От концерта на Depeche Mode в Истанбул не си спомням нищо: Не си спомням каква беше първата реплика на Дейв към публиката. Не си спомням цвета на ризата на Флеч. Не си спомням реда на песните, които изсвириха.
От концерта на Depeche Mode не видях почти нищо. Чух, но не видях кога момчетата влетяха на гигантската сцена. Чух, но не видях кога Дейв смъкна прилепналото си сако. Чух, но не видях кога Дейв сластно погали кожения си панталон отпред.
От концерта на Depeche Mode ми остана обаче един вечен белег: изненадата ми от парещата сол в очите ми, когато момчетата захвърлиха към публиката безсмъртната "A Question of Time".
Истанбул, най-големият град в Турция, се намира на около 450 км от София. Той е единственият град в света, разположен едновременно на два континента – Европа и Азия.
Kurucesme Arena се намира в квартал Arnavutkoy.
Това беше единствената информация, до която успях да се добера преди концерта.
На 30 юли в 5.30 сутринта аз и приятелят ми стъпихме на турската Otogar Esenler от автобуса на голяма турска фирма. Компанията беше избрана моментално и без всякакво колебание, въпреки сравнително високата цена. От българсата фирма, на която се бяхме спрели преди това, безгрижно заявиха, че има вероятност да не успеят да осигурят автобус за връщане. Мислехме, че имаме достатъчно време.
Според предварително начертания ни маршрут, след кратко пътуване с метро и автобус, щяхме благополучно да пристигнем в парк Kurucesme. Там щяхме да вземем предварително поръчаните и платени билети, след което да потърсим място за нощувка наоколо. Нямахме карта на Истанбул, но, за разлика от управниците на милата София, истанбулските им колеги се бяха погрижили да поставят подробен пътен план на всяка една автобусна, трамвайна или метро спирка.
Следвайки елементарната логика, че Kurucesme Arena се намира в едноименния парк, се запътихме към целта си.
Истанбул е 11-милионен град. На територията му са разположени множество магнетични забележителности, които привличат туристи по всяко време на годината. Въпреки това обаче, с изключение на собствениците на хотели, хостели и прочие продукти на туристическия бизнес, ние не успяхме да открием човек, чиито англо-, испано- или рускоезични познания да позволяваха комуникация, по-развита от модела “ how far - donde? – когда?”.
С помощта на езика нa тялото, както и на наименованията на обектите обаче, около 8 ч. сутринта успяхме да се доберем до заветната „арена”. Преди това аз учтиво, но безрезултатно бях запитала няколко истанбулски младежа дали въпросното място е стадион или покрита концертна зала. 
Действителността обаче измами всички мои догадки. От автобусната спирка, на която, според жестомимичните указания на шофьора, се намираше мястото на концерта, се виждаше тесен тротоар, по чиято дължина бяха наредени няколко метални решетъчни прегради. На около два метра от преградите беше издигната средно висока каменна стена, оградена с ръждясала мрежа.
Обиколихме няколко пъти трасето в радиус 400 м от спирката. Наоколо нямаше нито плакати, известяващи концерта, нито каквито и да било други признаци, които да ни подскажат, че след броени часове наоколо ще изригнат Depeche Mode. Мина ни мисълта, че вероятно сходството в имената на парка и Kurucesme Arena в Истанбул е случайно. Така, както почти всичко, намиращо се в Истанбул, носи култовото име Ataturk, независимо в кое кътче на мегаполиса се намира.
Тогава забелязах трите знаменца, закачени високо на уличните лампи, които тържествуващо обявяваха: Kurucesme Arena.
Оттам нататък всичко започна да идва по мястото си. Надникнахме отвъд каменната стена. На няколко метра под нас се простираше широка площ, в края на която се издигаше огромната сцена на Дешеш Мод. Същата, която детайлно бях изучила от безброй статии, снимки и филми.
В далечния край на металните решетки, които ограждаха тесния коридор на тротоара, бяха скупчени група фенове. Те набързо бяха сформирали убежището, в което шаха да прекарат 12-те часа до началото на концерта, закрити от зелен брезентов плат и запасени с всякакви хранителни и алкохолни провизии. Чрез техния полуанглийски успяхме да изкопчим от момчетата на входа, че офисът на фирмата, от която предварително бяхме купили билети, ще отвори в 16 ч.
8 часа по-късно момчето от кабинката на Biletix оказа единственият човек в Истанбул, с когото успяхме да се разберем на сносен английски. Получихме заветните си билети и зачакахме да отворят вратите. По продължение на голяма част от тесния тротоар феновете чинно чакаха реда си. Сред тях забелязахме и бяло-зелено-червено знаме, опънато над оживена групичка българи.
За няколкочасовото, според указанията на билета, чакане, което ни предстоеше, се бяхме запасили с няколко бири, кутия сок, няколко кексчета плюс сандвичи. Ясно ни беше, че с бутилки няма да бъдем допуснати на терена. Абсурдните турските мерки за сигурност обаче надминаха всички наши очаквания. Момичето на входа безцеремонно измъкна с два пръста лентичката дъвка от джобчето на раницата ми.
Докато тя усърдно тършуваше из вещите ми, аз стисках дръжката на чантата. В малкото джобче за телефон върху презрамката, която минаваше пред гърдите ми, бях натикала фотоапарата и беше истинско чудо как успях да го прекарам на терена, въпреки прецизната проверка. Когато все пак аз и фотоапаратът ми се озовахме от другата страна на преградата, сърцето ми блъскаше от страх, сякаш наистина бях извършила престъпление! А от другата страна ни посрещна морето, което стигаше до самия ръб на терена, неограничено от никакви обезопасяващи прегради.
Без да бях чувала и една турска група преди концерта, имах възможност да се убедя, че турските организатори бяха избрали точните подгряващи банди. Докато седяхме на земята, за да запазим местата си на терена, от сцената прозвучаха думите Keep cool. Бях убедена, че това е гласът на Дейв. Оказа се обаче, че на сцената излиза една от двете подгряващи групи. Стилът им и особено гласът на вокалиста бяха абсолютно копие на Depeche Mode. Преди тях се появи група, предвождана от енергична блондинка в къса поличка. Така и не разбрахме дали това беше Sibel Tuzun, която представи Турция на „Евровизия 2006”. Все пак, харесваше да вярваме, че беше тя!
Depeche Mode влетяха на сцената точно в 21:10 ч.
There’s a hole in your soul like an animal…I know my kind, what goes on in our minds…Sometimes it’s hard, it’s hard to tell…I thought we’d manage but words left unspoken…………..But I think your pulse would start to rush…Metropolis has nothing on this…For showing me home…Your favourite innocence…I hand myself over on a plate…reach out …You take me to and lead me though oblivion…That's all there is, nothing more than you can touch now that’s all there is…words like violence break the silence…see the stars they’re shining bright!
Малко преди полунощ сякаш всеки от разотиващите се хора отмъкна за себе си по едно късче от концерта. Точно в 23.30 ч. магията на Depeche Mode рухна. Гигантският Истанбул погълна всички емоции от вечерта и някак пренебрежително бързо се завърна към обичайния си ритъм.
Нямам много спомени. Имам много снимки. Опитвам се от тях да издълбая с нокът частица от емоцията.
Неповторимо е!
Автор и снимки: Юлия Комитова
(Материали за впечатления от концерти, и/или други актуални събития можете да изпращате на e-mail [email protected]. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани в тази секция на Avtora.com)
