голяма вероятност подобна ситуация може да възникне при еднополюсния модел на международната система, при който единствената велика сила няма основания за безпокойство, че ще бъде нападната от друга велика сила, тъй като такава просто няма. Тогава единственият либерален полюс е склонен да се откаже от реализма и преминава към либерална външна политика. Либералните държави имат манталитет на кръстоносци, който толкова дълбоко е вграден в тях, че е много трудно, почти невъзможно, да се обуздае.
Тъй като либерализмът високо цени идеята за неотменимите, или естествените човешки права, либералите са искрено загрижени за правата на всеки човек на планетата. Тази универсалистка логика е мощен стимул за либералните държави да се намесват във вътрешните отношения на страни, които нарушават правата на своите граждани. Най-добрата гаранция, че тези права няма да бъдат потъпквани и занапред, е да се премине към следващата стъпка – да се предостави възможност на въпросните граждани да живеят в либерална демокрация. Всичко това води директно към активна политика на смяна на режима, при която целта е да се свалят авторитарните лидери от власт и на тяхно място да се поставят либерални демократи. Либералите са готови да се заемат с тази задача най-вече защото имат огромно доверие в способността на тяхната държава успешно да се занимава със социално инженерство както у дома, така и в чужбина. Освен това изграждането на свят, състоящ се само от либерални демокрации, се смята за формула на световния мир, която не само окончателно ще премахне заплахата от нови войни, но и значително ще намали, ако не и изцяло ще елиминира опасността от двойния бич, застрашаващ човечеството – разпространението на ядрено оръжие и тероризма. И накрая, смята се, че това е идеалният начин да се защити либерализмът у дома.
Колкото и да е примамлива тази оптимистична картина, либералната хегемония няма да постигне целите си, а нейният провал ще доведе до огромни разходи. По-вероятно е либералната държава да бъде въвлечена в безкрайни войни, а това вместо да намали, ще увеличи конфликтите в международната политика и още повече ще изостри проблемите с разпространението на ядреното оръжие и тероризма. Освен това милитаризмът на държавата със сигурност представлява опасност и за собствените ѝ либерални ценности. Политиката на либерализъм в чужбина води до нелиберална вътрешна политика. И накрая, дори ако либералната държава постигне целите си – разпространение на демокрацията в световен мащаб, насърчаване на икономическите контакти и създаване на международни институции, – те няма да доведат до мир.
За да се очертае докъде се простират възможностите на либерализма, преди всичко е необходимо да се признае връзката му с национализма и реализма. Така че тази книга е посветена на тези три „изма“ и на това как тяхното взаимодействие оказва влияние на международната политика.
Национализмът е изключително влиятелна политическа идеология. В основата му е залегнало разделението на света на нации, всяка от които представлява голяма социална единица и притежава различна култура. На практика всяка нация предпочита да има собствена държава, но не всички успяват да го постигнат. Ние живеем в свят, състоящ се почти изключително от национални държави, което означава, че либерализмът съществува паралелно с национализма. Либералните държави са също така и национални. Никой не се съмнява, че либерализмът и национализмът могат да съществуват заедно, но когато между тях се стигне до сблъсък, обикновено печели национализмът.
Влиянието на национализма често подкопава либералната външна политика. Например национализмът поставя силен акцент на самоопределението, а това означава, че повечето страни са готови да се противопоставят на опитите на либералната велика сила да се намесва в тяхната вътрешна политика – а точно това предполага либералната хегемония. Между тези два „изма“ съществуват противоречия и по отношение на индивидуалните права. Според либералите всички хора имат еднакви права, независимо коя държава наричат своя родина. Докато национализмът е изцяло партикуларистка идеология и не възприема човешките права като нещо неотменимо. На практика повечето хора по света не се интересуват от правата на гражданите на други страни. Те са много по-загрижени за правата на своите съотечественици, при това само в определени граници. Либерализмът е склонен да преувеличава значението на индивидуалните права.
Либерализмът също така трудно се съчетава с реализма. Изначално той приема, че индивидите, съставляващи всяко общество, често имат коренно противоположни представи за това какво означава да водиш правилен или добър живот и тези различия могат да ги доведат до желание да се избият взаимно. Следователно, за да се запази мирът, е необходимо да има държава. Но не съществува световна държава, която да усмирява останалите държави, когато между тях възникнат разногласия. Структурата на международната система е анархична, а не йерархична, което означава, че в международната политика либерализмът е неприложим. Така че ако искат да оцелеят, държавите са принудени да се съобразяват с логиката на равновесието на силите. В някои случаи обаче една страна може да е толкова сигурна в своята безопасност, че временно да се откаже от реалната политика (Realpolitik) и да премине към същински либерални политики. Резултатът обаче почти винаги е отрицателен, тъй като национализмът осуетява намеренията на либералния кръстоносец.
Накратко, моята теза е, че национализмът и реализмът почти винаги надделяват над либерализма. Светът, в който живеем, е оформен именно от тези два могъщи „изма“, а не от либерализма. Спомнете си, че само преди петстотин години нашата политическа вселена беше крайно разнородна; тя включваше градове държави, херцогства, империи, княжества и множество други политически формации. Постепенно тя се превърна в свят, състоящ се главно от национални държави. Въпреки че тази трансформация е резултат от действието на множество фактори, основните движещи сили, стоящи зад изграждането на съвременната държавна система, са национализмът и политиката на равновесие на силите.
Америка и либералната хегемония
Има още една причина да напиша тази книга: желанието да намеря обяснение за американската външна политика през последните години. По своята същност Съединените щати са типична либерална страна, която излезе от Студената война като най-могъщата държава в международната система. Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. им предостави идеална възможност да преминат към либерална хегемония. Външнополитическите американски институции прегърнаха тази амбициозна стратегия с известно колебание, но и с огромен оптимизъм относно бъдещето на Съединените щати и на света като цяло. Широката общественост споделяше този оптимизъм – или поне така беше в началото.
Франсис Фукуяма много добре улавя духа на времето в своята прочута статия „Краят на историята?“ публикувана, когато Студената война вече бе към своя край. Либерализмът, твърди той, победи фашизма през първата половина на ХХ в., а през втората – комунизма, и сега за него няма жизнеспособна алтернатива. В крайна сметка светът ще бъде населен изцяло от либерални демокрации. Според Фукуяма между либералните нации практически няма да има противоречия и ще спрат войните между великите сили. Най-големият проблем, с който ще се сблъскат хората в този нов свят, предполага той, може да се окаже скуката.
Освен това тогава се смяташе, че разпространението на либерализма ще сложи край на политиката на равновесие на силите. Жестоката конкуренция в областта на сигурността, която отдавна определя отношенията между великите сили, ще изчезне и реализмът, който дотогава изпълнява ролята на доминираща интелектуална парадигма в международните отношения, ще бъде изпратен на бунището на историята. „В един свят, в който в настъпление е преминала свободата, а не тиранията – обяви Бил Клинтън по време на своята президентска кампания през 1992 г., – циничните сметки на чистата политика на силата просто не са верни. Тази политика е неподходяща за новата епоха, в която идеи и информация бързо се разпространяват по целия свят още преди дипломатите да успеят да прочетат зашифрованите си телеграми.“
Вероятно никой от последните американски президенти не е бил толкова отдаден на мисията на разпространение на либерализма, колкото Джордж У. Буш, който заявява в реч през март 2003 г., две седмици преди нахлуването в Ирак: „Настоящият иракски режим показа възможностите на тиранията да разпространява раздори и насилие в Близкия изток. Един свободен Ирак може да покаже възможностите на свободата да преобрази този жизненоважен регион, като донесе надежда и прогрес в живота на милиони хора. Американските интереси в областта на сигурността и вярата на Америка в свободата водят в една посока: към свободен и мирен Ирак.“ По-късно, на 6 септември същата година, той провъзгласи: „Призивът на нашето време е да се разпространява свободата; това е и призванието на страната ни. От Четиринадесетте точки и Четирите свободи до Речта в Уестминстър Америка е поставила нашите сили в служба на принципа. Ние вярваме, че свободата е създадена от природата; вярваме, че историята се движи към свободата. Вярваме, че реализацията и съвършенството на човека са следствие от отговорното упражняване на свободата. И ние вярваме, че свободата – свободата, която ценим – не е само за нас, тя е право и възможност на цялото човечество.“
Но събитията се развиха по друг начин. Днес, през 2018 г., повечето хора се отнасят към външната политика на САЩ по коренно различен начин, отколкото през 2003 г. и особено в началото на 90-те години. Повечето оценки за постигнатото от Америка след отказа ѝ от реализма са песимистични, а не оптимистични. При президентите Буш и Барак Обама Вашингтон изигра ключова роля в разпространението на смърт и разруха в голяма част от Близкия изток в широкия смисъл на думата и няма изгледи хаосът скоро да свърши. Американската политика спрямо Украйна, мотивирана от логиката на либерализма, е основната причина за настоящата криза между Русия и Запада. След 1989 г. Съединените щати са в състояние на война през две от всеки три години и са участвали в седем военни конфликта. И това не бива да ни изненадва. Противно на преобладаващото на Запад мнение, либералната външна политика не е формула на сътрудничеството и мира, а на нестабилността и конфликтите.
Книгата „Голямата заблуда“, от Джон Дж. Миършаймър, можете да закупите от сайта на "Издателство Изток - Запад".
