Жанр: Стелт - екшън Година: 2012 Разработва: Arkane Studios Издава: Bethesda Softworks Платформа: РС | PS3 | Xbox 360
Лошо е, когато едно игрално заглавие идва натоварено с прекалено много очаквания. Както подсказва тази метафора, колкото повече носи то на гърба си, толкова по-голям е шансът да се сгромоляса смазано под непосилната тежест.
Dishonored е точно такава игра. Екзалтацията, обзела вкупом гейм медии и играчи по повод новия проект на Arkane Studios (Dark Messiah of Might and Magic), естествено, е разбираема. В тези преливащи от продължения и продължения на продълженията игрални времена е лесно човек да си изгуби акъла по нещо, което в средите за разработка наричат "ново IP" (от intellectual property – интелектуална собственост).
Иначе казано - на фона на Mass Effect 3, Max Payne 3, Darksiders II, Borderlands 2 и прочее претенденти за "Игри на годината", все с цифра в името, е лесно заглавие като Dishonored да се превърне едва ли не в олицетворение на надеждата за иновации, за нещо ново, свежо и оригинално.
Ако кажем, че играта на Arkane тотално се е провалила в тази си роля, че многобройните предварителни прегледи, видео трейлъри и рекламни демонстрации са пълна лъжа и едва ли не нарочно подвеждащи, би било доста пресилено. В същото време ни е трудно да видим в Dishonored онази разтърсващо революционна игра, която едва ли не ще промени лицето на гейминга, както обещаваха всички – начело с Bethesda Softworks (разпространител).
Това в никакъв случай не означава, че Dishonored е лоша игра – напротив, направо си е дяволски добра, но просто не се класира в категорията "революция" и това е лесно обяснимо по няколко причини.
На първо място, всеки, имал досег с заглавие като Bioshock (Bioshock 2), бързо ще намери доста общи черти в концепциите на двете игри. Да, в Irrational Games (ака 2К Boston) на специалните умения им казваха "плазмиди", а не руни, а уклонът беше по-скоро по посока на чистия екшън (с хорър елементи), а не толкова стелт, но факт е, че Arkane са работили по Bioshock 2 и, честно казано, в Dishonored това много личи.
Студиото още от първата си игра насам има вредния навик да не доизпипва нещата до край. И Arx Fatalis, и Dark Messiah of Might and Magic след нея бяха игри с огромен потенциал, предлагащи куп страхотни, интересни идеи, но хаотично нахвърляни, неподредени, с набиваща се на очи липса на последователност и неизменно с разочароващ краен резултат.
Явно няма да се научат тези пичове и Dishonored е ярко доказателство за този факт. Ок – откъм геймплея старание отново има – явно е, че в Arkane мислят инакво и се стараят максимално да странят от клишетата. Комбинацията от стелт геймплей и свърхестествените умения на главния герой – обезчестения Корво, е наистина оригинално хрумване и притежава експлозивен потенциал за истински игрален шедьовър.
Който обаче бива виртуозно опропастен от недъгавия скрипт на играта, белязан както от серия претупани, идиотски завръзки, така и от адски слаба актьорска игра, да не говорим за постното повествование.
Историята е не само изпъстрена с дразнещи клишета, но и безкрайно неубедително поднесена – без нужното старание, за се впише по колкото се може по-елегантен начин в иначе перфектно подбрания декор, вдъхновен от викторианска Англия.
Абстрахирате ли се от тези досадни подробности (предварително обречена на неуспех задача за една, предполага се, story driven игра), Dishonored може да ви предложи някои наистина интересни геймплейни хрумвания, динамични, разклонени мисии, в които различните опции за избор имат и различни последствия върху финалния изход и доста оригинална атмосфера, смесваща стиймпънк с архитектурни и културни елементи, характерни за колониална Европа.
Последното е заслуга най-вече на нашето момче Виктор Антонов, отговорен за визуалния дизайн на играта, за който Dishonored e следващият голям проект след Half Life 2.
В заключение – ако казаното за Dishonored ви се струва малко по-критично от масата екзалтирани ревюта в западната преса, това е, защото се постарахме да сме една идея по-обективни в преценката си за нея. Признаваме, че в днешните времена, когато игралната индустрия бълва заглавия с "оригиналността" и мащабите на клониращите фабрики от планетата Камино, е лесно човек да снижи критериите, когато оценява един от малкото гейм продукти, в които се прокрадва някакъв (макар и плах) опит за иновации. Формирането на прекалено високи очаквания вероятно ще направи по-скоро лоша услуга на играта, отколкото да я превърне в бестселър.
