Денят, в който Скарлет умира, е преломен за всички, които обича, но най-вече за самата нея. Не е справедливо, че никога няма да има възможността да постигне мечтите си, да изживее любовта или да остарее с любимите си хора – и всичко това само защото е спряла да помогне на непознат. Само че тя все още е тук... – където и да е това „тук“ – и наблюдава ефекта на пеперудата, който смъртта ѝ има върху най-близките ѝ.
Иви не може да си представи живота си без Скарлет и определено не може да прости на Нейт, когото обвинява за смъртта на най-добрата си приятелка. Но той постоянно се появява в най-тежките ѝ моменти, за да предложи не само подкрепа, но и различна перспектива. Сега, когато Скарлет я няма, на Иви ще ѝ се наложи да излезе от черупката си и най-накрая да повярва в себе си. Може би този завой на пътя ще открие пред нея възможности, каквито никога не си е представяла.
Всеки наш избор носи последствия – добри и лоши. А ако можехме да надзърнем в бъдещето и да видим въздействието му върху околните? Ако злощастно за нас събитие се окаже благотворно за най-близките ни? Чие щастие бихме избрали – своето собствено или на хората, които обичаме?
272 с., мека корица, 20.90 лв.
Откъс
Този път, когато ме спохожда споменът за смъртта ми, не се боря с него. Отново съм там, в кафенето до Лондонския мост. Чакам на опашката, зад бара е същото момче с леко изтормозения вид. Чувствам, че нещо в този спомен е различно от другите. Всичко е някак по-силно – миризмата на кафе, звукът на машината за разпенване на мляко, хладният въздух, който влиза през отворената врата. Сякаш всичките ми сетива са нащрек. Може би е заради очакването, защото знам какво предстои, но чувствам всичко по-...отчетливо.
– Какво ще бъде? – пита барманът. И знам какво се случва след това: поръчвам черно американо, защото се притеснявам – глупаво – за калориите, а всъщност страшно искам...
– Сметаново-яйчено лате. – Думите са изречени, преди дори да осъзная какво се случва.
Казах го аз. Аз. Истинската аз, не тази от спомена. Как е възможно? През цялото това време исках да променя неща от миналото и не можех, независимо колко се напрягам. И ето ме сега в деня, в който ще умра, и мога... Мога ли? Мога ли да променя нещата?
Стоя, вцепенена от шока, когато някой се блъска в мен. Спомням си го. Тогава се намръщих, не погледнах кой е. Но сега поглеждам – мъж на около петдесет години ми се усмихва извинително. Отмествам се встрани и тялото ми реагира автоматично, движи се без мое участие. Изваждам телефона си, скролвам, спирам върху съобщението от Джейсън.
Но продължавам надолу до съобщението от Иви. Аз, аз правя това. Сякаш съм си получила тялото обратно, получила съм себе си обратно.
Обичам те, Ивс, пиша бързо, не зная колко ще продължи това – с колко време разполагам да контролирам нещата, да ги променя. Но не се сещам какво друго да напиша. Какво се казва, когато знаеш, че ще си мъртъв след по-малко от трийсет минути?
– Сметаново-яйчено лате! – По начина, по който момчето го изкрещя, разбирам, че не ме вика за първи път. Изпращам съобщението на Иви и се втурвам към бара за кафето, отново съжалявам, че не си взех кичозната чаша.
Излизам от кафенето и името на майка ми светва на телефона.
– Здравей, мамо – казвам. Защото мога да отговоря. Не я пренебрегвам както последния път.
– Здравей, скъпа, просто се чудех дали...
– Извинявай – казвам бързо, защото не мога. Не мога да водя разговор за рожден ден, който няма да се състои – рожден ден, който вече е минал, независимо дали тя го знае, или не. – Не мога да говоря, бързам, но исках да знаеш, че не те пренебрегвам.
Мама се смее.
– Не ставай глупава, скъпа, и двете знаем, че редовно ме пренебрегваш.
В очите ми проблясват сълзи. Аз говоря с нея. Аз говоря с майка ми.
– Е, дори и така да е, да знаеш, че те обичам.
Обичам те. Това е единственото нещо, което има значение накрая, нали? Единственото нещо, което трябва да кажеш.
Пред мен светофарът отброява, големите жълти цифри показват, че остават три секунди да пресека. И също както преди, пропускам момента и спирам от тази страна на пешеходната пътека, колите преминават твърде бързо, нетърпеливи да стигнат крайната си цел.
И ето го него. Някакво момче със светлочервен велосипед. Нейт, облечен с дънки и пуловер, без каска.
Държи кормилото с една ръка – разбира се, че с една – в средата, а с другата ръка държи телефона си до ухото. И онзи смях. Не мога да го чуя от шума на автомобилите, но няма нужда. Вече го познавам толкова добре.
Виждам как се стрелва покрай мен и минава буквално в секундата, в която светва червено, без дори да погледне през рамо.
Всичко се повтаря, точно както в онзи ден. Една от приближаващите отсреща коли изсвирва силно. Нейт се стряска, отклонява се от велоалеята.
Зеленото човече бипка, сигнализацията на светофара примигва. Но аз продължавам да го гледам. Гледам го как пада с главата напред – и не става.
Сега споменът отново ме е завладял, отнема ми контрола над самата мен и аз тичам към него, кафето ми се излива през малкия отвор на капака и попарва ръката ми. Изпускам го цялото, млечнокафява течност попива в тротоара като кръв.
Спирам точно преди да стигна до бордюра. Спомням си, че промених поръчката си за кафе. Изпратих съобщение на Иви. Отговорих на обаждането на мама. И зная: мога да продължа да вървя. Не съм длъжна да повтарям събитията така, както се разиграха в онзи ден – мога да ги оставя на произвола на съдбата. Може би Нейт ще стъпи на шосето да си прибере колелото и може би Таша ще блъсне него, вместо мен. А може би не. Може и двамата да останем живи.
Едно решение: поразително е как едно решение има силата да промени всичко…
Книгата „Един миг“, от Беки Хънтър, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
